105 години от рождението на големия оперен артист Кирил Кръстев - несравнимият

Кирил Кръстев принадлежи към певческия елит на България от годините след войната. Беше сред най- добрите баритони, които някога сме имали. И досега мястото му в нашия музикален театър е празно. А прекрасният му белкантов глас, един от най-красивите оперни гласове, които е раждала земята на Орфей, можеше да украси всеки първостепенен европейски театър. Но той се посвети изцяло на родната сцена, макар да имаше и международни успехи и признание. На Русенската опера Кръстев даде три десетилетия от живота си. За него това не беше компромис или жертва – просто твореше на тази сцена. След това още десетина години беше първи баритон и на Варненската опера – и там се раздаваше докрай, без остатък. Пееше във всички наши оперни театри, знаеха го в цяла България, дори където беше гостувал, защото гласът му звучеше често по БНР, когато то не беше така „естрадизирано” и класическата музика бе на преден план.

Слушам често негови записи от Златния фонд на БНР – „Риголето”, „Ловци на бисери”, „Фауст”, „Бохеми” - и не преставам да се удивлявам на съвършено овладяната певческа техника и на точно съответстващия на вокалните средства стил на изпълнението. Наистина, малцина са нашите певци, постигнали подобно съвършенство, което можем да установим дори само от два по- късни негови записа – ариите на Карло Жерар от „Андре Шение” на Умберто Джордано и Макбет от едноименната опера на Верди. За щастие тези записи не само са съхранили красивия тембър на певеца – лиричен и благороден, способен да спечели и най- преситения и претенциозен познавач, но и разкриват една отлична, съвършена певческа школа.

Роден е през 1921 г. в Петрич в учителско семейство. Роден с певческа дарба! Пее от съвсем малък. През 1930 година семейството му се преселва в столицата. Там малкият Кирил попада под магията на звуковото кино. Запленен е от пеенето на знамените тенори от първата половина на ХХ век: Тито Скипа, Бениамино Джили, Нелсън Еди, Хосе Мохика. Иска на всяка цена да стане певец. Завършва успешно градската гимназия. През 1940 г. , 19- годишният Кирил пристъпва към мечтата си. Явява се на конкурсните изпити в Музикалната академия и е приет в средния отдел/ тогава има висш и среден, преди откриването на столичната музикална гимназия/. Започва да учи при Елена Ангелова- Орукин, която го обучава като...тенор. Звезден миг е срещата му с големия баритон и педагог , полуиталианеца Събчо Събев с прекрасна школа, който веднага открива в него баритона! После взема уроци и при друг прочут баритон и педагог проф. Иван Хр. Попов. Възприемчив и много амбициозен, Кирил попива всичко от именития си професор. Усвоеното се запечатва трайно у него – постановката на гласа му е толкова качествена, трайна и солидна, че това му позволява да пее пълноценно, като голям вокалист, в продължение на цели 40 години, без спадове и кризи. /Формата си ще поддържа доста сезони и с помощта на проф. Октав Енигареску от Букурещката опера. / През 1943 г. Кирил Кръстев е мобилизиран, изпратен във Вардарска Македония. В Скопие го ангажират в Българския народен театър, но не като оперен, а като драматичен артист. След близо двегодишна служба там и демобилизиран и се връща в София. Веднага се свързва с музикалните среди. Известният диригент и музиковед Илия Темков го насочва към Военния ансамбъл. До началото на 1949 година Кирил е водещ солист там. Дните му минават в много пеене и уроци при Иван Хр. Попов.

През пролетта на 1949, научил за конкурса по повод откриването на Операта в Русе, той се явява на изпитите и веднага е назначен за редовен солист. Поверяват му централната баритонова партия – Жорж Жермон – във Вердиевата „Травиата”. Така Кръстев се нарежда сред първите солисти- основатели на театъра. Още с дебютната си роля изпъква на преден план в трупата. Забелязват го театрали и музиканти, критици, диригенти, режисьори, вокални педагози. Веднага го обиква русенската публика. Това е „любов от пръв поглед”, силна, взаимна.

По-късно, когато се утвърждава в национален план и става прочут, отказва всяка покана за работа другаде, в София, дори и в чужбина, заради „любимия Русе”!

През целия си живот в крайдунавската ни столица той пее много, дори прекалено много – премиери, редови спектакли, концерти / имах удоволствието да организирам такива с него!/ и концертни бригади из града и региона, за гостуващи делегации, за национални и местни празници...След Жермон се зареждат роля след роля: Шарплес в „Бътерфлай”, Малатеста в „Дон Паскуале”, Крушина в „Продадена невеста”, после Онегин в „Евгений Онегин” и Мазепа в „Мазепа” на Чайковски, Марсел в „Бохеми” и Скарпия от „Тоска” на Пучини, Барнаба в „Джоконда” на Понкиели, Цезар Гал в оперетата „Волният вятър”, Риголето, Амонасро, Маркиз Поза, Граф Ди Луна, Ескамилио, Фигаро, Цар Калоян, Зурга, Валентин... Общо 47 баритонови партии, немалко от тях изпълнени в две или повече различни постановки в Русе и Варна. /

В морската ни столица замина принудително, не искаше да напуска любимия Русе, но интриги на завистливи колеги използваха развода му, за да накарат отговорни фактори да го прогонят./ А той бе доста чувствителен и уязвим, въпреки че външният му вид не показваше тази уязвимост. Много се вълнуваше и преди излизане на сцената или на концертния подиум. Беше изключително самокритичен, готов да отрече и най- доброто, което бе постигнал. Работеше и търсеше непрекъснато. Неуморно шлифоваше всеки детайл – за това много му помагаше и втората му съпруга, талантливата и опитна оперна пианистка Дарина Куюмджиева. С всяка нова роля Кирил даваше открит урок по вокално фразиране и белкантово пеене на своите колеги в операта. Това се случи и във Варненската опера, където се дублираше с баритони с по десетина- двайсет години по- млади от него, солисти с качества и опит, които се учеха и възхищаваха от стария майстор. Тук искам да подчертая отново отличната му школовка при Иван Хр. Попов и проф. Октав Енигареску. Работата му с тях успя да центрира максимално звуковия поток на гласа му, при това без да накърнява тембровото му очарование, благородството на емисията му. Кирил бе истински белкантов певец от световен мащаб, който се посвети изцяло на България.

Своя творчески апогей народният артист Кирил Кръстев отбеляза с две мащабни роли от Верди – Симон Боканегра / 1973/ и Макбет / 1975/. Които по- късно повтори и на Варненска сцена. В тези спектакли, решени като истински съвременнен музикален театър от забележителния актьор и режисьор – театрал и музикант – Константин /Диди/ Димчев, Кирил Кръстев се превъплъти в двама трагични герои: първия – силен, благороден, великодушен, а втория – злодей, измъчван от тежкото бреме на съвестта, действащ като автомат- убиец. Тук, щедрата му и непохабена през годините гласова природа и вродената му музикалност, го извисиха над съзвездието от първостепенни солисти, негови партньори / Мария Венцеславова, Стефка Евстатиева, Марин Илиев, Иван Консулов, Николай Здравков, Добрин Маников, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов/.

И както писа през 1974 година, след премиерата на „Макбет” от Верди на фестивала „Мартенски музикални дни”, незабравимата Розалияя. Бикс: „Мисълта да се срещна с „пионера- основател”, какъвто е той, би могла да прозвучи едва ли не недопустимо!”

Но срещата беше не само съвсем истинска, но и достави удоволствие на всички познавачи. Със „Симон Боканегра” на Варненската опера Кирил се представи и в далечна Испания през 1984 г., където критиката подчерта, че е блестял над всички, не защото е изпълнил заглавната роля, а защото „ владее майсторски един наистина прекрасен и мощен белкантов баритон!” А тогава е вече на 63 години! Същата година получава награда на Прегледа на оперните театри за тази роля.

В този кратък обзор не могат да се анализират повечето от големите превъплъщения на артиста на сцените в Русе и Варна. Сериозни негови постижения бяха: Зурга от „Ловци на бисери” от Бизе/ запис за Златния фонд на БНР/, Онегин в „Евгений Онегин” на Чайковски, интерпретация, оценена като еталонна през 50-те и 60- те години у нас и в съседна Румъния, Риголето , Скарпия, Амонасро, Граф Ди Луна / в двете реализации на „Трубадур” от 1956 и 1977 г./, Ренато в „Бал с маски” / 1970/, Алфио в „Селска чест”, Джек Рейнс в „Момичето от Златния Запад” / 1959/, Княз Игор, Жерар от „Андре Шение”, Цар Калоян... Те трудно могат да се степенуват. Всяка от тях е подготвена и изпълнена майсторски, съвършено, получила е високата оценка от критиката. Кирил Кръстев беше типичен оперен артист от средиземноморски тип, с отлична италианска школа, който бе в състояние да интерпретира не по- малко добреи музика от славянски и френски автори. Но, разбира се, силата му беше в италианската опера – Верди, Росини, Доницети, Пучини. На млади години беше тип „ кавалир- баритон”, особено подходящ за Росини, Доницети, за ранния Верди. А в зрелостта, в апогея си, когато гласът му понатежа и стана по- драматичен, премина естествено към драматичните и трагичните герои. Неговите сценични превъплъщение бяха от европейска величина и това бе големият шанс за трупата на Русенската опера, а след това и на Варненската, а и на целия българския следвоенен музикален театър.

През 2021 година, по повод на 100 годишнината му неговият син, писателят Емил Кръстев издаде моята книга „Кирил Кръстев, несравнимият”. На премиерата и, на фестивала „Мартенски музикални дни”, присъства и гостуващия тогава като диригент Хосе Кура. Когато чу запис на Кирил Кръстев от Златния фонд на БНР, той възкликна:” Та такъв прекрасен глас от години не съм чувал дори в Ла Скала!”

Кирил Кръстев като Тореадора Ескамилио в „Кармен” на Бизе, в първата паметна постановка на проф . Жан Рънзеску и Ромео Райчев на русенска сцена 8 май 1958

В ролята на Жорж Жермон в „Травиата”, юбилей 20 години Русенска опера, 9 април 1970 г..

Пенка Миронова / Мадам Бътерфлай/ и Кирил Кръстев в операта на Пучини, 4 април 1975 г.

Кирил Кръстев / Марсел/ и Тодор Бонев / Рудолф/ в „Бохеми” от Пучини, 1954 г., Букурещка опера

Прочети цялата публикация