Пламен Димитров: Казусът с Николай Ненчев в Киев като лакмус за общата политическа картина в България

Казусът около оглавяването на българското посолство в Киев от Николай Ненчев е лакмус за общата политическа картина в България, както и за мястото на президентската институция и лично на Румен Радев в тази картина.

Да започнем с това, че по конституция президентът може да представлява българската външна политика, но не и да я формира.

Това коментира във "Фейсбук" Пламен Димитров.

В последните месеци стана ясно, че по отношение на

войната между Русия и Украйна г-н Радев има мнение, коренно различно от официалната българска позиция.

Накратко – мнозинството в Народното събрание и правителството се застъпват за оказване на военна помощ на нападнатата държава, а Радев е против. Това е първата колизия, поради която бе по-логично президентът да си замълчи по казуса с нашия дипломатически представител в Киев – тъй като не споделя официалната линия на София спрямо Украйна, Радев винаги ще бъде подозиран, че иска да наложи своите възгледи чрез личността на бъдещия посланик в Киев и ще блокира всички кандидатури, следващи мейнстрийма.

Личните политически отношения между Румен Радев и Николай Ненчев имат по-дълга история. Преди няколко години двамата спориха относно договора за ремонт на изтребителите МиГ-29, а също и за това дали Радев не е назначил неправомерно бъдещата си съпруга на втори трудов договор във ВВС. Кой крив, кой прав в тези спорове няма значение, въпросът е, че заради личното отношение, което има към Ненчев, Радев не би трябвало да се изказва за назначението на бившия министър и да дава оценка за професионалните му качества – сега това изглежда като отмъщение за минали обиди.

Всички тези аргументи обаче важат, ако Румен Радев бе само представителна фигура,

лицето на страната, както е по конституция. Това е до голяма степен статут отвъд политиката, далеч от микромениджъмънта на държавното управление, към който се отнася назначаването на посланици. Но Радев има по-големи амбиции – да бъде реален политически играч. Няколкото служебни правителства преди 2024 г. му позволиха да усети вкуса на управлението, а острите конфликти с лидери на водещи партии увеличиха рязко неговата политическа настървеност.

Правителството вероятно се е спряло на Ненчев за дипломатическия пост в Киев заради неговата ясна политическа позиция в подкрепа на Украйна срещу Русия, а също и заради това че той е бил военен министър – подходящ бекграунд във времена, когато военната помощ е доминиращият аспект в българо-украинските отношения. Радев обаче не иска България да праща оръжие на Украйна, т.е. – той е против военно сътрудничество между двете страни и в неговите очи основното предимство на Ненчев се свежда до нула – по-добре да развиваме само дипломатически и икономически отношения с Киев и в такъв случай за какво ни е бивш военен министър с нулев дипломатически опит за посланик?

Недоволен от малките правомощия, които му дава конституцията, и от това, че наскоро чрез конституционните поправки бе лишен от единствената си възможност реално да управлява чрез служебни правителства,

Радев брани малкото останала му властова територия, към която се отнася и правото на вето за назначаването на посланици.

Освен това той дава знак, че правителството трябва да отстъпи пред президента за някое бъдещо важно посланическо назначение (например в Москва). Посланието е – сега ми извихте ръцете, но ще бъде прекалено, ако го направите и следващия път.

В по-общ план, политическите амбиции на Радев, които надхвърлят конституционните му правомощия, още веднъж поставят въпроса за колизията между излъчването на президента на преки избори и ограничената му власт. Сега той винаги може да натяква – мен ме избраха милион и половина българи, а трябва да се съобразявам с Димитър Главчев, за когото не е гласувал никой. Най-логичното разрешение на това противоречие е президентът да се избира от парламента, както и в редица европейски парламентарни републики.

Прочети цялата публикация