Костадин Филипов: Eзикови игри по никое време

И такова чудо не бях виждал – да върви напред Гоце Делчев в чудесното изпълнение на Димитър Буйнозов и да говори с четниците на чист български език, а отдолу на екрана да вървят титри със същите думи, които той изрича. Със същите!

Сещате се, става дума за новото копие на епоса „Мера според мера“ на Георги Дюлгеров, излъчен в новия си дигитализиран вариант в три поредни съботи по Българската национална телевизия.

Това припомня в коментар за "Труд" Костадин Филипов.

Поводът е чудесен - 80 години от рождението на актьора Руси Чанев, който изпълнява главната роля в трилогията, тази на Дилбер Танас. Чанев е и съсценарист заедно с режисьора Георги Дюлгеров, така че до голяма степен можем да се съгласим, че това е и един авторски за него филм. Така го и приехме в началото на 80-те години на миналия век, когато за първи път бе излъчен по екраните на кината в страната. После, след време, бе представен и телевизионен вариант, в който бяха включени и допълнителни разкази на героите от времето на борбите на българите в Македония. Без титри!

Веднага искам да бъда ясен - не приемам аргумента на този вариант на филма, че титрите на „литературен български език“ са поставени с цел смисълът на казаното от героите в него да бъде разбран по-пълно. Като техническо качество дигитализираното копие, което беше излъчено, е видимо много по-добре, но „обяснението“ на това, което героите казват чрез титри, е напълно не на място. Какво искат да ни кажат авторите на тази идея - че българския език, на който говорят хората в Македония от края на XIX и началото на XX век няма връзка с днешната езикова норма в държавата ни? Не се бил разбирал? Че то и най-великият български роман „Под игото“ се четял трудно и не се разбирал напълно от младите хора днес, та някои май бяха тръгнали да „модернизират“ езика на Вазов в него. Впрочем „Под игото“ стана роман на всички времена и в една анкета на същата тази БНТ, която сега излъчи новия формат на „Мера според мера“.

Мои приятели, с които сме горе долу на една възраст и с които споделих недоволството си от титрите във филма, наистина се оплакаха, че някога, когато той за първи път е бил излъчен, не са го разбрали напълно. И езика на героите, а и сюжета. На аргумента ми, че във филма „всичко се разбира“, отговорът бе леко ироничен - да, ама ти идваш от един край на България, от Петрич, където все още доста хора си говорят така, както героите на филма. Да, в моето детство и юношество езиковата среда бе такава. Едната ми баба, Поликсена е от Струмица, тя и до смъртта си си говореше така, както в нейното детство, странно, мелодично. Но „всичко ù се разбираше“. Другата ми баба Муша е от Егейския дял на Македония, и при нея същото. И при двете обядът бе „ручок“, и при двете цигарите не се пушеха, а се „пиеха“. Много мои съграждани петричани, а и от целия Пирински край „ке“-кат, но това не ги прави по-малко българи, нали?

Да си кажем открито - до първото излъчване на „Мера според мера“ темата за борбите на останалите под робство българи в Македония беше табу за публично осветляване. По най-различни причини, преди всичко политически. Историците могат по-обилно и по-точно да осветлят тази тема, те биха могли да потвърдят или отхвърлят твърдението, че Тодор Живков, първият партиен и държавен ръководител на страната ни по това време, бил казал, че „няма да тревожим българския народ с този въпрос“. И мълчанието бе наложено. Години по-късно, когато вече работех като кореспондент в суверенна и независима Република Македония и на срещи с тамошните българи, всички те минали през премеждия, някои лежали дори в затворите на Титова Югославия, кротко се оплакваха, че „майка България ни забрави“. За съжаление, бяха прави, а на мен се налагаше лично да понасям вината на държавата ни за съдбата на тези хора.

„Мера според мера“ бе взрив. Че беше истинско кино, беше. Но че оставаше неясноти, също така е истина. Или може би поставяше повече въпроси, отколкото даваше отговори. Дискусиите, които се завъртяха около лентата май се обединиха около съждението, че ако зрителите не са го приели напълно, то е било не заради художествените качества на филма, а заради липсата на предварително познание за събитията, които се описваха в него. Да, езикът, на който героите говореха не се разбираше достатъчно от масовата публика. Но пък това придаваше автентичност както на героите, така и на времето, в което сюжетът ни водеше. Зад идеята Дилбер Танас и другите да говорят на прилепското наречие на българския език, стоеше един опитен и всеотдаен лингвист като Благой Шклифов, иначе експерт по костурските говори. Неговата лична съдба и гибел по-късно и до днес остават загадка. Проф. Тончо Жечев бе литературен консултант, можем ли да се съмняваме в неговата добронамереност и компетентност?

Доколкото видях, излъченото копие с титрите е било изготвено през 2020 г. Не знам кой е помагал в изработката му, но и в „литературния български език“ на титрите има неточности, когато казаното от героите е адаптирано. Ако някой очаква да кажа „при превода“, ще има да чака. Не може да има превод от български на български, това е. Колко пъти съм бил свидетел на случаи, при които официалните преводачи при срещи на български и македонски политици са изпитвали истинска мъка да намерят различна дума от тази, която и на двата „езика“ звучи еднакво. И означава едно и също. Още работех в Скопие, когато по Македонската обществена телевизия се появи българският сериал „Хайка за вълци“. Вярно, бяха го програмирали в най-негледаното време - от 17,00 ч. в неделя. Тогава по традиция край Вардар или спят дълбоко в неделна сиеста, иронично наричана „турска гимнастика“, или са някъде извън населените места. Изпитвах истинско удоволствие на епизодите, в които казаното от героите на сериала съвпадаше напълно с титрите на екрана. Баба Злата слиза от къщата и казва на сватбарите: „Младите са горе!“. Появяват се титри: „Младите са горе!“. Бабата пак: „Чакаме блага ракия!“ - титри: „Чекаме блага ракия!“. Такива неща.

И докато се чудех с какъв акъл Кошлуков пуска в този вид копието на „Мера според мера“ и дали това не е същият гаф като онзи на премиера Желязков с „българското малцинство“ в Северна Македония, ето че на екрана на една друга телевизия изгря физиономията на една моя стара позната Радмила Шекеринска. Този път в битността? на заместник-генерален секретар на НАТО. Дошла жената у нас, разходила се по военни обекти, дала акъл на нашите военни и политици как да пазим стабилността в държавата си и в района и, разбира се, накрая предстои интервю. Гостоприемни сме ние, българите, особено към съседите.

Но когато стана въпрос на какъв език тя и водещият да си говорят, след една лигава размяна на любезности решиха, че е най-добре да говорят на английски, защото това е „езикът на НАТО“. Хубаво, и двете държави сме членки на алианса, макар че ако питате мен, без България и нашият Договор за добросъседство Скопие отново щеше да стои някъде по чакалните на съюза, както сега в случая с ЕС. Останах доволен, защото това потвърди историята, която разказвам от години, в която при опит за разговор с Шекеринска тя ми отговори, че с български журналист ще говори само на английски. Това беше далече назад във времето , Скопие бе на светлинни години от Алианса, та нямаше как Шекеринска да оправдава желанието си с това да говорим „на езика на НАТО“. Тогава тя беше още само един надежден млад апаратен кадър на СДСМ в Република Македония, който старателно криеше роднинските си връзки с България. Типично за всеки кариерист, или просто за всеки, който иска да оцелее край Вардар.

Чух и прочетох доста критики към водещия в интервюто, че се е съгласил да си говорят с комшийката на английски. Но пък от чисто функционална гледна точка това решение бе правилно. Защото другият вариант бе всеки от двамата да говори на своя собствен език, но в този случай Шекеринска, като стар апаратчик и правоверен политик от македонистичен тип щеше задължително да поиска преводач. Така, както в Скопие при всеки що-годе официален случай на български визити на политици или общественици. Тогава комедията щеше да бъде пълна, защото пак щяхме да се питаме защо „преводачът“ си губи времето, когато всичко, което казва Шекеринска се разбира. Е, подозирам, че гостенката щеше да се постарае да говори на бюрократично-административния скопски чиновнически сленг, изпълнен със сръбски термини и адаптирани чуждици, та да доказва, че двата ни езика са различни. Ама защо ù трябва това, когато ние самите поднасяме на тепсия на политиците и пропагандаторите от Скопие същото „разбиране“ с излъчването на дигитализирането копие на „Мера според мера“. То било за хора с увреден слух. Хайде бе, тогава да сложим титри на всички български филми, та поне така да ги разберем!

Прочети цялата публикация