Ето защо Стоичков и Балъков са стигнали до бой в САЩ

Една от най-емблематичните случки от лятото на 1994-а година – лятото, което промени завинаги българския футбол, не се разиграва пред камерите, а зад кулисите, в съблекалнята. Там, където напрежението кипи най-силно, където характери се сблъскват, а емоциите често надделяват над разума. Случката между Христо Стоичков и Красимир Балъков, двама от най-големите играчи в златното поколение на националния ни отбор, е пример, който показва не раздор, а точно обратното – какви характери, каква амбиция и каква силна воля носеше онзи състав.

Историята се случва по време на триумфалния път на България към полуфиналите на Световното първенство в САЩ. Мачът срещу Германия, денят на великото ни 2:1, на незабравимите голове на Лечков и Стоичков, на изгарящото желание да докажем, че сме част от най-добрите. Точно в този мач се заражда напрежението между Камата и Ицо, както ги наричаше цяла България.

Балъков сам разказва години по-късно как се стига до спор, който прераства почти в бой.

„Срещу Германия той си биеше дузпите и фаловете. Подаде ми тази топка, която исках да я вкарам. Тя щеше да влезе, но се удари в страничната греда“, спомня си той.

Ситуация, която можеше да промени хода на мача още по-рано. Пропуснат шанс, който обаче стои на ръба на сантиметри. Стоичков, както винаги, кипящ, горящ, нетърпелив, реагира бурно.

„И като тръгна след мен: „Що не я вкарваш, аз колко паса да ти дам?“. И аз му викам: „Ицо, спри бе!’“, допълва Балъков.

Двамата не просто си разменят реплики, те буквално тичат по терена не само срещу германците, но и един срещу друг.

„Цяло полувреме бяга след мен, ние играхме по-малко, отколкото си говорихме“, разказва Балъков с усмивка, но тогава случката е всичко друго, но не и приятна. Напрежението се пренася в съблекалнята. Там, зад вратата, където няма публика, няма журналисти и няма място за преструвки.

„Накрая не можах да се сдържа и му викам „Само да влезем в съблекалнята, не знам къде трябва да се скриваш“. Първи влезе и аз се бях ядосал. Като влязохме, събух една обувка и бум. Ударих едно шкафче. Тръгнах, те ни разтърваха“, разкрива той.

Нито дума повече до края на почивката. Само тежко дишане, погледи, които говорят повече от думи.

Треньорът Димитър Пенев вижда напрежението и, както Балъков признава, подготвя смяна и на двамата. Да извади в един от най-важните мачове двама от най-великите играчи на това поколение е тежко решение, което можеше да промени историята. И все пак Пенев се отказва, защото през второто полувреме България показа своето величие.

Тук идва другата, по-важна част от историята. Не конфликтът, а уважението.

„Тогава играехме за честта на България. Всичко бе за доброто на нашата страна. Христо е сприхав. Той много искаше да отстраним Германия, аз също силно исках да продължим“.

Това не е борба на егота. Не е спор кой е по-голям. Това е сблъсък на характери, роден от едно и също желание – победа. И Балъков го казва ясно:

„Стоичков е най-големият български футболист до този момент и аз не се сравнявам с него. Радвам се, че сме играли заедно и с моите асистенции съм му помогнал да стане голмайстор на Световното първенство“.

Така историята за „боя“ между Стоичков и Балъков всъщност е история за страстта и сърцето на едно поколение. Поколение, което играеше не за премии, не за трансфери, а за България.

А понякога, за да постигнеш нещо велико, трябва да гориш. И когато две огнени души се срещнат, винаги ще има искри. Но тези искри написаха най-великата страница в историята на българския футбол.

Прочети цялата публикация