Огнян Минчев: Управлението не е театър! Авторитарната кулминация може да не бъде рязка, радикална, насилствена

Демократичното управление се отличава с висока степен на публична достъпност - прозрачност. Управлението не е театър и не всичко в процеса на управление може да бъде отворено за наблюдение. Но когато властта наистина произтича от гражданската общност и се контролира от нея, прозрачността на взиманите решения е достатъчно висока, за да позволява адекватна и компетентна оценка от страна на обществото за процеса и резултатите в управлението на държавата.

Това коментира във "Фейсбук" Огнян Минчев.

Когато управлението е авторитарно - елитарно-олигархично, то се затваря за обществото, минава в задкулисие

и се поставя в растяща зависимост от организирани частни интереси, които твърде често са в разрез с националния интерес. Това е и едно от кратките определения на олигархията като форма на управление още от времето на Платон - "късо съединение" (shortcut) между непублични частни интереси и публичните институции и публичните фигури на държавата.

България измина голямата част от пътя между радикалното отваряне на властовия процес за публично наблюдение и буквално публично "нахлуване", и затварянето на държавното управление за ефективни механизми на граждански - публичен контрол. В първите месеци и години след 10 ноември 1989 г. редица политически решения бяха пряко продиктувани от радикализма на улицата - дотам, че по едно време всеки можеше да отиде пред единствената (тогава) телевизия на "Сан Стефано" и да влезе в "По света и унас" - за да изрече пореден ултиматум към властта.

Днес все повече се придвижваме към другия полюс - към растяща непроницаемост на политическите решения за гражданско наблюдение и за институционален контрол.

Без да сме достигнали плътно до авторитарно завладяване на властта от "силна ръка" - било президентска, било нечия друга - ние вече се намираме в преддверието на изпуснатия публичен контрол върху процеса на държавно управление. Засега ключовата дума на това закриване на политическите решения за гражданската общност е "хаос".

За три години - шест парламентарни избора. Нарастващ обструкционизъм между политическите партии и парламентарните фракции, изострено съперничество между публичните институции в услуга на лични и/или корпоративни цели, административна парализа. Дълбока ерозия на политическата култура, на приличието в публичното общуване между овластени представители на българския избирател. Пачки, пудели, "тлъсто кафе" в скута на незнайно от кого овластени "кръстници" на олигархично-политическия процес...

Откриването на поредното Народно събрание за пореден път ни припомни как хаосът и показната конфликтност прикриват интереси на задкулисието, които нямат мотивация да се покажат "на светло". В сряда парламентът блокира в избора на председател. В четвъртък денят започна с блокада и договаряне в поредни парламентарни "почивки". Изведнъж - имаме "бял дим", изборът е направен. Фактът на избора е положителен, защото създава основа за по-нататъшния парламентарен процес. Но напълно скритите от публиката процедури на договарянето показват нарастващата степен на извеждане на политическия интерес от неговата представителност на гражданската общност и на националния интерес. Намираме се в апогея на "ориенталско-византийския" модус на политическо общуване, който можем да определим с метафората "ей сега ще ти скроя шапката".

Кройката на шапката е преддверието на авторитарния тласък,

който логично ще произтече от факта, че за пореден път у нас властта "се търкаля по улицата". Това може да е улицата пред парламента - и дори улицата вътре в парламента, но това е тревожно висока степен на загуба на политическа легитимност, която се компенсира с бързо експанзиращо задкулисие. Във вакуума на гражданското внимание и гражданския интерес (само една трета от съгражданите ни намериха за нужно да гласуват) нарастват леко прикритите предпоставки за авторитарно узурпиране на публичната власт. Опитите за подобна узурпация пълзят нагоре от 2021 г. насам. "Сглобката" и някои конституционни промени временно озаптиха кулминацията на авторитарния проект. Озаптиха я и се сринаха в поредните престрелки на политическа безотговорност...

На пръв поглед авторитарната заплаха може да ви се вижда илюзорна. Нека не забравяме, че освен от личната мегаломания и властолюбие, тя израства от два корена. Първият - скритите стопански и политически ресурси на задкулисието. Вторият - нарастващото обществено недоволство, все по-подвластно на популистки илюзии и популистки манифести. Когато двете коренни предпоставки се съединят - фасадата на днешния политически хаос ще се срине в небитието и ще оголи новата сурова истина - гражданите вече няма да имат и номиналното право да контролират собствения си национален живот.

Авторитарната кулминация може да не бъде рязка, радикална, насилствена...

Все пак сме в Европа на 21 век. Тя може да бъде облечена - особено първоначално - в кадифена ръкавица, да се опира на спешна необходимост от "национално спасение" и да си поставя високоблагородни цели.

В един следващ момент човекът със "силната ръка" от София ще се нареди до хората със "силната ръка" в Будапеща, Белград, зад които стои "голямата силна ръка" на Кремъл. Това не са кошмари - това са реалности, от които е по-добре да се опазим.

Как да се опазим? Хубав въпрос...

Прочети цялата публикация