Кеворк Кеворкян: Как сте със здравето?

И след оставката на кабинета капаните си остават заредени и неизбежно ще насочат политиканите ни към поредната сглобка. Тъй че, въпросът „Какво следва?“ изглежда направо неуместен. То е повече от ясно, какво предстои: кърпеж след кърпеж, докато парцаливите кръпки направят съвсем неразличим образът на клетата ни държавица.

И забравете да се надявате на онова, което „следва“ - то вече е било тук и то неведнъж.

Далеч по-важен е друг въпрос: „Как сте със здравето?“ Но него никой не се сеща да го зададе на властниците.

Това коментира във "Фейсбук" Кеворк Кеворкян.

Тук е уместно да припомня един парламентарен куриоз, сътворен от знаменития кардиохирург проф. Чирков.

Беше по времето на Седмото Велико Народно събрание, юли 1990 година; обсъждаха се кандидатурите за негов председател – и внезапно Чирков, който беше депутат от партията на Дертлиев, отиде до трибуната, където в момента се намираше един от кандидатите - акад. Николай Тодоров, и кротко започна да го разпитва: как е със здравето, колко му е кръвното налягане и пр.

Това беше нещо нечувано, залата замръзна. Чирков си зададе въпросите, академикът им отговори без да се цупи, а сетне беше избран и за председател, което не беше изненада, като се има предвид забележителната му научна кариера.

А Чирков, макар и за броени минути, ни вкара в „Еврозоната“ – не тази на кинтите, а на проверените във времето европейски практики и процедури, включително и тези, които поощряват издирването на цялата истина за един политик, не на последно място и тази за здравословното му състояние.

Стореното от Чирков си остана самотен жест, нещо ексцентрично и направо ненужно според тукашните практики – и никога повече не беше повторено. То нямаше и как да се случва това - щеше да бъде непосилно трудоемко занимание при наплива към Парламента на всевъзможни случайни типове и дори на някои формени идиоти.

В крайна сметка, докарахме я дотам, че отдавна вече никой не смее да пита „народните избраници“ как са със здравето и най-вече дали изобщо са с целия си – а когато по изключение това се случваше, публиката трябваше стоически да преглъща лъжливите им отговори.

Годините минаваха, Българският Преход се тътреше тромаво, много често неизвестно накъде, и се изговаряше още по-мудно, окончателно бе забравен и въпросът за здравето на новите строители на България. Горката тя – нерядко видимо болни хора разполагаха със съдбата ѝ. Най-често срещаната болест бе неукостта, но от нея никой не се срамуваше, напротив – носеха я, сякаш е нещо като френския орден на Почетния легион. В случая - легиона на варварите, но това е дребна подробност.

Добре, властта се самоизмете – Б.Б. едва се сдържа публично да благодари на протестите за услугата, която му направиха.

Тия от „промяната“ на Кирчо са на ход. Но преди да се захванат с каквото и да е, би било хубаво, ако най-накрая се погрижат за името на партията си – иначе то винаги ще ни разсмива като един от най-разкошните гафове изобщо през годините на Прехода.

Цъфнали сте тук, за да разрушите из основи Статуквото – така поне твърдите, но се самоопределяте като „продължители“ на някаква промяна. Коя/чия промяна?

Коя от досегашните „промени“ адмирирате, та даже смятате да я продължите?

Няма да дочакаме отговорите на тия въпроси, а и площадите отдавна са ги забравили.

Кирчовци дължат и други отговори: от пет години си играят на „прескочи кобила“ с когото завърнат, те наложиха в тукашното подобие на политика позорните „сглобки“ – докога ще трае това? И всеки път, така е и сега, тържествено декларират, че „започват на чисто“ – любимото заклинание на развратната съпруга, когато уговаря мухльото-рогоносец да ѝ прости греховете.

И по-важното: в каква „игра“ възнамеряват да включат „младите“?

Минаха цели 12 години от „Протести 2013“, изнизаха се и пет години след „Протести 2020“ – но паметта ни не открива нищо, което решително да е променило представата за „младите“ – продължават да ги приемат като патерици към нечий проект, които, след реализирането или провала му, гнусливо ще захвърлят.

Паметта обаче ни припомня и друго – студентските протести и стачки през 1990 година; тогава не кичеха техните герои с безличното „младите“. Студентите пък не се пазаряха за размера на учебните такси – а за „размера“ на Свободата, общата Свобода.

Те имаха и по-голямо въображение – а всички знаем фразата „Свободата е плод и на въображението“. Между другото: каква част от активните днешни „млади“, които придават колорит на протестите, са студенти?

В ония години студентите имаха и ярки лидери – интересно, как би изглеждал един днешен лидер на „младите“, в сравнение с Кошлуков от 90-та година? От „Продължаваме Промяната“ са си харесали неколцина „млади“ и ги развеждат по телевизионните студия, колкото да развеселят публиката с вербалните им недоимъци. Но и това не е някаква изненада, след като отдавна „Оскар“-ът за вербален геноцид отиде при самия Кирчо.

В крайна сметка, тъкмо „Кирчовци“, опекуните на „младите“ – след провала на всичките им досегашни начинания – ще си останат в паметта на Времето само като продукт на една блестяща операция, която превзе, макар и временно, цяла една държава. Никой все още не е наясно, кой/кои са авторите на този замисъл и е напълно възможно никога да не научим това. Но, все едно, след операцията на тия случайници българската политика вече не е същата.

И изобщо няма смисъл да бъдат питани, как са със здравето.

Съвсем сигурно е и друго: скоро няма да дочакаме от нашите политикани отговорите на още по-важния въпрос: „Как сте с Времето?“

Прочети цялата публикация