От Достоевски до днес: Защо руснаците не разбират Европа

Коментар на Евгений Дайнов:

Гледах интересен спор между истински прозорливи специалисти по Русия – един англичанин и един американец. Опитваха се да разберат, какво имат в момента руснаците в главите си. Английският специалист каза нещо от типа:

- И все пак да не забравяме, че в руската душевност има хуманистично наследство. Да вземем романа на Достоевски „Идиот“, например. Главният герой е нещо като будист – обича хората, на мравките път прави…

Е да, де – намеси се американецът – затова всички около него му викат, че е идиот…

Какво им е в главите на руснаците

Ако съм прав в отдавнашното си твърдение, че Русия е страна без история – че трупащите се събития не формират постепенно оформяне на национална идентичност, а просто се наслагват едно върху друго в едно безкрайно настояще – то има смисъл да търсим отговор на въпроса „Какво им е в главите на руснаците?“, като правим сондажи назад във времето. Каквото видим там – то е същото и днес, в някаква форма. Достоевски е добра отправна точка за подобно упражнение (Гогол е още по-добра, но днес за Достоевски е думата).

Реших леко да преформатирам въпроса към „Защо руснаците гледат с такива лоши очи на нас, европейците?“. В търсене на отговора препрочетох един пътепис на Достоевски, озаглавен „Зимни записки по летни впечатления“. През 1862 г., вече 40-годишен, Достоевски за пръв път излиза „навън“ (както и до днес казват руснаците). Прави обиколка на Европа и споделя своите впечатления.

Още на първото си спиране в Германия, в Берлин, Достоевски – този все пак гигантски ум – разкрива типичното за руснаците състояние на приемане-отхвърляне на Европа. Констатира, че Берлин е точно като Петербург: „…и за какъв дявол се друсах два дни във вагона, за да видя същото, от което си тръгнах?“. Хем е същото, хем обаче е чуждо и гнусно. За часове авторът стига до извода, че „с немеца трябва дълго да се свиква, но поради липсата на подготовка той е трудно поносим в големи количества“. Дни по-късно, вече в Дрезден, Достоевски заключава, че „няма нищо по-противно от типа на дрезденските жени“.

Огромно чувство за непълноценност

Попадайки в Кьолн, писателят гледа новия мост – гордостта на града. И му се обижда: „Мостът, разбира се, е превъзходен, но градът прекалено се гордее с него. Разбира се, аз веднага му се разсърдих“. Още повече се сърди, когато „немец“ му взема такса, за да мине по него. Веднага стига до следното прозрение: „Май тоя се усети, че съм чужденец и именно – руснак. Очите му почти проговориха: ‚Гледай нашия мост, ти жалък руснак – виж, какъв си червей пред нашия мост и пред всеки немски човек…‘ Това е, съгласете се, обидно. Немецът, разбира се, едва ли това ми е съобщавал, но все едно…“.

Влизайки в мисловен разговор с него, Достоевски му съобщава: „Дявол да го вземе, та ние изобретихме самовара… имаме списания…“. Опитът за самоирония е очевиден, но не скрива онова огромно чувство на непълноценност, което руснаците изпитват и до ден-днешен в Европа. Все очакват, че всички тайничко им се подиграват за това, че са руснаци. И, разбира се, им се обиждат, дори и никой да не ги сочи с пръст.

Даже когато не подозират европейците в подигравка, руснаците пак се бунтуват против европейските нрави. Достоевски не е изключение. На път за Париж, отново в железопътен вагон, обгрижван, както у дома никога не е бил, Достоевски отново е обиден: „Добре, де, возят, те, грижат се за теб, какво повече ти трябва – и все пак те наляга тъга, че прекалено се грижат за теб, докато ти си седиш и нищо не правиш. Наистина, на човек му иде да изскочи от вагона и да хукне да бяга до него на собствените си крака. Нека стане по-лошо, нека се спъна, ама ако стане катастрофа и вагоните се обърнат, аз няма да съм заключен вътре…“.

Убеждението, че Европа ще я споходи катастрофа

„Не ви ги ща тия удобства… И освен това, както си седите удобно и ви глезят, рано или късно ще ви споходи катастрофа…“. Темата за скорошния, вече видим крах на Европа е постоянна тема в руската култура и Достоевски от 1862 г. не е изключение. В Париж той стига до извода, че парижани са убедени, че са постигнали най-идеалното възможно състояние и оттук нататък няма нищо са постигане. Но – предупреждава авторът – те са платили цена: станали са в такава степен индивидуалисти, че скоро няма да могат да живеят заедно. И тъй като са обърнали гръб на вярата в името на прогреса, рано или късно ще прокълнат това свое състояние и ще го унищожат, за да се самоубият.

И Лондон, според Достоевски, ще се саморазруши, но по други причини: прекалено е голям, индустриален и агресивен. „Това е денем и нощем,“ пише той, „суетящ се и необятен като морето град, с писъка и воя на машини, тези тротоари, тази предприемчивост, този видим хаос, който всъщност е буржоазният порядък, тази отровена Темза, този въздух, отровен от въглищата, дивото и полуголото население на квартал Вайтчапъл, това Сити с неговите милиони, Кристалният дворец…“

„Това не е ли“, задава главния въпрос руският посетител, „най-сетне постигнатият идеал? Не е ли това краят? Не следва ли да приемем това за пълната истина и да онемеем окончателно?“. Не, разбира се, защото всичко това е обречено да рухне: „Това е библейска картина, има нещо от Вавилон, това е пророчество от Апокалипсиса, което се случва пред очите ни“.

Като признаци за неминуемия крах Достоевски изброява: павираните тротоари и улици; прекалено яркото нощно осветление, осигурявано от газови лампи; кръчмите, „оборудвани като дворци“; тълпите лондончани, бродещи и нощем по осветените улици, за да стигнат до тези кръчми. За Достоевски, всичко това е страшно – признак за идващия ужасен край за тези грешници, обърнали гръб на „палмовите клонки и на белите одежди“.

Темата за просветения индивид и неговото саморазвитие

Достоевски развива и друга типично руска тема – за това, че Европа (докато още не е рухнала) е двуличница, изоставила онова, в което декларира, че вярва. Ужасно го ядосва лозунгът на Френската революция „Свобода, равенство, братство“. Каква е тази свобода, пита той, която е „свободата да правиш, каквото искаш – но в пределите на закона“? Какво е това, продължава, равенство, което е всъщност само равенство пред закона?

В разговора за раздела „братство“ най-накрая лъсва онова, което прави Европа ужасяваща в очите на руснаците: темата за автономния индивид, роден през Просвещението и станал основата на западната цивилизация. Откъде, пита Достоевски, „западният човек“ да вземе това братство, след като всичко е подчинено на личното начало, на самоопределението, на саморазвитието?

„От такова саморазвитие не може да произлезе братство“, отсича авторът. Пита се – защо? Защото западният човек не живее по „всеобщ“, колективен начин – защото западната личност не е без остатък разтворена в колектива. За Достоевски братство може да има само там, където „всяка отделна личност сама, без всякаква принуда, без всякаква полза за себе си казва на обществото: ‚Силни сме само заедно, вземете ме целия, не мислете за мен, докато правите законите, не се грижете – давам ви всичките си права, моля, разполагайте с мен… Ще се самоунищожа, ще престана да съществувам, стига братството да процъфтява‘“.

Щом е основано на разума, не е истинско?

Има, разбира се, исторически ситуации, в които трябва да можеш да жертваш себе си за общото благо. Това е днес положението на украинците, отбраняващи страната си от агресията на наследниците на Достоевски. Но въвеждането на извънредността като всекидневие, смесването на моментната героическа саможертва с всекидневното мирно развитие – това е чиста проба руски нихилизъм и, да си признаем, мързел. Както пише самият Достоевски за руснаците: „Всекидневната работа ние не я обичаме, нямаме навика да ходим крачка по крачка, а искаме с един скок да прелетим до целта – или да попаднем в Геената“.

Щом не е героическо – не е истинско. Щом не е колективно – не е братство. Прекаленото осветление на нощните улици отвръща хората от „белите одежди“ на Христос. И – накрая – щом е основано на разума, не е истинско; всичко истинско е „основано на чувството, на натурата, а не на разума“. Именно затова е отричането на индустрията, прогреса, закона, индивида: тези неща в природата ги няма. Те са изкуствени неща, изобретени от хората на основата на разума.

Силата на разума е в основата на Европа - и именно този разум вбесява руската душа и я прави наш толкова безкомпромисен противник.

Прочети цялата публикация