Изповедта на Андрес Иниеста

Андрес Иниеста (40 г.), който наскоро сложи край на своята кариера в ОАЕ, върна спомените много назад, за да разкаже интересни неща пред списание Four Four Two, цитира "Тема Спорт".

"Да напусна моето семейство на 12 години е едно от най-трудните неща, които съм правил. Преди всичко изпитвах страх. Тръгвайки от моя малък роден град Фуентеалбия, щях да бъда съвсем сам в Барселона – на 5 часа с кола на север. Първата ми вечер в Ла Масия беше трудна за всички, включително за нашите. Не можех да спра да плача. Баща ми искаше да дойде и да ме вземе обратно у дома, но за щастие майка ми го разубеди. Трябваше да опитаме и да изпълня мечтата да стана футболист.

Дължа толкова много на татко и неговите съвети. Беше относително лесно да се адаптирам в школата на Барселона, защото моите качества съвпадаха със стила на игра, който съм практикувал и преди това в Албасете. После в Ла Масия се развих на друго ниво и натрупах опит. За да дойде моментът, в който си казах, че „сега вече наистина е сериозно”. Започвайки да играя в дублиращия отбор, вече бях част от 17-годишните момчета, които само гледах, когато бях на 12.

Михаел Лаудрап е моят първи голям идол. Наблюдавах го внимателно и опитвах да се уча от неговите движения и елегантност. Също така бях очарован от Гуардиола. Не само заради това, че е израснал в Ла Масия, но и заради начина му на игра. Като халф виждах неговия поглед върху играта, как се позиционира на терена и мисли с един ход пред всички останали.

Връзката ми с Шави се разви с времето, когато започнахме да получаваме повече шансове да играем заедно. Може би хората забравят сега, но имаше време, когато се говореше, че двамата сме несъвместими. Ние обаче доказахме обратното, защото разбираме играта еднакво и израснахме с една и съща футболна философия. Докато бях в академията, Шави вече бе чувал за мен, тъй като е четири години по-голям. После влязох в първия отбор и нещата постепенно се получиха, за да се стигне до момента, в който вече се разбирахме само с един поглед.

Спомням си със страхотна емоция, когато бях повикан при мъжете под ръководството на Лоренсо Сера Ферер. Целият треперех. Дълги години гледах „Камп Ноу“ от прозореца в Ла Масия, а сега вече бях близо да направя дебют.

След това през лятото на 2002 г. Луис ван Гаал се върна за втори период в Барселона. Той прояви смелост в много деликатен момент от историята на клуба. Току-що бях спечелил европейската титла с Испания при 19-годишните и той ми каза, че иска да започна да се готвя за постоянно с отбора.

Роналдиньо пристигна година по-късно. Той беше различен и новаторски. Вълшебно е да го гледаш как играе не само в мачовете, но и в тренировките. Той е човекът, който в труден момент върна надеждата и усмивките на феновете на Барселона.

След шест години суша спечелихме титлата в Испания (2004/05), а след това и Шампионската лига, но имам горчиви спомени от онзи финал с Арсенал в Париж (2006). Приоритетът бе да спечелим, но ме заболя да започна от пейката. Според мен не беше честно, въпреки че чувството за справедливост е много субективно във футбола. Влязох като резерва, обърнахме мача от 0:1 до 2:1 и положихме основите на една успешна Барселона. А Роналдиньо прокара пътя за още един гений – Лионел Меси. Рутината при него никога не е рутина, защото Лео умее да те изненадва с нещо всеки ден. Да тренираш с него беше невероятно. Спечелили сме много титли заедно, но никога няма да забравя безбройните дни на базата, когато изпълняваше упражненията с невероятна скорост и прецизност. Так-так-так! Беше удивително и се чувствам привилегирован, че споделих толкова много години с него.

Гуардиола пое Барселона през 2008 г. и още от самото начало имах предчувствие, че ще пожъне пълен успех. Вътрешно в мен усетих неописуема мотивация. Беше страхотна възможност и ние го разбрахме много бързо. Пеп беше повече от готов и още на първия лагер в Шотландия предаде на играчите убеждението, което самият той имаше. Беше планирал всичко и можеше да видите напредъка само след няколко тренировки, защото тази група от играчи изпълняваше перфектно визията на наставника.

Отвън обаче имаше много шум и съмнения, след като загубихме първия мач от лигата срещу Нумансия. След това направихме равен у дома със Сантандер. Спонтанно реших да отида при него в офиса, за да го успокоя. „Пеп, не се притеснявай, всичко ще бъде наред”, казах му аз.

Спечелихме всичко през онзи сезон. Преди да стигнем до финала на Шампионската лига в Рим, първо трябваше да минем през Челси. Реваншът на „Стамфорд брижд“ ще остане в мен завинаги. Какво ли щеше да се случи, ако не бях вкарал в 93-ата минута? Изстрелът ми бе инстинктивен, защото нямах време да мисля. Топката дойде при мен перфектно и за щастие намерих точката, където Петър Чех не можеше да достигне. И това е почти чудо, защото той заемаше почти цялата врата!

На финала срещу Манчестър Юнайтед имах контузия и не можех да стрелям поради риск от разкъсване на мускул, но вътрешно казах себе си: „Не мога да пропусна и този финал, след като бях резерва в Париж три години по-рано.”

По това време вече бяхме спечелили Евро 2008 с националния отбор, където също имахме много увереност в специфичния стил на игра и футболистите, които го изпълняваха перфектно. Заслугата е на селекционера Луис Арагонес. Най-добрият ми спомен е вдигането на отличието от Икер Касияс. Толкова много поколения испански футболисти бяха опитвали, но ние го направихме!

Погледнато отвън, животът на един футболист може изглежда перфектно, особено когато печелиш толкова много и имаш всичко. Но ние също сме човешки същества и страдаме от нашите проблеми. Преживях много контузии след финала на Шампионската лига през 2009-а, а моят голям приятел от детството Дани Харке почина. Всичко това ме накара да стигна дъното, но опитах да не се отказвам. Не ме беше срам да потърся професионална помощ, за да си стъпя отново на краката. Ако не го бях направил, може би моята кариера щеше да се развие съвсем различно. Семейството също ми оказа голяма помощ.

Финалът на Мондиал 2010 бе труден и неудобен, но рядко се получава такива мачове да са открити и забавни. Нидерландия дори промени своя стил заради нас. Играха агресивно и с голям респект. След това в продълженията вкарах победния гол. Трудно е да се опише чувството с думи. Топката дойде при мен от Сеск Фабрегас, контролирах я и времето спря. Беше като забавен каданс. Усетих тишина… Може би големият опит в такива ситуации ме е научил да съм спокоен. Дори в този момент, в който историята на Испания се промени завинаги!

Спечелихме много през тази епоха, но в живота губиш повече, отколкото печелиш. Дори не помня точно колко купи сме вдигнали. Чак сега осъзнавам колко много труд ни е коствало. Феновете очакваха нашите мачове с нетърпение и това всъщност казва всичко.

Въпреки привилегиите, които има в живота един футболист на Барса, аз никога не съм се чувствал различен от другите. За мен не бе толкова трудно да си остана само Андрес.

Можех да остана още в Барселона, но този клуб изисква винаги 300 процента. А аз вече не можех да ги давам.

Думата, която описва кариерата ми, е гордост. Работил съм усилено до последната тренировка. Останалото е история – титли, поражения, добри моменти и лоши такива. Знам, че феновете очакват да се върна в Барса, но сега не мисля за това. Разбира се, един ден може да се случи. Ще видим кога и в каква длъжност. Гуардиола, Шави и после Иниеста? Да, звучи добре…", споделя Иниеста.

Прочети цялата публикация