130 години от рождението на легендарния Рудолф Валентино - първият секс символ в киното

Неговата слава затъмни всички звезди от епохата между двете войни. Родолфо Гулиелми ди Валентино Д, Антонгуола / това е цялото му име!/ живя едва 31 години и се снима в киното само през пет от тях. Но осемте му филма го направиха знаменит, осигуриха му трайно място в историята на седмото изкуство.

+++

Роден е на 6 май 1895 г. в Италия. Баща му е дребен италиански благородник, а майка му – красива французойка. Четиринайсетгодишен постъпва във военноморско училище във Венеция. После записва агрономически науки в университета на Генуа, но не ги завършва. Осемнайсетгодишен заминава да опита късмета си в Америка. И тъй като е красив и строен, си намира лесно работа като танцьор в кабаре.

През 1918 година случайно попада в Холивуд е е ангажиран за малка роля в един ням филм. В продължение на цели три години работи като статист и изпълнител на епизодични роли, като едвам успява да се изхранва. Накрая, през 1921, когато е 26- годишен, получава главната роля в „Четиримата конници на Апокалипсиса” и изведнъж става прочут. Успехът му е направо сензационен! Всички, особено жените, са в луд възторг от непознатия красавец. Чернокос латински самец, с изразителни кадифени очи под извитите вежди и тежките клепачи. Той наистина е пълен антипод на грубите англосаксонци, които са завладели екрана. И тази екзотична външност го прави страшно привлекателен и желан. Той е същински „latino lover” – „латински любовник”, несрещан досега на екрана.

Всъщност, Рудолф Валентино / това ще бъде неговият псевдоним/ е екранното олицетворение на мечтата за бягство от живота, на копнежа по други екзотични, а също и еротични преживявания. Следват: „Дамата с камелиите” по Дюма- син /1921/, „Шейхът”/ 1922/, „Отвъд скалите” / 1922/, „Господин Боке”/ 1924/, „Черният орел”/1925/. Последен се оказва „Синът на шейха”/ 1926/. През август на същата година Рудолф Валентино се разболява внезапно от остър перитонит и умира в една болница на Ню Йорк.

Цели шест дни трае погребалното шествие на холивудския идол.

На 23 август в Ню Йорк завалява проливен дъжд, но това не спира многохилядната тълпа от негови почитатели, дошли да се сбогуват с „Шейха”. След процесията в Бродуей сякаш е минал тайфун: десетки преобърнати коли, стотици счупени витрини, сто и двадесет и три изгубени деца и килим от цветя!

Сребърният ковчег, в който под тежко нечупливо стъкло, е поставено тялото на красавеца / уви!, смъртта го е променила много/, продължава пътя си във влак – в специална композиция до Лос Анджелос. И ще пътува цяла седмица, като ще спре последователно в Канзас, Ел Пасо, Юма и Колтън, за да го изпратят поклонниците му от там, докато накрая стигне до Холивуд.

На 7 септември е траурната литургия в църквата „Добрият пастир”. Тук са неговият брат Алберто , годеницата му, кинозвездата Пола Негри двете му бивши съпруги Джоан и Наташа, неговият импресарио Джордж Улмън. Но никой от тях не иска да поеме разходите по погребението му! А и Руди е оставил само дългове – цели 160 000 долара/ сума астрономическа за времето!/, както и една неизплатена вила в Холивуд... Тогава Улмън решава да изпрати писма до всички продуценти, режисьори и артисти в Холивуд с молба да помогнат. 2000 изпратени писма и само… 120 долара!

Да, Рудолф Валентино не бил нужен мъртъв на материалните и алчни американци!

Дори и на почитателките си от нежния пол! Един вестник пуска подписна, но се събират едва 200 долара. накрая, все пак се намират добри хора да го погребат. Това става на 14 септември, седмица след опелото в църквата. Едно италианско семейство от Неапол, Балбони, дава необходимата сума и откупува място в гробището на Холивуд.

След смъртта му славата му нараства още повече. За него се пишат книги и пиеси, снимат се филми / наскоро един такъв бе показан и по нашите телевизии/. Има и немалко последователи и епигони, но все пак не може да бъде повторен. Беше наистина непотворим!

Митът Рудолф Валентино може да се сравни единствено с мита Грета Гарбо.

ИЗ „ДНЕВНИКА НА РУДОЛФ ВАЛЕНТИНО”:

Жените обичат не мен, а образа, който виждат на екрана.

Аз съм платното върху, което жените рисуват своите мечти.

Започвам все повече и повече да заприличвам на най-лошите си имитатори.

Наистина мисля, че бях по- щастлив, когато спях на пейката в Сентрал парк, отколкото през всички години в ролята на „идеалния любовник".

Прочети цялата публикация