Ето кои са наградените за високи постижения на 30 септември, празника на Св. Йероним - покровител на преводачите

А. НАГРАДИ ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВИСОКИ ПОСТИЖЕНИЯ

1. проф. Александър Шурбанов за превода му от английски на „Инок Ардън” от Алфред Тенисън / поезия/

2. г-жа Евгения Панчева за превода ѝ от английски на „Възвърнатият рай” от Джон Милтън / поезия/

Б. НАГРАДИ ЗА ЯРКИ ПОСТИЖЕНИЯ

1. г-жа Паулина Мичева за превода от английски ѝ на трите части от пенталогията на Лорънс Даръл /проза/

2. г-н Калин Колев за превода му от испански на сборника с поезия на Пабло Неруда „Стиховете на Капитана” / поезия/

3. г-жа Росица Цветанова за превода ѝ от фински на романа на Юхани Карила „На лов за дребна щука”/проза

4. Посмъртно за преводача Спас Николов за превода му от английски драмата на Юджин О, Нийл „Лед наш грядущий” / драматургия/

5. г-жа Жанина Драгостинова за превода ѝ от немски на романа на Даниел Келман „Светлина и сянка”/проза/

За високо постижение в на превода на поезия:

г-жа Кристин Димитрова и г-н Георги Пашов за превода им от английски

на сборника със стихове на Филип Ларкин „Високи прозорци” / поезия/

НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ – ЗА ВИСОКИ ПОСТИЖЕНИЯ В ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА

Проф. Георги Цанков, за приноса му към превода и критиката на превода и за рецепцията на френската литература в България и специално за труда му „Диаманти към короната на Франция

ПО ПОВОД НА НЕГОВАТА 75- ГОДИШНИНА

Представяме Ви и наградените преводи:

ЯРКО ПОСТИЖЕНИЕ В ПРЕВОДНОТО ИЗКУСТВО

ПРЕВОДЪТ НА ПОЕМАТА „ИНОК АРДЪН” ОТ АЛФРЕД ТЕНИСЪН, ДЕЛО НА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ, ИЗД. ЛИСТ, СОФИЯ, 2024, С ПОМОЩТА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА

Алфред лорд Тенисън (1809 – 1892) е най-значителният поет на викторианска Англия. След смъртта на Уилям Уърдсуърт през 1850 г. той заема неговото място като поет-лауреат и остава на тази почетна длъжност към двореца до края на живота си. През 1883 г. по настояване на министър-председателя Уилям Гладстон поетът е удостоен с наследствена аристократична титла. В творчеството си Тенисън продължава традициите на предхождащите го поети-романтици, което личи в богатата му образност, в изкусното боравене с ритмите и музиката на думите. Поемата „Инок Ардън“ (1864) е вдъхновена от истинска история. Тя става много популярна с вълнуващия си романтичен сюжет.

Всъщност да се превежда често е по- трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало...Ще го потвърдим и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни литератури, в т.ч. и от румънската поезия: „Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата”, превеждането на едно стихотворение е дори по- трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването…”

Големият наш англицист, шекспировед, литературен историк и преводач- майстор на превода, проф Александър Шурбанов, сред голямата поредицата, и този път ни представя в блестящо пресътворяване на български език на непознат шедьовър от класическата английска поезия от 19 век - поемата Алфред Тенисън „Инок Ардън”.

Из „Инок Ардън” от Алфред Тенисън

Там Инок никому не казал дума, а право у дома – дома? – къде е домът му? – мигар има дом? – забързал към къщи. Слънчев бил денят, макар и мразовит, докато от морето през заливите гъстата мъгла от две страни забулила света със сива пелена, пред него пътя отрязала и само тесен ръб от клюмнали горички и ливади оставила отляво и отдясно. Встрани, на оголялото дърво пищяла зъзнеща червеношийка и тежко се отронвал мъртъв лист, от влагата налегнат. Все по-силно ръмяло, здрачът ставал все по-гъст, додето най-накрая през мъглата за миг над него сякаш просветляло – и той бил вече там…

ЗА ВИСОКО ПОСТИЖЕНИЕ В ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА

За превода на поемата на английския класик ДЖОН МИЛТЪН „ ВЪЗВЪРНАТИЯТ РАЙ” от г-жа ЕВГЕНИЯ ПАНЧЕВА, ЧЛЕН НА СПБ, ИЗДАНИЕ НА „ЛИСТ”, 2014

Безсмъртната поема на английския поет Джон Милтън „Възвърнатият рай” вече е достояние и на българските читатели, близо четири века след написването си. Заслугата е на преводачката проф. Евгения Панчева и на издателство „Лист”, което я публикува с финансовата подкрепа на Министерството на културата. Произведението излиза за първи път у нас и освен с блестящата работа на проф. Панчева, впечатлява и с художественото си оформление. Дизайнерката Милена Вълнарова включва в изданието гравюри на Гюстав Доре, които допълват текста с внушителна визуална интерпретация.

С „Възвърнатият рай“ Джон Милтън продължава темите, започнати четири години по-рано в „Изгубеният рай“. Ако първата творба разказва за грехопадението на Адам и Ева, то във „Възвърнатият рай“ основният фокус е победата на добродетелта над изкушението чрез волята на Христос.

Аз, който пях за райската градина

изгубена с човешко непокорство,

възпявам днес възвърнатия Рай

с покорството на едного за всички,

сред всичките съблазни надделял

над Съблазнителя и сам надмогнал

безчетните лукавства, и въздигнал

Едем наново насред пустошта.

Един е син на Зевс, а друг – на Марс,

дорде завоевателката Смърт

не потвърди, че те са просто хора

до гуша в грях, чудовища, достойни

да свършат в страшни мъки и позор.

Но ако има в славата добро,

то се постига с по-различни средства,

не с хъс, насилие или война,

а с мирен труд и мъдрост извисена,

с умереност и кротост.

Поемата е написана в бял стих –в характерния за Джон Милтън стил, отличаващ се с липсата на рима, но със строга метрика и изящен език. В основата ѝ са евангелските разкази за изкушението на Иисус Христос в пустинята, пресъздадени като драматичен диалог между Христос и Сатаната. Разделена на четири части, впечатлява със своите философски размишления и богата символика. И може определено да се каже, че всичко това е постигнато по един забележителен начин във вдъхновения, майсторски превод на г-жа ЕВГЕНИЯ ПАНЧЕВА. И в този случай, може да се каже,че най- голямата похвала, за която може да мечтае един преводач, без съмнение, е пълното отричане на онова, което е постигнал: не бива да се забелязва въобще, че е имало превод...

ЗА ВИСОКО ПОСТИЖЕНИЕ В ПРЕВОДНОТО ИЗКУСТВО

ПРЕВОДА НА „КОНСТАНС. СЕБАСТИАН. КВИНКС”ОТ ПЕНТАЛОГИЯТА НА ЛОРЪНС ДЪРЕЛ, ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ ОТ ПАУЛНА МИЧЕВА, ИЗД „КОЛИБРИ”, СОФИЯ, 2024

Една от най-забележителните книги, чието начало беше дадено през 2023 г. от изд. „Колибри“ е Авиньонски квинтет на Лорънс Дърел. Според критици и читатели Дърел е един от най-изящните стилисти на модерната британска литература и със сигурност най-космополитният автор на ХХ век, а творбите му обединяват всички възможни истории, които могат да се случат на хората. Животът и творчеството му са огледало на разкъсваното от противоречия изминало столетие. На българските читатели е познат с прочутата си тетралогия „Александрийски квартет” и с пътеписите си „Пещерата на Просперо“ и „Горчивите лимони на Кипър“. Сега за първи път на български език излиза и последното голямо произведение на Лорънс Дърел, цикълът „Авиньонски квинтет“, който самият той планира като последна творба. Пенталогията се състои от романите „Мосю, или Принцът на мрака“, „Ливия, или Погребан жив“ – които излязоха в превод на Паулина Мичева през 2023 г. – „Констанс, или Самотни занимания“, „Себастиан, или Водещи страсти“ и „Квинкс, или Историята за изкормвача“, които излязоха през 2024 г.

„Авиньонски квинтет”, често определян като литературна мистификация, разказва за група хора, които прекарват едно лято в запустяло имение край Авиньон. Някои от тези хора са истински, а други са герои от роман, написан от един от истинските герои. Но след известно време всичко това спира да има значение. Измислицата и реалността се сливат в едно. Избухва Втората световна война и тези хора са разпръснати в различни посоки от вятъра на съдбата, а ние ги следваме. Някои израстват, други умират, трети полудяват, а тези, които преживяват войната, накрая се връщат… в Авиньон.

Цикълът на ЛОРЪНС ДЪРЕЛ е твърде сложен като замисъл и структура. Далече е от класическите образци в прозата. Неслучайно отдавна е обект на редица изследвания и коментари. Пределно труден е за превод. При него Пространството и Времето са преплетени в един сложен лабиринт, който преводачът трябва да обходи и да представи по един разбираем начин.

В тази сложна, многопластова проза има много реалност и фикция. Тук героите се намират в едно особено пространство, където трябва да преживеят едно раздробяване на действителността. Преводът изисква една огромна обща култура от преводача, освен познаването на двата езика, за да бъде пресътворен този, подчертаваме, свръх труден текст на четивен български език.

Това, което, без съмнение, талантливата млада преводачка Паулина Мичева е постигнала!

Пабло Неруда (1904 – 1973) е псевдонимът на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – поет, писател, дипломат, сенатор, кандидат за президент на своята страна, Чили; фамилното име от псевдонима му е в чест на чешкия поет Ян Неруда. Пабло Неруда е смятан за един от най-видните и влиятелни творци на своя век; „най-великият поет на ХХ век на всички езици“ според думите на Габриел Гарсия Маркес. Сред многобройните му отличия изпъкват Нобеловата награда за литература за 1971 г. и званието „доктор хонорис кауза“ от Оксфордския университет.

Провъзгласих те за царица. Има по-високи от теб, по-високи. Има по-чисти от теб, по-чисти. Има по-красиви от теб, по-красиви. Но царицата си ти.

През октомври 2024 година за първи път на български беше публикуван сборникът на Пабло Неруда „Стиховете на Капитана“. Любовните стихотворения са посветени на бъдещата съпруга на поета, Матилде Урутия, които Неруда пише, докато е в изгнание на остров Капри. Това е едно от най-забележителните му произведения, публикувано за първи път анонимно в Неапол през 1952 г., тъй като по това време той все още е женен. Самоличността на автора е разкрита едва през 1963 г. и произведението се утвърждава като едно от най-великите в испано американската литература. Страстно чувствена и изригваща с цялата еротична мощ на една нова любов, творбата се е превърнала в класика за влюбените читатели по света.

Любовта не е централна тема в поезията на Пабло Неруда. В огромното му творчество, състоящо се от над сто хиляди стиха, тя е само прашинка. В младежките си години публикува „В здрачината“ (Crepusculario), „Ентусиазираното момче с прашка“ (El hondero entusiasta), „Двайсет поеми за любов и една отчаяна песен“ (Veinte poemas de amor y una canción desesperada), малко по-късно ще публикува „Стиховете на Капитана“ (Los versos del Capitán). Във всички тях излива „Цялата любов в чаша, широка колкото земята, всичката любов със звезди и с бодли“. Години по-късно ще публикува „Сто сонета за любовта“ (Cien sonetos de amor), посветени на последната му жена и окончателна любов – Матилде. Тук любовното чувство е „може би гласа на дъжда, който плаче, една счупена камбана или едно разсечено сърце...“. В тези стихосбирки Неруда всъщност разкрива не една конкретна любов, а архетипа на любовта по начин, толкова магически реален, че всеки възторжено от- крива нови измерения на любовта. Тази негова уникална способност да събуди и изрази чувствата на другите, като говори за своите собствени, ще остане негова ярка поетическа характеристика през целия му живот. Любовната поезия на Неруда винаги ще има читатели, защото винаги ще има момичета с искрящи очи и неспокойни момчета или загадъчни жени и мъже с побелели коси, които тайно или наяве живеят или мечтаят изгаряща любов, за каквато прекрасно и страстно говори Неруда.

“Думите пеят” - писа този блестящ поет Пабло Неруда. - “Прекланям се пред тях, защото цялата мисъл се променя, щом някоя от тях смени мястото си или ако друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, ала ѝ се е подчинила.”

Да, по повод на неговите думи, бих добавил: възможно е един посредствен стих да стане по- хубав при превод. Но по- често е възможно обратното. И общо- взето, поезията е онова, което дори на езика, на който е била създадена, няма точен еквивалент, не разполага с други средства, за да се възпроизведе.

И може определено да се каже, че всичко това е възпрозведено, пресътворено на български език с вдъхновение и завидно майсторство от г-н КАЛИН КОЕВ

ВИСОКО ПОСТИЖЕНИЕ В ПРЕВОДНОТО ИЗКУСТВО – ПРЕВОД НА РОМАНА „НА ЛОВ ЗА ДРЕБНА ЩУКА” ОТ ФИНЛАНДСКИЯ ПИСАТЕЛ ЮХАНИ КАРИЛА

ПРЕВОД ОТ ФИНСКИ ЕЗИК НА РОСИЦА ЦВЕТАНОВА, ИЗД. ICU -СОФИЯ 2024

Както и преводът на поезия, така и преводът на проза не е лесна работа. Иван Бунин беше казал: „Да намериш звука.” Това значи да намериш ритъма на прозата и основното ѝ звучене. Прозата притежава същата вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за ритъм на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се постигне само когато притежаваш наистина тънко чувство към родния си език. А в този случай става дума за един виртуозно написан, с определено чувство за хумор роман, за една любовна драма и митична фантазия, за народна комедия и за актуалната идея - ние, и опазването на околната среда, на великата природа, сред която живеем…

А младата преводачка от фински Росица Цветанова, без съмнение, е надарена с това ценно чувство. Въвежда ни към тази много увлекателна история на един богат, съвършен български език.

ВИСОКО ПОСТИЖЕНИЕ В ПРЕВОДНОТО ИЗКУСТВО – ПРЕВОД НА РОМАНА „СВЕТЛИНА И СЯНКА” ОТ ДАНИЕЛ КЕЛМАН

- ПРЕВОД ОТ НЕМСКИ ЖАНИНА ДРАГОСТИНОВА, ИЗД. „КОЛИБРИ”, 2024

„Светлина и сянка” от Даниел Келман, превод от немски Жанина Драгостинова, изд. „Колибри”, 2024

За автора:

ДАНИЕЛ КЕЛМАН е роден в Мюнхен през 1975 г. Автор е на световноизвестния роман "Измерването на света" (издаден на български от Издателство “Колибри“ през 2008г.), както и на романите "Слава", "Аз и Камински", "Tил" (издадени на български от издателство „Колибри“ през 2011, 2016, 2019 година). Също така на пиесите "Наставникът, "Духове в Принстън“ и др. Лауреат на голям брой литературни награди в Германия и Европа.

Романът „Светлина и сянка” е вдъхновен от историята на живота и творчеството на един от големите майстори на Седмото изкуство, германския кинорежисьор Георг Вилхелм Пабст. От историята на киното, знаем, че той е един от най-великите творци на своето време. Когато Хитлер превзема властта в Германия, Г. В. Пабст снима във Франция, но зловещата новина го заставя да се отправи към Холивуд. Под парещото слънце на Калифорния обаче откривателят на Грета Гарбо се чувства като джудже. Старите лаври не му помагат, американската машина го смазва и той решава да се върне за кратко в родната Виена. Но министърът на пропагандата Гьобелс го кани в Берлин с намерението да използва популярността му в служба на режима. Пабст не отказва предложението и предоставя таланта си на диктаторския режим, който иска да управлява света и чрез изкуството. Какъв е резултатът, когато творецът не може да устои на ухажването на властта и позволи да бъде харесван от чудовища?

Романът на този безспорно надарен и оригинален разказвач поставя един болезнено актуален и за днешната реалност въпрос: колко струва творчеството на артиста, който не може да устои на ухажването на властта и позволява да бъде харесван от чудовища?

В случая става дума за един определено оригинален наратив, чийто майсторски език много умело редува експресионистични филмови сцени с определено комедийни диалози

Светлина и сянка“ е книга, която ще се чете и от следващите поколения. Вълнуващ роман за фаталните последици от компромиса.

Преводът на труден, изискващ талант, опит, голяма обща култура

на г-жа Жанина Драгостинова е просто блестящ!

ЗА ПРЕВОДА НА ПИЕСАТА НА ЮДЖИН О НИЙЛ „ЛЕД НАШ ГРЯДУЩИЙ”

- ПРЕВОД НА СПАС НИКОЛОВ, ИЗД. ПАНОРАМА, РЕД. НЕВЕНА ПАНОВА, 2024

Големият американски драматург ЮДЖИН О НИЙЛ започва работа по „Лед наш грядущий“ на 8 юни 1939 г. и я завършва на 26 ноември. Пише бързо и еуфорично, има чувството, че „се е заключил със спомените си“. О’ Нийл премисля „Лед наш грядущий“ дълго, цели десетилетия. Връщал се е към спомена за една особена година в живота си, 1912-та. (Действието на добре позната и у нас пиеса „Дългият път на деня към нощта“ също се развива през 1912 година.) Това е годината, в която той преминава своя болезнен „ритуал на посвещаване“8. Тогава 26-годишният Юджин вече е успял да се провали като студент, журналист, моряк и баща. Дави мъката си в алкохол в една долнопробна кръчма в Ню Йорк с постоянна клиентела от неудачници, „бити карти“. Затруднява се да намери обединяваща тема, върху която да напише пиеса, но през 1939 г. тя се оформя, катализирана от ужаса му от избухването на Втората световна война9. О’Нийл цени „Лед наш грядущий“ като една от най-хубавите си пиеси.

ГОЛЕМИЯТ НАШ ПРЕВОДАЧ СПАС НИКОЛОВ / 1943 – 1987/

Пиесата на О Нийл се счита за изключително трудна и сложна за превод.

Предизвикателствата пред преводача са няколко, като най-голямото е това да съхрани и „пренесе“ невредим до носителите на „другата“ култура емоционалния заряд на текста. Според познавача на творчеството на О’Нийл Травис Богард (1918–1997) „Лед наш грядущий“ може да се разглежда като симфонична пиеса: Главният герой, Хики е диригентът, а неудачниците са оркестърът, като действието преминава от хармония към атоналност и накрая се възвръща хармонията13. Възприемайки музикалната форма като структура на драмата, О’Нийл вероятно е бил воден от начина, по който музиката вълнува емоционално публиката, предполага критикът Богард.

Eмоционалното въздействие на пиесата се гради тук се гради главно върху речта на персонажите. О’Нийл е композирал за всички персонажи индивидуални идио лекти, които са комбинация от регионални американски диалекти и професионален градски жаргон. И тук определено може да се каже, че изключително надареният Спас Николов, / 1943- 1987/, един от ненадминатите майстори на българския превод, е проявил една особена креативност особено при речевите характеристики на героите.

ЗА ПРЕВОДА НА СБОРНИКА СЪС СТИХОВЕ „ВИСОКИ ПРОЗОРЦИ” ОТ ФИЛИП ЛАРКИН

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ НА Г-ЖА КРИСТИН ДИМИТРОВА И Г-Н ГЕОРГИ ПАШОВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ДА”, СОФИЯ, 2024, РЕДАКТОР СИЛВИЯ ЧОЛЕВА, ПЪРВО ИЗДАНИЕ У НАС

ДУМИ ЗА АВТОРА И ЗА ПРЕВОДА

Филип Ларкин (1922-1985) e сред любимите поети на съвременна Великобритания и водещият поет на поколението си, появило се по страниците на литературните издания след Втората световна война. Роден е в Ковънтри. Завършва колежа Сейнт Джон в Оксфорд. Работи на различни места, но цял живот едно и също – като библиотекар. Най-дълго се задържа в университета на Хъл и там е погребан, въпреки че му е отредена и почетна табела в „Ъгълът на поетите“ в Уестминстърското абатство. През живота си публикува всичко на всичко четири стихосбирки: „Северният кораб“ (1945), „По-малко измаменият“ (1955), „Сватби по Петдесетница“ (1964) и „Високи прозорци“ (1974). Посмъртният му том „Събрани стихотворения“ от 1988 г. обаче съдържа 243 стихотворения и междувременно от писма и ръкописи продължават да излизат още. Пишел е много, но само малка част продукцията си е считал за достойна да излезе в книга. Като тийнейджър написва пет романа и после ги унищожава. След университета написва и две новели под дамския псевдоним Брюнет Колман, но за това става ясно едва през 1992 г. Текстовете са отпечатани чак през 2002 г. Първият му публикуван роман, „Джил“, излиза в издателство, по-известно с порнографската си продукция. Издателят обаче има проницателността да пита Ларкин дали не пише и поезия. Младият автор отговаря утвърдително и резултатът от това е първата от четирите му стихосбирки. През 1945 г. Ларкин публикува трети роман, „Момиче през зимата“, но въпреки добрите отзиви не поема по този път. Или по-скоро не стига до края му, защото на няколко пъти по-нататък е почвал нови романи, но не ги е завършвал. През 1984 г. е поканен да стане поет-лауреат, с други думи, придворен поет на Обединеното кралство, но той отказва. Ларкин е темерут, стеснителен, честен, безцеремонен и мрази превземките – подобна дворцова длъжност не му е по вкуса. На негово място издигат Тед Хюз. Филип Ларкин обаче повсеместно бива възприеман като „неофициалния поет-лауреат“. С какво поезията на Ларкин успява да спечели искрените си привърженици? Тя е написана на много конкретен, трезв език, силно комуникативна е и се занимава с проблемите на обикновения човек, в чието всекидневие няма кой знае какви събития. Но под „обикновеното“ на Ларкин винаги прозира голямото, онтологичното. Без патос, без приповдигнатост, без призиви, без позьорство, без баналности за победата на човешкия дух и всичко онова, което романтиците преди него са ценели, той успява да прониже читателя с истината за човешката ситуация. Да се изправи редом с него пред пределността на човешкия живот. Да покаже, че в сдържаността и иронията има повече достойнство, отколкото в лъжливата позлата.

Прави го по много труден начин – с десетостишия, римувани през два и три реда (abab cdecde), с прецизно редуване на точни и асонансни рими, с анжамбмани, които се спускат надолу през строфите в сложен синтаксис, с различни ритмични подходи към едва ли не всяко стихотворение.

И накрая цялата тази сложност зазвучава с лекота. Също като в живота

И МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ ВСИЧКО ТОВА Е ПОСТИГНАТО В МАКСИМАЛНА СТЕПЕН В БЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА ТАЗИ ТАКА СТРАННА И МНОГО ТРУДНА ЗА ПРЕСЪТВОРЯВАНЕ НА ДРУГ ЕЗИК ЛИРИКА НА ОСОБЕНИЯ, СТРАННИЯ, НЕВЕРОЯТЕН ФИЛИП ЛАРКИН. ЕДИН ГОЛЯМ УСПЕХ НА ДВАМАТА, БЕЗ СПОРНО, ТАЛАНТЛИВИ НАШИ ПРЕВОДАЧИ И ПОЕТИ КРИСТИН ДИМИТРОВА И ГЕОРГИ ПАШОВ.

СТИХОВЕ ОТ ФИЛИП ЛАРКИН,

В ПРЕВОД НА КРИСТИН ДИМИТРОВА

СЛЕДВАЩИЯТ, МОЛЯ

Нетърпеливо взрени в бъдещето, всички

превръщаме очакването си в привичка.

Все нещо много важно иде, приближава

и казваме си: „дотогава“,

и гледаме от стръмния си бряг с наслада

как се задава плавно славната армада

от обещания. Ала защо тъй бавно?

Не ѝ се бърза, явно!

Така стоим, и стискаме в ръце стъблата

на огорчението. И макар в позлата

да грее този блян с изопнат такелаж,

макар да няма саботаж,

и носовата фигура със златни цици

да пори вятъра пред знаменца в редици,

фрегатата не хвърля котва, продължава

и бъдещето отминава.

На тези кораби разчитаме до края

да ни докарат рай, да си получим пая,

тъй дълго чакахме ги – жадни, недоспали,

но сме грешали:

Един-единствен кораб нас ни търси – с черни

платна, задърпал на буксир една безмерна,

безптича тишина. Зад кила му водата

ни диша, ни се мята.

КАРТОИГРАЧИТЕ

Ян ван Шопаар залита до вратата,

пикае в мрака. Вън се лее дъжд,

по селското шосе шурти могъщ,

а вътре Дърк Дръглейф пуфти с лулата,

припалва с въгленче и бълва пресни

кълбета дим. Дъртакът Хуйсплес хърка

край огъня. Там някой бира кърка,

замезва с хек и хъхри буйни песни

към пушената шунка с глас любовен.

Раздава Дърк. В беззвездния безкрай

над тях люлее клони лес вековен,

а долу в осветената хралупа

Ян пръдва, храчи, плясва дама купа.

Дъжд, вятър, огън! Таен скотски рай!

СВАТБИ ПО ПЕТДЕСЕТНИЦА

По Петдесетница да се измъкна

едва-едва дочаках.

Към два и десет в слънчевата събота

потегли бавно полупразен влакът.

Прозорците – свалени до един,

възглавниците парят. Нервността

изчезна, сякаш изличена бе

ведно с огради, пристан, магазин,

след туй – реката с бавна широта

се смеси с Линкъншърското небе.

В съня на жежко пладне се провряхме

сред селския покой.

Прекъсван често курс на юг държахме

край ферми, крави в слънчевия зной,

канали с мръсна пяна, поливалки.

Проблесна парник. Дълъг плет притича

насам-натам и мирис на треви

надви дъха на влакови седалки

до следващия град – нов и безличен,

след купчина изкормени коли.

В началото не схванах колко врява

от сватбите вдига

на всяка гара. Гледката додява,

щом погледът до сянката не стига.

Помислих си, че шумни пощальони

подхвърлят пратките и си подвикват

и пак отворих книгата, обаче

видях прически, токчета, помпони –

момичета в неясна мода вникнали,

с усмивки плахи и обувки лачени,

да ни изпращат с поглед удивен

от смътното откритие,

че пътят ни край тях през този ден

ще надживее тяхното събитие.

На следващата гара – пак свирни,

бащите пак с широките колани,

дебели майки с потни деколтета,

пайети, ръкавици и волани,

и чичото с пиянските псувни,

лилаво, мента, златно – цветовете,

с които грееха момичетата.

А от банкетни зали

и автобуси все така се стичаха

тълпи народ с костюми и воали.

Да, сватбите приключваха. И влакът

се пълнеше с венчани двойки – тръгваха

след всичките конфети и съвети,

а другите оставаха да чакат

с лица-огледала: деца се сръгваха,

бащите бяха цялостно обзети

от висшето нелепо постижение,

жените – просълзени,

споделяха щастливо погребение,

момичетата гледаха смутени

към идното пробождане сакрално,

опрели чантички в гърдите. Ето –

свободен пак след всички ритуали

пое към Лондон влакът триумфално

сред кълбеса от дим. Край нас полето

отстъпи на строежи, магистрали.

Захвърлят всички шапките и казват:

Как не умрях, не знам.

Потеглиха напред дузина сватби –

по двойки и загледани натам,

където вън прелитаха край нас

кина, игрища и топлоцентрали.

Не мислеха едни за други, нито

че вечно ще споделят този час,

а Лондон бе прострял навред квартали

напечени като поля със жито.

Натам вървяхме. Сгради почернели

и жп възли май

подсказваха, че общите ни цели,

слепени днес, вървят към своя край,

а аз се чудех занапред дали

промяната ще се всели с поука

все по-дълбока. Сетне изведнъж –

спирачки. Срив. Като че ли стрели

цял облак са изстреляни оттука,

а другаде ще паднат като дъжд.

ЗАПОЗНАХМЕ СЕ В КРАЯ НА ПАРТИТО

Запознахме се в края на партито

сред остатъци дънна мътилка

в мъртви чаши, но помня как каза ти:

„Виж – една недопита бутилка!“

И поехме през края на лятото –

все по-краткият ден бе унесен

в сини сенки, изстиващи с вятъра.

Ти подсети ме: „Има и есен“.

Да, за теб всичко празно и спряло

е случаен, нелеп епизод.

Оцелялото бие провала,

сякаш чака ни втори живот

след онази нощ там – и си вярвам,

че съм някак дори обновен.

Юни. Гостите. Празнична врява.

Само дето без мен.

НА ЧЕРКВА

Когато нямам други залъгалки,

пристъпвам вътре, хлопва се вратата,

в случайна черква – камък и седалки,

молитвеници, свещички. Цветята

повяхват след неделното служение.

В олтара – месинг. Малък спретнат орган.

Сред тишината гъста обикалям.

Без шапка вече, в знак на уважение

велосипедните си щипки свалям.

Докосвам стария иконостас.

По купола над мен ремонт ли виждам?

Защо? Все някой знае. Не и аз.

На аналоя – Библия. Зачитам

на глас два-три гнетящи стиха, сетне

завършвам с „Мир вам!“ Силният му звук

разкисква ехото. А сам се питам

дали си струваше да влизам тук.

Но все пак влязох. Всъщност доста пъти

го правя – и накрая съм смутен.

На храмовете идва им редът и

съвсем ще ги зарежем някой ден.

Какво тогава? Три ни запазете

за справки и културни посещения –

с икони, прибори за маслосвет,

останалите дайте на овцете.

Дали ще станат знак за лош късмет?

Дали ще идват нощем чудновати

жени за лек на своите деца?

Знахари ще берат ли билки святи?

Ще бродят ли в тях призрачни лица?

Известна сила пак ще поприсветне

из гатанки и притчи, уж случайни,

но суеверието ще отмине

тъй както вярата отмря, а сетне?

Трева, небе, зид каменен, къпини,

от ден на ден градеж все по-повреден

и по-невнятна цел. Но аз се питам

кой тук ще се разходи най-последен,

за да почувства стихналия ритъм?

Любител на колони и фронтони?

Или маниакален антиквар,

надушил неизровено пособие,

или пък фен на коледни канони,

или пък мое бъдещо подобие –

разсеяно, невежо и наясно,

че цялата духовна киша вече

я няма тук, но колко ефикасно

самото строго място ме въвлече

в обредните дела през вековете,

предимно свързани с раздяла днес:

годежи, кръщенета, смърт. Ей на,

не виждам смисъл в тях, но разберете,

обичам тази душна тишина.

Надежден дом върху земя надеждна –

тук всичките ни мании се вливат

да облекат съдбовните одежди.

Такива нужди просто не заспиват:

все някой някъде усеща глад

да бъде по-надежден, по-сериозен,

и този глад щом тука доведе го,

човек се преизпълва с мъдър хлад,

макар и заради мъртвите под него.

ДЪРВЕТАТА

Разлистват се дърветата сега

и сякаш мълчаливо разговарят;

спокойни, пъпките им се разтварят.

Зеленината също е тъга.

Дали те всяка пролет се прераждат,

а ние остаряваме? Едва ли.

Възкръсващите нови ритуали

годишни пръстени към тях принаждат.

Ала дървото явно е готово

да се разлиства буйно всеки май.

Шепти: на миналото слагай край,

започвай пак – отново и отново.

++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

НАГРАДА ЗА ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК, ИСТОРИК И ПРЕВОДАЧ НА ФРЕНСКА ЛИТЕРАТУРА У НАС:

ПРОФ. ГЕОРГИ ЦАНКОВ / РОД 1950/, ПО ПОВОД 75- ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО МУ

ЗА ИЗКЛЧЮЧИТЕЛНИТЕ МУ ЗАСЛУГИ КАТО ИСТОРИИК И ОПЕРАТИВЕН ЛИТЕРАТУРЕН КРИТИК И

ПРЕВОДАЧ НА ФРЕНСКАТА КЛАСИЧЕСКА И СЪВРЕМЕННА ЛИТЕРАТУРА, КРИТИК И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА ПРЕВОДИТЕ Й У НАС. ТОЙ ИЗДАДЕ ЕДНА ЗНАЧИМА ЗА БЪЛГАРСКОТО ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕ И ПРЕВОДНО ДЕЛО КНИГА –„ ДИАМАНТИ ОТ КОРОНАТА НА ФРАНЦИЯ”, ТРУД ВЪРХО КОЙТО ТОЙ РАБОТИ ПОВЕЧЕ ОТ ДВЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ, ЗА ДА ПРЕДСТАВИ НЕ САМО ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА КЛАСИЦИТЕ НА ФРЕНСКАТА ЛИТЕРАТУРА, НО И НА ПРЕВОДИТЕ И НА РЕЦЕПЦИЯТА ИМ У НАС, КОЕТО Е ЕДИН БЕДСПОРЕН ПРИНОС КЪМ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА

ГЕОРГИ ЦАНКОВ е през 1950 г. Завършва българска и френска филология в Софийския университет. Доктор по история на литературата с дисертация на тема „Списанията на д-р Кръстьо Кръстев“ (1985). Старши научен сътрудник II степен в Института за литература при БАН (1995).[Редактор на списание „Литературна мисъл“.

Автор е на книгите „В мига на избора“ (награда „Южна пролет“, 1987), „Отвъд бариерата“ (1988), „Д-р Кръстьо Кръстев“ (1989), „Рицарят на родовата памет“ (за писателя Здравко Дафинов, 2001; 2004), „Сеячът на златни зърна“ (за издателя Славчо Атанасов, 2004) и на монографията „Диаманти от короната на Франция“ (2013). Превел е много книги от френски език, сред които произведения на класически произведения на Брантом, Алфред дьо Мюсе, Жак Казот, Жорж Санд и Ян Потоцки, но също и на образци на съвременната хуманитаристика от Мирча Елиаде, Филип Ариес, Фернан Бродел, Марсел Детиен, Марк Феро и двата тома на „Черната книга на комунизма“.

Жури на превода: Галина Меламед, Дора Янева- Медникарова, Огнян Стамболиев

Прочети цялата публикация