Психолог посочи болезнените признаци в характера ни, че сме отгледани от родител-нарцисист

Една от най-трайните рани, оставени от нарцистичен родител, невинаги са думите, които детето е чувало в миналото, а онези, които продължава да си повтаря само години по-късно. Това твърди семейният терапевт Джери Уайз, според когото един от най-ясните белези на израстването в нарцистична семейна среда е постоянният вътрешен критик, който осъжда, обезценява и подкопава самочувствието на човека дори в зряла възраст.

В интервю за подкаста „The School of Greatness“ Уайз обяснява, че много деца на нарцистични родители израстват в среда на непрекъсната критика и осъждане. Макар впоследствие да обещават на себе си, че няма да се държат по същия начин с другите, често несъзнателно започват да прилагат този модел спрямо самите себе си.

„Родителят е бил свръхкритичен и осъдителен. След това порастваш и си казваш, че никога няма да бъдеш такъв. Но какво се случва? Започваш да бъдеш свръхкритичен и осъдителен към самия себе си“, казва терапевтът.

Според него много възрастни, израснали в подобна семейна атмосфера, носят със себе си чувство за вина, срам и склонност към самоунищожителна самокритика години след като са напуснали родния дом. Вътрешният глас, който непрекъснато ги обвинява, често не е изцяло техен собствен, а е вътрешна версия на посланията, които са получавали като деца.

„Много хора смятат, че просто са взискателни към себе си или че имат високи стандарти. В действителност те възпроизвеждат семейна динамика, научена още в детството“, обяснява Уайз.

Нарцистичните личности обикновено се характеризират с прекомерна нужда от внимание, възхищение и признание, съчетана с ограничена способност за съпричастност към чувствата на другите. Когато подобни черти присъстват у родител, детето често израства с усещането, че любовта и одобрението трябва постоянно да бъдат заслужавани.

Според Уайз това може да доведе до дълбоко вкоренен страх от провал, отхвърляне или неодобрение, който продължава да влияе върху решенията и самооценката на човека дори десетилетия по-късно.

С над 45 години професионален опит в областта на психологията и семейната терапия специалистът посочва, че често среща хора, които първоначално разказват колко критични са били родителите им, а впоследствие осъзнават, че самите те разговарят със себе си по същия начин.

„Те просто вземат този глас и го пренасят вътре в себе си“, казва той.

По думите му един от най-сериозните проблеми пред възрастните деца на нарцистични родители е трудността да се грижат за собствените си емоционални потребности. Много от тях са възпитани с убеждението, че поставянето на собствените нужди на първо място е проява на егоизъм и че трябва винаги да се съобразяват с останалите членове на семейството.

Уайз подчертава, че здравословният фокус върху себе си не е егоцентризъм, а необходима част от психичното благополучие. Според него хората, израснали в дисфункционална семейна среда, често прекарват толкова много време в грижи за другите, че никога не изграждат стабилни лични граници.

Как да се отърсим от това?

Терапевтът смята, че истинското възстановяване започва тогава, когато човек успее да отдели собствената си самооценка от мнението и преценките на родителите си. Това означава да престане да търси постоянно одобрение и да осъзнае, че чуждата оценка не определя личната му стойност.

Друг често срещан капан според специалиста е надеждата, че един ден родителят ще се промени и най-накрая ще даде любовта, приемането и признанието, които детето винаги е търсило.

„Много хора продължават и в зряла възраст да очакват родителят най-сетне да ги обикне, да ги приеме и да откликне на емоционалните им нужди“, обяснява Уайз.

Тази надежда обаче често се превръща в пречка за личностното развитие.

„Именно тази фантазия ни задържа на място“, казва терапевтът.

Според него много възрастни продължават да преследват идеализирана версия на детството, което никога не са имали, надявайки се, че родителят ще се превърне в подкрепящата фигура, за която винаги са мечтали. Истинската промяна настъпва едва когато човек се откаже от това очакване и започне сам да изгражда своята идентичност, самоуважение и емоционална независимост.

Прочети цялата публикация