Спомен за режисьора Михаил Хаджимишев, който посвети живота си на българската опера

Михаил Хаджимишев / 1914 – 1987 / бе сред водещите режисьори у нас от 50-те до края на 70-те години на ХХ век. Освен в Софийската опера, в която бе на щат от 40-те години до пенсионирането си, той работи активно и плодотворно и за останалите български музикални театри – от водещите в Русе, Пловдив, Бургас и Варна, до тези във Враца, Сливен, Благоевград. И навсякъде остави следа. Неговите стилни, прецизно изработени постановки се играха дълго и с успех. Солидно и логично построени в духа на най- добрите традиции, повечето от тях като: „Лоенгрин”, „Дон Карлос”, „Риголето”, „Мадам Бътерфлай”, „Бохеми”, „Тоска”, „Вълшебната флейта”, съхраниха замисъла си през годините, при все че през тях минаха няколко поколения певци, а и значителен брой наши и чужди гастрольори.

Роден е на 19 юни 1914 г. в Боровец, в семейство на българския дипломат, Панчо Хаджимишев, наш посланик в САЩ, и художничката Теодора Де Гро- Хаджимишева / американка /. Учи пиано, а след това и пеене при проф. Михаил Попов. През 1937 г. е изпратен от баща си в Париж да учи право, но завършва тригодишния курс на Скола канторум , завръща се в България и попълва образованието си в Театрална студия на Боян Дановски / 1938 /. Учи пеене и при Михаил Попов от Софийската опера. После работи като музикален журналист, пътува из Европа. Към това трябва да се прибавят и солидните познания и широкия кръг от интереси в литературата, пластичните изкуства, архитектурата, историята, костюма и балета. А също и владеенето на няколко чужди езика – английски, немски, френски и италиански. На него дължим и голям брой преводи на класически и съвременни опери – близо 50, голяма част от които той постави сам. През 1946 г. Хаджимишев е помощник- режисьор в Софийската опера, а от следващата вече режисьор- постановчик. Дебютира с „Момчил” на Любомир Пипков. Премиерата е на 26 септември 1948 година. Паметна дата в историята на родния музикален театър. С тази първа голяма българска опера, създадена след 1944, националният ни оперен театър започва триумфалния си гастрол в Москва. През целия си творчески живот Хаджимишев се чувстваше дълбоко свързан не само с българските оперни театри, но и с българската оперна драматургия. На него дължим редица абсолютни премиери на опери от Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Константин Илиев и други значими наши големи автори. Чувстваше се българин и работеше много за България, въпреки че бе ценен и на Запад и имаше възможност да емигрира и да направи европейска кариера. Беше редовен гост на редица големи театри в Англия, Белгия, Франция, Аржентина, Щатите.

В първите години след създаването на държавните оперни театри във Варна, Русе, Пловдив и Стара Загора Хаджимишев работеше със солистите и хористите студийно- много упорито и всеотдайно и винаги постигаше големи резултати..Наблягаше много върху майсторството на жеста, върху мимиката и пластиката, търсеше у тях скулптурната изразителност.

През 1982 година, когато постави „Любовен еликсир” на Доницети в Русе, имах възможността да разговарям по- дълго с именития наш режисьор. Беше изключително приятен, деликатен и учтив събеседник и наистина човек с огромна, енциклопедична култура, с чувство за хумор, много толерантен, широко скроен, и с много такт. Обичаше, уважаваше певците, съзнаваше, че те са най- важното нещо в спектакъла и винаги го подчертаваше. Качества, които не се срещат често сред оперните деятели. и особено сред диригентите. Наблюдавах работата му с изпълнителите на главните роли в „Любен еликсир” – Виолета Шаханова/ Адина/, Хари Анмахян / Неморино/, Иван Добрев /Белкоре/ и Иван Дяков/ Дулкамара/. С тънки и добре обмислени и пределно деликатни забележки Хаджимишев насочваше фантазията на четиримата певци, като всеки път поставяше пред тях нови и по- сложи задачи. Той прекрасно разбираше сложния комплекс на актьорското изкуство на оперния изпълнител и се стремеше да му даде самочувствие свобода, условия за най- пълното им разгръщане. Като фин и високо културен човек, Хаджимишев се отнасяше с уважение и внимание към артистите, беше готов във всеки момент да ги разбере и подкрепи, за разлика някои свои колеги, отнасящи се нерядко грубо и с неразбиране към тях.

Подпомогнат от своята съпруга, талантливата и ерудирана художничка- сценографка, родената в Русе, Ани Хаджимишева, той решаваше своите спектакли в духа на реалистичния психологически театър, винаги неизменно верен на автора. При него нямаше самоцелни ефекти и неоправдани експерименти – всичко бе построено логично, четливо и според партитурата. Годините бяха такива, че експериментите и по- авангардните автори и заглавия си пробиваха трудно път у нас. Но Хаджимишев все пак успя да се докосне до някои от тях и особено до любимия му, Бенджамин Бритън, признат още приживе като „класик на английската опера”, с когото имаше личен творчески контакт. На Софийска сцена постави за първи път драматичната „Питър Граймс”, а на варненска – комичната „Албърт Херинг”. Тези две постановки се посрещнаха като истински събития в нашия оперен живот.

Години след смъртта му / почина на 27 декември 1997 във Фрибург малко преди премиерата на последната си постановка на „Така правят всички от Моцарт”/- през 1988 г. , успях да видя видеозапис на неговия „Макбет” / беше поставял същата Вердиева опера и в София през 1974, но с неособено подходящи изпълнители/ на фестивала в Глайндбърн, Великобритания, с участието на удивителното драматично сопрано Джозефин Барстоу и гръцкия баритон Спирос Малас. Останах изумен - това бе един невероятно динамичен, вдъхновен, модерен в изразните си средства спектакъл, доста по- различен от този в София, където той, все пак, минаваше за „ традиционалист”. Може би на Запад, където през онези години имаше повече свобода за творците, отколкото в България, неговият талант щеше да се разгърне по- свободно и ярко.

Да не забравяме, че живя в трудните времена на соцреализма и тоталната цензура, при това беше половин американец по произход...

EДИН СПОМЕН НА ГОЛЕМИЯ РЕЖИСЬОР ОТ МАЙ 1975 ГОДИНА, ЗАПИСАН ОТ АГЕНТ НА ДС, НА ПРИЕМ СЛЕД ПРЕМИЕРАТА НА ОПЕРАТА НА ДЖОРДАНО „АНДРЕ ШЕНИЕ” НА СОФИЙСКА СЦЕНА:

„Аз съм от буржоазно семейство, при това майка ми е американка. Трябва да призная, че станах „заслужил артист” съвсем случайно и дори ми позволиха да излизам на Запад, за да направя като гост-режисьор някои постановки на руски и италиански опери в Белгия и Англия. Както се казва: „да прославя България!”. Как се случи това? На млади години, заедно с др. Тодор Живков посещавахме известната любителска театрална трупа на режисьора Боян Дановски – много прогресивна и по- късно преследвана от властта. Бих казал, че др. Живков имаше поведението на буден човек и всестранно надарен, та се интересуваше и от сериозното изкуство. Преди две- три години Тодор Живков ме видя на един прием и с присъщата си скромност, сам дойде при мен, попита ме как съм. Отговорих му: „Не съвсем добре!” След два дни трябва да бъда в / и тук Хаджимишев назова някакъв голям град, като че ли в Канада/, а от МВР не ме пускат!”. А Живков „най-искрено” се възмути: „Как могат да хранят недоверие към един заслужил артист!” Отговорих му: „Другарю Живков, за съжаление, аз съвсем не съм заслужил артист!” „Така ли? – възкликна Живков, извади един бележник и си записа набързо нещо. След един- два дни сами се обадиха от Паспортния отдел и ми казаха веднага да отида да си взема паспорта. След няколко месеца, на 24 май внезапно ми бе присъдено званието „заслужил артист”....

11 юни 1963, премиера на „Дон Жуан” в Русе под режисурата на Михаил Хаджимишев – Надя Харитоннова/Церлина/ и Добрин Маников / Дон Жуан/

Прочети цялата публикация