Базова военна подготовка? Чудесно, но хайде да се организира правилно

Призивът на президента Румен Радев да се помисли за осигуряване на „някаква начална военна подготовка на младото поколение“ е напълно уместен в контекста на глобалните геополитически трусове и конфликтите, които бушуват на няколкостотин километра от България. С личен състав от около 30 000 души въоръжените ни сили никога не са били толкова малобройни, а десетилетието на самодоволство и измамна сигурност от членството в НАТО отреждат на войските ни да оперират с морално остаряла техника – транспортна, бойна и комуникационна.

На този фон дори и да е адекватен призивът за начална военна подготовка, изниква въпросът за какво въоръжените ни сили могат да подготвят младите? Повече от век теоретичната литература сочи, че професионалната армия е по-ефективна от наборната. Работата с мотивирани хора е далеч по лесна, отколкото с младежи, които смятат, че животът им е незаслужено прекъснат и се краде от най-хубавите им години. Професионалистите тренират с години, трупа опит, сработват се като морал и мислене и постигат това, което специалистите наричат кохезия. Усещането, че пропиляваш времето си може да демотивира човек през целия период на подготовка и да го преследва до края на живота му, като подклажда нихилизъм. И той да се материализира в най-тежките времена, когато наистина настъпи някаква заплаха, а иначе свестният човек избяга, защото някога с него са работили погрешно. Има някои неща, които военната подготовка трябва да даде на младите. Това са умения и познания, което да им вдъхнат самочувствие, че могат адекватно да изпълняват поне най-базовите воински задължения. И усещане за гордост, че са участвали в нещо смислено, за да бъдат готови да се върнат, ако се случи като в марша „съдбата нам е отредила“.

Като софиянче, завършило елитна гимназия, с телосложението на професионален спортист (какъвто се надявах да стана в онези времена), оставих впечатление у полковника на последната военна комисия, че трябва да ме подготвят за командир на мотострелкови отряд. В резултат получих най-добрата подготовка, която наборен войник можеше да получи в последните години преди армията ни да стане напълно професионална. Това означаваше теоретични занимания в класни стаи и аудитории, в допълнение към практическите. Преподаваха ни старши офицери (майори) и въпреки общото усещане за кашимерия, имаше моменти, в които се чувстваше и лек полъх на академизъм. Вместо стандартните 40 дни подготовка, отредени за обикновените новобранци, в школата в Плевен прекарахме цели три месеца. И вместо клетата съдба на колегите ни да изгърмят между шест патрона и един пълнител за цялата си служба, ние имахме привилегията да се обучаваме на – АК, ПК, ПКТ, РПГ.

Заради декларираните специфични цивилни умения в първия ден на приемането ми, по някое време ме пратиха за събеседване с цивилни лица, навярно от военното контраразузнаване. В края на срещата ни ме предупредиха, че ще служа с главата си, а няма да отида в Карловската бригада, където се надявах да заприличам на някои от любимите ми филмови герои. Получих службата, за която всички биха мечтали – работих в международна среда (единственият наборник със средно образование), мерих способности и сили с военни от шест държави. Най-големите връзкари в едно от най-връзкарските поделения на града, се чудеха кой генерал ми е чичо. В един разговор дори и полковникът ни се поинтересува от произхода ми, не знам дали от емпатия, или от съображение какви сили стоят зад мен. В момент на мъжки разговор лейтенантът на взвода ме попита коя ми е връзката, а аз осъзнал, че връзкарсикят статус носи точки в една изкривена среда, обещах да му кажа в деня на уволнението си. И спазих думата си. Той беше забравил, но като му напомних и обясних колко съм случаен, лейтенантът се плесна по главата.

Горните абзаци освен традиционното самохвалство на отслужил с гордост, трябва да покажат, че е възможна и една по-добра казарма от тази, която обществото си представя. Това, което получих заради по-доброто си образование, трябва да бъде осигурено на всички. Огневата, физическата, строевата и специфичната подготовка трябва да са на модерно съвременно ниво. Влязъл надъхан, се уволних двойно по-надъхан за служба и до ден днешен помня абсолютно всеки урок, който получих, просто защото имах мотивация. И точно тези спомени днес ми позволяват да оценя, че съм готвен за военни действия от типа на втората световна война. Днес това е крайно недостатъчно.

Колеги ефрейтори и специалисти (Е4 по натовската класификация) от по-напредналите армии, с които тренирахме, оперираха с техника за милиони, макар, че имаха далеч по-слабо от моето образование. Това беше възможно първо, защото най-големите умове рядко си избират военната служба за професия, но и защото всеки един от колегите е бил подложен на серия от тестове, които са показали къде и с какво има най-голяма вероятност да бъде полезен.

Обичам България, принципното ми уважение към въоръжените сили е безгранично и не искам да насаждам нихилизъм към институцията, която е гръбнак на държавността ни. Но посещенията на оръжейното изложение „Хемус“ показват нагледно огромното ни изоставане както по отношение на въоръжението, така и на подготовката. Ракетите прихващачи, радарните станции, симулаторите за пилотиране на изтребители, интерактивните учебници за експлоатация и поддръжка, в среда на виртуална или допълнена реалност от години са даденост за други въоръжени сили. Дори обикновените уреди за прицелване и зарядите, които изстрелват модерните оръжейни системи, оперирани от редови кашици, са технологизирани до степен, че нашите РПГ-та приличат на прашки.

Всичко това очертава широк набор от активности, в които младите и талантливи българи могат да бъдат ангажирани не само като ниско мотивиран изпълнителски състав, но и като разработчици в индустриално сътрудничество между въоръжените сили и военнопромишления ни комплекс.

Един от най-успешните български предприемачи и мениджъри, които познавам, създател на патенти, продадени за десетки милиони, по време на наборната си служба в края на социализма, успява да автоматизира изчислителната дейност при прицелването на артилерийски системи в асеновградския дивизион. Командирите му като типични артилеристи, приемани за интелигентни хора и приятели на математиката, адаптират подготовката и дори създават норматив за стартиране и полево разгръщане на тогавашните компютри „Правец“, на които е написана програмата и с които се оперира.

Времената на заплахи и оскъдица като днешните могат да се превърнат и във времена на ползотворен труд, който да създаде ценно наследство. Ако към въпроса се погледне държавнически и стратегически. Младежите с познания по програмиране могат да участват в разработването на технологични решения. Тези с умения в областта на киберсигурността могат да служат като звена за защита от кибератаки, а защо не и кано екипи за атака на противникови системи.

Разбира се, калашникът е нещо, без което войнишката подготовка е немислима. Класическото пречупване през седмиците на базова подготовка, което цели да изгради психически устойчиви личности с издръжлив дух си остава необходимост. Това, което ми се размина в базовата подготовка ме пречупи по-късно. Бидейки старши на взвод старият ефрейтор, който подбираше за миячи само ромчета и софиянци не можа да ме тикне в кухнята. Но когато ме пратиха да мия чиниите по заместване в средата на службата ми, само за три дни в мен се пречупи нещо, които нито пробяганите километри, нито всички лицеви опори и набирания не можаха да сломят.

Мечтата на някои да бъдат близо до кухнята и храната, за мен бяха задух от изпаренията на горещата вода и усещане, че не само пилея уменията си, бидейки обслужващ персонал на хора, които съм трениран да ръководя. Тогва единствено се усъмних, дали попадането ми в армията, вместо в университета е било за добро. Компромисът с достойнството и егото ми, който бях принуден да направя тогава, беше най-тежкия и най-полезен урок, който извлякох от казармата. А войник няма как да бъде докаран до тази ключова точка без да се изложи на това, което в цивилния живот наричат шапкарска простотия.

В беседа с един подполковник коментирахме мачкането на Дьо Гол в двете десетилетия преди втората световна. Упоритостта, с която той търпи самодоволството на френския генералитет, който е сляп за маневрените танкови войски е същата, която днес дава сили на нашите войници, сержанти и офицери да стоят на пост, въпреки осъзнаването за всички слабости на системата, ниското заплащане и престиж на професията.

Да се реши, че младите трябва да изкарат базова военна подготовка е лесно. Да се състави програма за извличане на максимума от талантите на обучаваните, така че да имаме модерни и подготвени въоръжени сили, ще е много трудно, но не и невъзможно. Стига да се подходи държавнически и отговорно. И ако се заделят онези ресурси, които са необходими.

Прочети цялата публикация