Един поглед върху усилията за прекратяване на войната в Украйна и позицията на България

Този кратък поглед върху усилията за прекратяване на войната в Украйна и позициите на България има претенцията да приложи безпристрастни виждания по руско-украинския конфликт и да подложи на критичен анализ позиции и действия, произтичащи от такива традиционни слабости на българската външна политика като сателитният синдром, подкопаващ международната субектност на страната; изграждането на позиции въз основа на проявени от други страни подходи, а не на свои национални такива; налагане в българската външна политика на краткосрочни виждания в комбинация с претенциозни дългосрочни заричания от неолиберално ориентиран некачествен елит; неспособност да синхронизира институционално своите решения; политическо приспособяване на голяма част от професионалните дипломатически среди и т. н

Усилия за слагане на край на войната в Украйна

След встъпването в длъжност на президента на САЩ Доналд Тръмп, след Мюнхенската конференция за сигурност (2025) и изказването на нея на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс, и особено след драматичната среща в Овалния кабинет на Белия дом между президентите на САЩ и Украйна, въпросът как и кога да бъде сложен край на войната в Украйна се затвърди като централна тема в международната политика. Освен прекратяването на военните действия и започването на същински мирни преговори, тази тема се преплете с много други важни международни аспекти и направления като промените в отношенията между глобалните сили; развитието на трансатлантическите отношения; глобалните стремежи на Европейския съюз, преодоляването на изоставането му в областта на сигурността и постигането на стратегическа автономия; подценяването от страна на САЩ и ЕС на отношенията със страните от Глобалния юг и т. н.

Прекратяването на войната в Украйна и развитието по горе-посочените направления изискват намирането на адекватни решения и предприемането на спешни действия за осъществяването им. Проведоха се много международни срещи на високо равнище във Вашингтон, Париж, Лондон, Брюксел и др., включително американско-руски и американско-украински преговори в Саудитска Арабия, медиите загряха от коментари, анализи и прогнози. Позволявам си в тази връзка да перифразирам думите на големия Николай Хайтов по следния начин: едно е да коментираш, друго е да анализираш, а трето и четвърто е да предложиш решения. За последното е необходимо да виждаш нещата със собствените си очи. Това с компилация не става.

Без претенции за изчерпателност предлагам някои, според мен, определящи за хода на събитията в Европа и конкретно около Украйна международни въпроси, по които често се водят ожесточени спорове, отговорите на които биха могли да внесат известна яснота в доста объркания понастоящем международен дневен ред:

--Кой е агресорът и кой е отговорен за това руско-украинският конфликт да стигне до сегашното ужасяващо развитие?

Несъмнено, агресорът в тази война е Руската федерация. Нейна е вината тлеещият руско-украински конфликт отпреди войната да придобие кръвопролитни проявления. Това е исторически факт, но той не оправдава потисническите действия на украинските власти (преди агресията) срещу руското и руско-езичното население на Донбас и други украински райони. Проблемът не е в това, че Русия се зае със защитата на това население, а че го направи по противен на международното право начин, с акцент върху агресивни териториални претенции и действия.

От друга страна, вина имат и онези западни кръгове, които в отношението си спрямо Русия след края на Студената война отдадоха приоритет на техните геополитически цели пред усилията за укрепване на международната система и сигурност. След началото на войната в Украйна Западът не само повярва, но и активно заложи на нейна победа на бойното поле (с решаваща негова помощ) и нанасянето на „стратегическо поражение“ на Русия. Убеден в това си виждане, той дори не помисли за резервен вариант, ако то не стане.

Вина, разбира се, имат и управляващите в Украйна политически кръгове, предприели или допуснали посочените по-горе потиснически действия, отказвайки се от принципно договорения неутралитет и прекъсвайки мирните преговори с Русия през м. април 2022г..

Предисторията, следователно, има своята тежест сред факторите, довели до тази ужасна война, и това се признава от редица изтъкнати западни анализатори като Джон Миършаймър, Джефри Сакс и други, включително напоследък от самият американски президент и членове на неговия екип. Според мен, предисторията ще играе важна роля по време на същинските мирни преговори, защото съдържа в голяма степен противоречивостта на целия период от края на Студената война насам (абстрахираме се от влиянието на по-предишни събития), съдържа включително аргументи в подкрепа на руската теза, че интервенцията ѝ в Украйна е била предизвикана. Това със сигурност ще означава известно преразпределяне на вината за тази война, но, от друга страна, би разширило базата за неизбежните в такива случаи компромиси.

--Как да се постигне мир и какъв да е той, според схващанията и усилията на преките и непреки участници в конфликта?

Подходите са най-общо два: Украйна, мнозинството държави-членки на ЕС и редица други страни считат, че справедлив и траен мир може да се осигури на основата на „мир чрез сила“, осигурявайки силни позиции на преговорите и международни гаранции на Украйна срещу евентуални нови руски нападения, докато САЩ са убедени, че горното изискване, поставено преди спирането на военните действия и постигането на примирие, би означавало продължаване на войната.

На предложението на Украйна за едномесечно примирие Русия отговори по принцип положително, поставяйки, обаче, редица предимно военни и военнотехнически условия, оценени от Украйна като опит на Русия да протака въпроса, активизирайки междувременно бойните действия. Ако тази неопределеност продължи, може да се очаква засилване на натиска на Тръмп вече срещу Русия.

Едва ли ще се намери някой, който да не иска „справедлив и траен мир“, въпросът е кой как го разбира. Договарянето на приемливо за всички, според обстоятелствата, разбиране, ще бъде разисквано и евентуално – постигнато на масата на същинските мирни преговори. Проблемът е дали поставянето му като условие в началото не блокира първия етап на преговорния процес - постигането на примирие. Президентът Тръмп затова и осъществи натиск върху Украйна, макар че тя е нападнатата страна, да приеме преговори за спиране на военните действия, а отстояването на нейните позиции за окончателно излизане от конфликта да стане впоследствие по време на същинските мирни преговори. Моето мнение е, че американската позиция като цяло има основание, не защото е справедлива, а защото за спиране на кръвопролитията и решаване на проблемите с дипломатически средства, без да се рискува глобална война, е единствено възможна.

--Необходимо ли е срочното въоръжаване на Европейския съюз и превръщането му в самодостатъчна за сдържане и защита военна сила?

Несъмнено, отговорът е положителен: да, необходимо е и възможно най-бързо макар че за това ще бъдат нужни доста години. Аргументацията е важна. Европейският съюз не трябва да следва максимата „Ако искаш мир, готви се за война“, която далеч не винаги е валидна; неговата военна сила е необходима да гарантира сигурността на страните-членки, да придобие характеристиките на глобален играч, за да не се окаже геополитически аутсайдер при третирането на глобални проблеми и евентуалното договаряне на нов световен ред.

По въпроса за придобиването от Европейския съюз на сдържаща военна мощ имам твърдо положително мнение още доста преди руската агресия в Украйна. В моята книга „Държавни отношения и ценности в Европейската криза“ (2017г.) посочвам, че изграждането на европейски въоръжени сили и укрепването на отбраната на съюза са безспорна необходимост. И сега считам, че инициативата на Европейската комисия, одобрена от Европейския съвет на 06.03.2025г., ReArm Europe, като част от формиращия се европейски отбранителен съюз е важна стъпка към придобиването на стратегическа автономия на съюза, независимо че става въпрос за въоръжаването на отделните държави-членки, тъй като отбраната не е в компетенциите на общността. Продължавам, обаче, да смятам, че след съответни промени в европейските договори, трябва да пристъпим и към изграждането на общоевропейски въоръжени сили с модерно въоръжение и общо командване. Мисля, че Европейският съюз ще продължи да се развива хибридно, с известно възстановяване на конфедерационното начало за сметка на федерализма, като това, според мен, не означава, че по принцип не може да има обща армия.

Руската заплаха е само един от аргументите. Много анализатори посочват, че Русия няма нужда от придобиване на нови територии. Това е спорна теза, особено ако в тези територии живее руско или руско-езично население, което, по руските официални схващания, влиза в т. нар. „Руски свят“. Според новата концепция за външната политика на Руската федерация, влязла в сила от 31.03.2023г., Русия е „самобитна държава – цивилизация“., загатвайки за стремеж към изключителност. Този термин би могъл при определени обстоятелства да се тълкува като претенция за допълнителни права в международните отношения в сравнение с „държавите не-цивилизации“ (например, само „държавите-цивилизации“ да имат право на „зони на влияние“!). Не случайно този термин напоследък се свързва с т. нар. „цивилизационни мега-региони“ (ново определение на Александър Дугин – „регионално интегрирани големи пространства“), като „фактически форми на многополюсност в света“. Въпросният професор, чието мнение тежи в Русия, пише в своя статия (отп. в Епицентър.бг, 12.03.2025):““Руският свят“ се простира значително отвъд границите на Руската федерация. Руският свят е синоним на руската държава-цивилизация, тоест Велика Русия.“ (!!??). Отношенията между държавите подлежат на универсализация, т. е. по принцип подлежат на международно-правна регулация, докато в отношенията между цивилизациите, респективно - между „държавите-цивилизации“, би преобладавал факторът сила. Така че трябва категорично да се подчертае, че публичното международно право касае отношенията само между държави.

Моето мнение за тези „мега-региони“ или „големи пространства“ е, че идеята е реакционна и вредна, защото противоречи на принципа на суверенното равенство и, защото тези региони (пространства) биха били „подвижни пясъци“ под международната сигурност и стабилност.

Но въпросът за необходимата военна сила на Европейския съюз има и друго измерение. Военната сила е не само непосредствен, но и потенциален фактор в международните отношения, особено при сегашните силови прояви на глобалните държави. Неслучайно международното право забранява както използването на сила, така и използването на заплаха със сила. Силната военно държава или съюз може да налага своите оценки и подходи на по-слабите си съседи дори без да прибягва до използването на сила, при това не само по проблеми на сигурността, а и по други въпроси като транспортни коридори, големи търговско-икономически спорове и т. н. Да не говорим, че по-слабите военно държави знаят това и често пъти сами ограничават суверенните си права (например, последните събития около Панамския канал!).

На последно място, но не по значение, оставям въпроса, че при сегашните обстоятелства засилването на европейската военна промишленост би имало стимулиращ икономически ефект.

--Какво става в трансатлантическите отношения?

Избирането на Доналд Тръмп за втори път като президент на САЩ постави началото на съществени промени в трансатлантическите отношения. Противоречията между Тръмп и преобладаващо неолиберално настроените европейски елити се развиват по две основни линии: идеологическа и геополитическа.

Идеологическите противоречия се изразяват най-общо в различните схващания за общественото развитие в една държава. Тръмпизмът залага на вътрешното развитие с акцент върху ре-индустриализацията, прекратяването на нелегалната миграция, по-активна тарифна политика с доста рязко повишаване на вносните мита и други реформи. САЩ се отказват от глобализма (но не и от сегашната си световна хегемония), при което реализираните спестявания на държавни средства се насочват към вътрешното развитие.

Президентът Тръмп забрани с указ цензурата, посочвайки много случаи на нейното използване в подкрепа на управляващата преди Демократическа партия, а вице-президентът Ванс в своето изказване на Мюнхенската (2025) конференция за сигурност отправи остри критики към управляващите кръгове в редица европейски страни. „Не е достатъчно само да говорим за демократичните ценности. Трябва да ги живеем“, заяви Ванс. Европейските лидери на управляващите през последните „неолиберални десетилетия“ системни партии бяха сериозно стресирани, но в крайна сметка не приеха критиката или по-голямата част от нея.

В геополитически план разминаванията между САЩ и Европейския съюз също са значими. Лозунгът „America First!” (Америка на първо място!), логично означава поставянето на националните интереси на САЩ на първо място, в което няма нищо лошо. Но предвид хегемонната роля на САЩ в света (макар и постепенно намаляваща), ако прилагането на този лозунг в международните отношения не се съпровожда от прилагане на принципа на суверенното равенство, тогава той би следвало да се квалифицира като „агресивен унилатерализъм“. По логиката на лозунга първостепенен приоритет на външната политика на САЩ стават усилията за надделяване над основния им конкурент – Китай, поради което става обяснимо силното желание на Тръмп САЩ да не се ангажират активно със събитията в Европа, а да съсредоточат своите усилия в Индо-тихоокеанския регион, за сдържане на Китай. За постигане на последното геополитическото значение на Русия става особено важно (чисто геостратегически, – дори по-важно от това на Европа). По тази причина и за недопускане на ескалирането на руско-украинския конфликт в глобална война, президентът Тръмп полага големи усилия за прекратяване на войната в Украйна. В случай, че постигането на примирие не бъде последвано от траен мир, Европа ще трябва да поеме цялата помощ за Украйна.

Войната в Украйна и начинът на нейното прекратяване понастоящем е може би темата, създаваща най-голямо напрежение в трансатлантическите отношения. На 6.03.2025г. Европейският съвет прие декларация за Украйна, в която се потвърждава „непоколебимата подкрепа за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Украйна в нейните международно признати граници“. Тази декларация не беше подписана само от министър-председателя на Унгария Виктор Орбан, който заяви, че така оформена тя противоречи на дипломацията, провеждана от президента Тръмп. Последното не може да се отрече, то е очевидно. Моето мнение е, че наред с геополитическите и ценностни съображения на двете позиции, са налице прикрити усилия за запазване на конфликтната ситуация около Украйна до междинните избори за Конгрес в САЩ, на които неолибералните сили очакват евентуален реванш на Демократическата партия.

Преди няколко дни в споменатата вече по-горе статия проф. Александър Дугин разви цяла теория за международната политика на Тръмп, която, според него, се стреми към „ред на великите сили“, които единствено имали „реален и подплатен с подходящо количество ресурси“ суверенитет. Дугин дори нарича тази политика „геополитическата революция“ на Тръмп. Моето мнение е, че всички тези „теоретични построения“ на Дугин са част от усилията за съвместяване на великоруски имперски интереси с външнополитическата линия на президента Тръмп. Мисля, че поне засега трудно може да се приеме съществуването на някаква устойчива тенденция към установяване на геостратегическа ос Вашингтон – Москва и още по-малко Вашингтон – Москва – Пекин. Вярно е, че Тръмп много съществено промени русофобската политика на Байдън и започна диалог с Москва, признавайки някои грешки на Запада и на САЩ в частност по време на предисторията на войната в Украйна. Но между това и развитието на геостратегическа ос има голяма разлика. Нещата биха могли да се променят след време, при евентуалното започване на глобални преговори за нов световен ред, но това сега трудно може да се прогнозира.

По общия въпрос за появилите се противоречия и трудности в трансатлантическите отношения, моето мнение е, че те са значими, но не дотолкова, че да разрушат десетилетни съюзи между държави с преобладаващо общи ценности. Очаквам след спирането на военните действия в Украйна и намаляване на напрежението в Близкия изток, трансатлантическите отношения да се нормализират, макар и да не достигнат предишната висока степен на разбирателство. Правя последната уговорка поради това, че идеологическите различия все пак са свързани не само с историческия опит, но и с противоречащи си в редица области кастови властови интереси. Бих предложил, поради това, от двете страни на Атлантическия океан да се положат усилия за изтласкване на идеологията (не на общочовешките ценности!) от междудържавните отношения. В много по-голям мащаб това би следвало да се отнася до международните отношения в света като цяло.

--Глобалните геополитически противоречия, Европа и Глобалният юг.

Нарастващата международна тежест на Глобалния юг и развитието на връзките и сътрудничеството на Европейския съюз с развиващите се страни са друга много важна тема на международните отношения. Както вече писах в предишната си статия „Тръмп и системата на международните отношения“ (Факти.бг; 22.01.2025), името Глобален юг не е измислено случайно и като цяло означава глобално влияние. При това не става въпрос само за т. нар. „средни страни“ като Индонезия, Бразилия, Република Южна Африка, Саудитска Арабия и др., а за цялата съвкупност от развиващите се страни. Освен геополитическите, икономически и други аспекти на международната тежест на страните от Глобалния юг, основна тяхна характеристика (като цяло, винаги има изключения) е привързаността им към принципите на суверенитета и суверенното равенство. Именно затова голямото мнозинство развиващи се страни осъдиха в ООН руската агресия срещу Украйна, макар че е налице тенденция това мнозинство да намалява – през м. март 2025 – 93, докато при предишното гласуване тази цифра е била 140. Явно, вниманието се насочва към усилията за прекратяване на войната и факторите, действащи в тази посока.

Ако глобалните държави продължават да пренебрегват интересите на страните от Глобалния юг, не е далече времето когато последните ще пристъпят към обединяване на усилията си за защита на своите интереси. И ако някой си представя, че това може да е някакво нестабилно повторение, да кажем, на Движението на необвързаните страни, със сигурност ще сгреши – страните не са същите, техните възможности съвместно да отстояват общи позиции са много по-големи и глобалните сили си дават сметка за това.

Европейският съюз къде само вербално, къде на практика, но за разлика от трите признати глобални сили, също полага реални и последователни усилия да се придържа към принципите на суверенитета и суверенното равенство. Мисля, че сега той има шанса да демонстрира горната разлика и я направи ефикасен външнополитически инструмент. Но по-важното е, че това съвпадение в позициите на Европейския съюз и страните от Глобалния юг може да даде алтернатива на сегашната тенденция на доминиране на силовите прояви в международните отношения.

В предишната статия е изложена една позиция, която бих искал отново да подчертая: „По отношение на администрацията на президента Тръмп, която, (следвайки течението на реализма в международните отношения), не приема и не желае да използва термина „система на международните отношения“, ще кажа, че няма никакъв проблем. Напълно достатъчно е да уважава принципите на суверенитета и суверенното равенство и да ги прилага на практика във все по-голяма степен.“ Така, според мен, отнесено към международната политика, може да се приеме без други уговорки заявлението на Тръмп пред Конгреса, обявяващо началото на „Революция на здравия разум“, която „сега благодарение на нас обхваща целия свят.“ Глобалният юг би приветствал такова развитие.

Къде е тук Европейският съюз? Като цяло, споделям мнението на Гилом Дювал (Social/Europe, 28.02.2025), че Европейският съюз трябва да се съюзи с Глобалния юг, за да се противопостави на една или друга ос на глобалните сили, и, че, „ако Европа се провали в следващите месеци и години да предотврати нарастващата враждебност на Глобалния юг – няма да има бъдеще в свят, оформен от Тръмп, Си и Путин.“ Следователно, става дума за нарастващи проблеми, от една страна, но и за възможност ЕС да стане глобален играч чрез стратегически съюз, преди потвърждението по линия на военната сила, от друга.

В заключение на тази първа част, по отношение на войната в Украйна и споровете около нейното прекратяване, бих се присъединил отново, както вече направих в друга статия, към мъдрите думи на Махатма Ганди: „Няма път към мира, мирът е пътят!“

Позиции на България към усилията за прекратяване на войната в Украйна

Не е лесно да съчетаваш помощта за Украйна, включително военна, от една страна, със сдържаност в позициите към руско-украинския конфликт, от друга, но не е невъзможно. Постига се чрез комбинация от подпомагане на нападнатата страна и активна политическа и дипломатическа подкрепа за прехвърлянето на конфликта за решаване от бойното поле към масата на преговорите. Това не е разкрачено положение, а позиция, отчитаща на първо място българския национален интерес. Такова мнение изразих в статията си „Защо българската външна политика изпитва трудности да синхронизира институционално и обосновава публично своите важни решения?“ (Факти.бг; 23.08.2023г.). Мисля, че в същността си този подход е удачен и в наши дни, но с тази разлика, че след изборната победа и встъпването в длъжност на Доналд Тръмп на 20.01.2025г., политиката на САЩ създава благоприятна възможност за прекратяване на кръвопролитната война в Украйна и впоследствие – за мирно и трайно дипломатическо решаване на конфликта. Вторият президентски мандат и усилията на Доналд Тръмп създадоха нова международна обстановка около тази война с реални шансове най-малкото за спиране на военните действия. Затова, според мен, сега е време в посочената по-горе позиция на нашата страна, да се наблегне основно на втората ѝ част – подкрепа за мирните дипломатически усилия на президента Тръмп, без да прекратяваме подкрепата си за Украйна.

Въпросителните около позицията на България не бяха толкова много или сложни и затова буди недоумение суматохата, която се създаде в българските управляващи кръгове след очерталите се разминавания по отношение на войната в Украйна между САЩ и Европейският съюз и неговите най-влиятелни членове.

Първоначалната реакция на премиера Желязков веднага след злополучната среща на президентите Тръмп и Зеленски в Белия дом беше изразена от него с думите: „Украйна бъди смела, бъди силна. Ние сме с теб.“ Външният министър, Г. Георгиев, посочи почти същото: „Украйна бъди смела и силна. Всички ние сме на твоя страна.“ Впоследствие, след заседанието на Съвета за сигурност към Министерския съвет, премиерът Желязков заяви: „Кабинетът няма да избира между позициите на САЩ и ЕС по отношение на войната в Украйна. България не може да си позволи нито активно, нито пасивно (да бъде) в ситуация да избира позицията си за войната в различните тенденции, които се изразяват от САЩ и ЕС. Ние ги разглеждаме като съюзници в НАТО и съвместен гарант за националната ни сигурност“.

Моето мнение е, че първата реакция на правителството в лицето на премиера и външния министър беше доста емоционална. Но какво пречеше към тази морална подкрепа да се прибави едно изречение от рода: „Надяваме се, че инициативите на САЩ за прекратяване на войната, подкрепени от ЕС, да доведат до траен и справедлив мир в Украйна.“ Според мен, това би била една доста добре балансирана към онзи момент позиция. Тя би могла да замени изразената след заседанието на Съвета за сигурност към Министерския съвет доста витиевата позиция.

Позицията на президента Радев се различаваше от тази на правителството: „Реакцията на Р. Желязков е губеща позиция. Трябва да има прекратяване на огъня, а след това да се търси мирен път на развитие за излизане от този кръвопролитен конфликт.“ С изключение на първото изречение, чието публично изказване би могло да бъде спестено, моето виждане, както се вижда и от предишните редове, практически съвпада с това на президента. И все пак бих изказал две забележки. Нищо не пречеше към позицията на президента да се прибави едно изречение от рода: „България е помагала много на Украйна, включително с предоставяне на военна продукция, (добавяйки, че той, както е известно, не одобрява военната помощ за Украйна), и ще продължи с каквото може да помага, но сега е време за мирни преговори.“ При така посочените разширения на позициите както на правителството, така и на президента, би се създала поне видимост, че българските институции са синхронизирали балансирана и гъвкава официална позиция на страната.

Интересното в случая е, че горе-изложеното разминаване в оценките на институциите породи един протоколно-дипломатически казус. Няколко дни след това беше Националния празник на България – 3-ти март. По този повод президентът Тръмп изпрати поздравителна телеграма до нашия президент, каквато е протоколната практика, но държавният секретар Марко Рубио не изпрати поздравителна телеграма до нашия външен министър, както е по протокол, а се обърна с „изявление към българския народ“. За всеки професионален дипломат внушението е ясно. Добре стана, че министър Георг Георгиев отчете това и няколко дни след Националния празник в интервю пред BBC заяви: „България приветства ангажимента на Тръмп да спре войната срещу Украйна, за да бъде постигнат траен и устойчив мир.. Имаме доверие в САЩ и нямаме никакви основания да мислим друго.“

Мненията на различните български анализатори, от друга страна, са много по-разноцветни от официалните и това е нормално. Аз лично далеч не споделям някои медийни квалификации на позицията на президента Радев от страна на мастити и не толкова мастити анализатори, че президентът е защитавал „проруски“ или даже „пропутински“ позиции. Това просто не е вярно. Някои твърдяха, че едва ли не България не е била поканена на срещата в Лондон на 2 март 2025г. заради тази позиция на президента. Бих припомнил, че основният въпрос на срещата в Лондон е бил обсъждане създаването на „коалиция на желаещите“ да изпратят мироопазващи сили в Украйна. При това положение, след като Народното събрание е приело специална декларация, че България няма да изпраща войски в Украйна, защо му е на Киър Стармър да ни кани. С други думи, към не-поканването на нашата страна на срещата в Лондон президентската позиция няма никакво отношение.

От друга страна, има куриозни случаи, от които не мога да се въздържа да не посоча следния: В своя статия наш професор хвали президента на Украйна Володимир Зеленски: „смятам, че Зеленски се оказа големия шанс и късмет на украинците“, завършвайки статията по следния начин: „И като резултат, любимата наша Украйна и тоягите от Русия изяде, и солта от Европа излиза, и парите (с природните ресурси) на САЩ изплати.“ Оставям без коментар…

В споменатата статия от 23.08.2023г. (много преди Тръмп да бъде избран за президент) изразих мнение, към което продължавам да се придържам: „България би могла да прояви активност в рамките на ЕС и НАТО за окончателно разделяне на евроатлантизма от русофобията, което би било приветствано от руските демократични сили, би засилило техните възможности, и по този начин индиректно би благоприятствало спирането на войната. Обявяването на всичко руско за лошо не е добър подход, дори и във военно време. За съжаление, в момента виждам усилия за импулсиране на русофобията в България, сякаш искаме да наваксаме „недостатъчната русофобия“ в миналото. Това не само не е необходимо, то е и вредно. България не трябва да доказва с русофобия принадлежността си към евроатлантическите ценности. Едно е да противостоим решително на агресията на Руската федерация, друго е да се отнасяме неуважително към исторически близък нам народ.“

Напоследък много се пише, че Тръмп и Путин щели да делят света, или поне Европа, на сфери на влияние, при което имало опасност България да бъде върната в руската сфера на влияние. Ние винаги сме си патили от намесата на т. нар. „Велики сили“ и такива твърдения по принцип са стряскащи. Бих искал, обаче, да спомена, че попадането на България в сферата на влияние на СССР след Втората световна война не беше български избор: това е станало възможно след съгласието на съюзниците на СССР: САЩ и Великобритания. Моето мнение е, че подобна опасност не съществува и няма място за паника, но бих оставил този въпрос открит предвид острите противоречия между глобалните сили, напъните на влиятелни регионални държави, непредсказуемостта на някои от техните сегашни лидери и други трудни за прогнозиране фактори.

Във връзка с всички описани по-горе събития пред външната политика на България възникнаха два основни приоритета: възможно най-бързото влизане на България в еврозоната и активното нейно участие във формиращия се европейски отбранителен съюз.

Влизането на България в еврозоната не може да гарантира в решаваща степен суверенитета и европейската принадлежност на страната, но очевидно означава много по-тясно интегриране на България към ядрото на ЕС, което валидира политическите аргументи за този ход (Основна, разбира се, е финансово-икономическата и социалната аргументация!).

Другият приоритет на нашата евроинтеграция трябва да бъде активното участие на България и на нейната военна индустрия в инициативата ReArm Europe и в изграждането като цяло на европейския отбранителен съюз. Активност по този приоритет означава вече да се работи професионално върху проекти за модернизиране на стари и изграждане на нови производствени мощности, търсене на партньори за коопериране и съвместни производства с утвърдени компании от другите страни-членки на ЕС и т. н.. Да не се получат забавяния и провали както при Плана за възстановяване и устойчивост.

Международните процеси и събития около войната в Украйна и усилията за нейното прекратяване зависят от много фактори. Стремежът на новата американска администрация на президента Тръмп към бързо постигане на примирие и започване след това на същински мирни преговори за решаване на конфликта е от особено важно значение. Тези усилия, според мен, трябва да бъдат решително подкрепени - с първи доминиращ акцент най-вече върху спирането на военните действия, на кръвопролитията. Поставянето на предварителни условия по въпроси, които по принцип ще се разискват на втория етап (на масата на същинските мирни преговори), спъва мирния процес.

Динамиката на събитията около Украйна е извънредна; обстановката се променя не с дни, а с часове. Това изисква не само принципна, но и гъвкава позиция. Българската дипломация има възможности за активни действия в подкрепа на мира и би било неправилно да не ги използва.

София, 20 март 2025г.

Атанас Будев

Прочети цялата публикация