Явор Божанков: За тези, които празнуват 9 септември

Расте цяло поколение, което не знае това. Цената на свободата е висока, проблемите на демократичния свят са факт. И когато човек се сблъска с всички недъзи на демокрацията, би помислил, че някога е било по-справедливо и по-хубаво. Особено, когато не го е виждал. Питали са ме: като съм роден през 90-та, какво съм видял от онзи режим, че го отхвърлям? Това искам да разкажа.

Родените през 90те живяхме в посттоталитарно време. Преживяхме всички последствия на режима. Да живееш в това време е като да бъдеш затворен в стая с пушачи. Може да си потънал в дим, но е нужно да излезеш на чист въздух и да се върнеш обратно, за да ти направи впечатление колко смърди на цигари в стаята. Така през 90-те не осъзнавахме в каква мизерия живеем. Помня, че когато съседи смениха старите си дървени прозорци с “алуминиева дограма” целият квартал говори една седмица за това. Бяха успели хора.

За първи път напуснах границите на България със семейството ми през 90-те. На море в Гърция. Днес това младите няма да го разберат. Майка ми 3 дни чака на опашка за виза. И 3 дни и хлопваха вратата под носа. Бяхме второ качество хора. Майка ми беше сред първите частни фризьори, а баща ми още тогава – предприемач. За тогавашните български стандарти се считахме дори за заможни. След, като посетихме Гърция, дни наред вкъщи приятели идваха да видят снимки. Да чуят истории. Това беше събитие от планетарен мащаб – да отидеш на море в чужбина.

Бях на 10 когато за първи път посетихме Австрия и отседнахме при наши семейни приятели – имигранти. Разликата в стандарта на живот беше брутална. БРУТАЛНА. С една средна заплата не можете да платим една вечеря. Тогава никой нямаше нова кола и тези, които си купят нещо различно от Лада минаваха за Джеф Безос. Казвахме – купил си е ЗАПАДНА кола. Дори японските коли им викахме западни. Беше достатъчно да не е Лада.

Всеки вносен шоколад, дреха, електронна игра или касетофон – беше свръх луксозна стока. Празни бутилки от вносен алкохол и кутии от лакомства се съхраняваха по рафтовете. Можем ли днес да си го представим, младежи? Пазеха се, като спомен, че си опитал нещо…специално.

Родени, учили, формирали съзнание и изградили себе си в тоталитарния строй бяха героите на 90-те. Митовете, че през социализма престъпност е нямало, нито корупция а образованието е било на световно ниво – намериха опровержение в годините след 90-та. Насилието беше ежедневие.

Тогава ходехме на “детска дискотека”. Алкохол се сервираше на деца, в един ден наши връстници бяха изпотъпкани и убити в дискотека Индиго. Покрай детските дискотеки и посред бял ден хора се пребиваха на улиците. Това е посткомунистическо време. Имах баба в София, квартал Люлин. Престъпността, наркоманията и бруталната мизерия бяха невъобразими. А те не бяха достижение на демокрацията. Бяха посттоталитарен дар.

Ако държавна сигурност е контролирала наркотрафика и проституцията в соц-а, то през 90-те продължаха стария занаят с нови средства. И бяха брутални. Но все така – наследство от комунизма. Това бяха плодовете на онзи режим. Ако трябва да оценим как е било тогава и какво имаме днес – за да не го загубим. То е достатъчно на днешната дата да организираме празник 9-ти септември и един ден да живеем, както са живели в комунизма. За мен стига, че съм живял и с последствията му. И още живеем с тях.

Не е достатъчно да осъзнаем това, като натрупаме житейски опит. Не стига да вникнем, да съпоставим и да си дадем сметка. Нужно е да го предадем. Разкажем. Защото идва цяло поколение, което не знае. За да не допуснем онова уродливо време да се повтори. Онези ужаси да оживеят отново. Защото днес ехото на онзи режим все още оттеква - в службите за сигурност. В съдебната система. В подземния свят и в крайна сметка - в ежедневието на обществото ни. Да живее свободата и демокрацията.

Прочети цялата публикация