Хайде на война

Съгласен съм с демократичните решения на нашето правителство. Вижда се накъде бутат каруцата. Въртят опашки като лисугери. Очите им алчни, а търбусите пълни. Те тяхното си го знаят. Ние нашето да гледаме. А то, нашето е ясно, та ясно. Трябва на война да ходим и ако сме така добри, да умрем.

Аз съм малко стар, но за умиране още ставам. И с мечтите още ме бива, така че нека помечтая:

Представям си колко славно би било да умра, защитавайки единствения ни изтребител. Някой враг стреля по изтребителя, докато хайванчето кърми своето малко изтребителче (Защо не? За тези пари може да го очакваме, нали?), а аз скачам и препречвам с гърди пътя на куршумите. Ето това би било геройска и напълно оправдана смърт.

Или умирам от напън, докато надувам спихналите се хищни черноморски надувно-десантни страшилища, които победоносно ще порят талазите на евроатлантическото ни натовско Черно море. (Боже, това изречение се получи велико. Продава се!) Героична смърт на плажа. Може и на залез. Как да не пожелаеш такъв красив край за теб, а защо не и за твоите близки?

Бих умрял и за половото разнообразие. Примерно аз съм умрял, но един пед@л някъде там живее и си купува краставици. Красиво! Ако един ден генното инженерство задобрее, може и с дете от някой корнишон да добие. Добре де, половото разнообразие леко отече, но ако повечко хора умрем за нещо така необходимо на цивилизацията, може и да вземат да го върнат? Защото животът без 82 пола е сив. Направо да си умреш от скука.

И за макроикономическата рамка бих умрял. Представете си го – аз умирам, а на макроикономическата рамка нищо ѝ няма и расте ли, расте. И хората вътре са от щастливи – по-щастливи.

И за всяко едно НПО, което моделира иначе безсмисления ми живот, бих умрял. Но как да умра над двадесет хиляди пъти, че нито едно НПО да не се обиди? Приемам предложения.

И за еврото бих умрял. Хайде, ако аз не доживея, поне децата ми да не могат да си купят нищо, но в евро. Друго си е. Нали?

Не искам да се заяждам, но и за българската политика си струва да се умре. Това избори, това бюлетини, това машини. Нали? Няма нужда да дълбая.

И за политиците си струва. За когото се сетите – за него умрете. И за която партия се сетите – за нея. И за Божанков си струва умирането, въпреки че там до последно не е ясно коя му е партията. Затова за него – персонално. За да няма обърквания.

Както казва един приятел: „За правосъдната система, ако не умреш, за какво живееш?“

И за прокуратурата си струва умирането. Дори си представям всичките онези прокурорки. Джукестите. Онези, които са записали право, защото не им е стигнал бал да влязат в „Ергенът“. Добри момичета. Аз умирам, а те запазват бонусите и работните си места. Хубаво е. Размечтах се чак.

И за здравната ни система е добре да се умре. Там труповете винаги са добре дошли. Казах ли го с едно изречение? Казах го! Точка!

И за пенсионната система си струва умирането. Няма какво да чакаш да се нижат годините. Отиваш и умираш бързо, но преди това е добре да си си внесъл вноските. Защото умирането си е умиране, а вноските - вноски.

Затова се стегнете и без истерии! Война щяло да има, щели сме да умираме... Има ли за какво да се умира? Има! Отиваме на война, избираме си кауза и умираме. Пък и веднъж завинаги тази истерия умирането да ни се маха от главата. Нали така? Какво толкова?

Прочети цялата публикация