"Децата припадаха, от носовете им течеше кръв"

Катастрофата в Чернобил на 26 април 1986 година раздели живота на хиляди хора на две: преди и след аварията. Двама от тях са учителите Адам и Клавдия Воронец от Гомелска област в Беларус, които навремето са били сред ликвидаторите на последиците от катастрофата в Чернобилската АЕЦ. Пред ДВ те си спомнят за първите дни след аварията.

"Никой нищо не ни каза"

"Никой не информира хората. На четвъртия ден след трагедията във вестника се появиха няколко реда: станала е авария, последствията се ликвидират. Единствено нашият колега, учител по физика, каза, че е много опасно и че трябва да бягаме. Но властите не позволяваха - за да не избухне паника“, спомня си Адам Воронец за първите дни след аварията в Чернобил през 1986 година.

Тогава той е бил на 33. Живеел с 28-годишната си съпруга Клавдия и с двете им деца в село в Брагински район, където Адам и жена му работели в местното училище.

Клавдия разказва как два дни след аварията в Брагин провели спортен празник, за който пристигнали ученици от цялата Гомелска област. Изведнъж много от тях се почувствали зле. „Децата припадаха, от носовете им течеше кръв. Веднага извикахме линейка, но ни казаха, че било от жегата“, спомня си жената.

Нейните собствени деца също прекарали почти целия уикенд навън: играли в пясъка и тичали през локвите след дъжда. Две седмици след аварията в Чернобилската АЕЦ властите продължавали да мълчат, а по телевизията показвали как трактори чинно си орат на полето.

Чак на 11 май започнали да евакуират децата. „Настаняваха ги в пионерски лагери, а възрастните продължавахме да работим както преди. След това в селото дойдоха военни, които започнаха да мият къщите. А ние учителите се заехме да мием училището. Трябваше да махнем и горния слой пръст около зданието и да го закопаем в гробището. Освен това вършехме и земеделска работа“, спомня си Адам.

Никой тогава не говорел за предстояща евакуация. Подготвяли училището за новата учебна година, а после върнали и децата в селото. „И до днес си го спомням като че беше вчера: в училището стояха военни, а военен оркестър посрещаше автобусите с децата. Всички бяха толкова щастливи, че се връщаха у дома. Но на 28 август директорът на училището се върна от заседание и ни съобщи, че ще бъдем изселени“, разказва Клавдия.

Тя и съпругът ѝ Адам напуснали селото в средата на октомври. По-късно ги признали за ликвидатори - заради участието им в работата по деконтаминирането на училището и евакуирането на децата. Когато дошло време да се пенсионират, им зачели всеки месец в опасната зона за три.

Селото, в което живеели ликвидаторите, било обявено за безопасно, макар че съседните две села - едното на половин, а другото на три километра от него - били радиоактивно замърсени. На децата от селото не се полагали нито обезщетения, нито специално лечение, но Адам и Клавдия успели да се преборят всяко лято децата от селото да ходят на почивка в чужбина. За 25 години стотици деца се включили в тази програма.

През 2016 г. семейство Воронец, заедно с други ликвидатори от Беларус, Украйна и Япония, били приети от папата. Аудиенцията била организирана от Международния образователен център в Дортмунд, Германия, по случай 30 години от аварията в Чернобил и годишнината от другата голяма ядрена катастрофа - тази във Фукушима.

От местните власти Адам и Клавдия така и никога не получили благодарност и признание. През 2006 г. Адам се кандидатирал за депутат, но, по думите му, поради тази причина го уволнили от работа. Две години по-късно освободили и Клавдия - „по политически причини“.

"Всичките ни пари отиват за лекарства"

Двамата разказват, че много от изселените починали още млади. Най-честата диагноза: онкологично заболяване. Адам и Клавдия също имат тежки здравословни проблеми, а 30 години след катастрофата в Чернобил дъщеря им се разболяла от рак.

„Преди ликвидаторите имахме право веднъж в годината да ходим на лечение, получавахме и две седмици допълнително отпуска, а почти всички лекарства бяха за нас безплатни. Но през 2007 година всичко това ни беше отнето. Сега харчим цялата си пенсия за лекарства“, казва Адам Воронец. А съпругата му добавя: „Взеха ни всички привилегии. Даже в документите ни вече не пише “ликвидатори“, а просто „потърпевши“. Тогава никой не ни е питал дали искаме да участваме в ликвидирането на последиците. Казаха ни, че трябва да се включим и ние го направихме. А днес вече никому не сме нужни“.

Автор: Татяна Неведомская

Прочети цялата публикация