Трагичният парадокс на Pink Floyd: Защо световната слава изискваше саможертвата на Сид Барет?

Има една трагична ирония в историята на рок музиката: най-успешните албуми на Pink Floyd – тези, които разпродадоха стадиони и промениха културата завинаги – никога нямаше да съществуват, ако групата не беше изоставила своя първоначален лидер, Сид Барет. Десетилетия след златната ера на бандата, фенове и критици все още си задават един неудобен въпрос: Лицемерие ли е фактът, че групата, която се „освободи“ от присъствието на Барет, му посвети най-чувствената си балада – „Wish You Were Here“?

Когато геният се превърне в котва

В края на 60-те години Сид Барет е сърцето, душата и основният двигател на Pink Floyd. Неговото приказно, психеделично визионерство ражда първите хитове на бандата. Но цената на гениалността се оказва твърде висока. Тежката злоупотреба с ЛСД отключва дълбоки психически проблеми и Барет бързо се превръща в призрак на самия себе си, правейки съвместната работа с него невъзможна.

Ексцентричните му прояви на и извън сцената започват да застрашават кариерата на групата:

„Концертът на един тон“: По време на участия в престижни зали, Сид често излиза на сцената, отпуска ръце и просто се взира празно в тълпата, отказвайки да докосне китарата. В други случаи настройва инструмента си грешно и свири един-единствен тон през целия концерт.

Инцидентът с разтопения гел: Преди важно телевизионно шоу, Барет решава да си направи прическа. Той стрива хапчета успокоителни, смесва ги с цяло бурканче гел за коса и ги изсипва върху главата си. Под горещите светлини на прожекторите в студиото сместа започва да се топи и да се стича по лицето му, придавайки му зловещ, размазан вид пред камерите.

Творчески саботаж в студиото: Когато групата се опитва да запише нов сингъл, наречен "Have You Got It Yet?", Сид умишлено променя структурата, акордите и думите на песента при всяко ново свирене. Докато останалите се опитват да го следват, той просто им се смее и пее: "Хванахте ли я вече?".

За една млада и амбициозна група, изправена пред суровите закони на музикалния бизнес, Сид се превръща в котва, която ги тегли към дъното. Раздялата е въпрос на оцеляване. През януари 1968 г., на път за поредния концерт, колегите му просто вземат решението да не минават през дома му, за да го вземат. Pink Floyd продължава напред без него, начело с Дейвид Гилмор и Роджър Уотърс.

Новата ера: От детски приказки към монументален рок

Ако Барет беше останал, Pink Floyd вероятно щеше да изчезне в аналите на ъндърграунд психеделията. Без него групата претърпява радикална еволюция. Мястото на хаотичната интуиция е заето от строга дисциплина, концептуални структури и мащабни звукови пейзажи.

Парадоксът е огромен: лудостта и отчуждението на Сид се превръщат в основно гориво за творчеството на неговите бивки колеги. Именно липсата му и размислите над неговата съдба вдъхновяват шедьоври като The Dark Side of the Moon и The Wall. Бандата печели милиони, разказвайки историята на човека, когото е изоставила.

„Wish You Were Here“: Лицемерие или катарзис?

На пръв поглед заглавието „Бихме искали да си тук“ звучи цинично. Как можеш да копнееш за присъствието на човека, когото сам си изгонил? Ключът към разбирането на тази песен обаче не е в лицемерието, а в дълбоката, разяждаща вина.

Когато Гилмор и Уотърс пеят тези думи, те не казват: „Искаме Сид да е в студиото и да свири с нас“. Те казват: „Искаме нашият приятел Сид да беше психически здрав, за да бъде тук и да сподели този триумф с нас“. Това е вик на безсилие пред една необратима човешка трагедия.

Песента е и директно обвинение към бездушната музикална индустрия, която „изсмуква“ младите таланти и ги захвърля, когато се прекършат. Pink Floyd признават собствената си роля в тази хищническа машина. Те осъзнават, че са стъпили върху руините на ума на Барет, за да изкачат своя Олимп.

В крайна сметка „Wish You Were Here“ не е пиар ход или фалшив сантимент. Тя е епитафия на едно приятелство, жертвано в името на изкуството и славата. Pink Floyd дължат раждането си на Сид Барет, а безсмъртието си – на неговата трагична загуба.

Денят, в който призракът се завърна

Най-катарзисният момент в историята на рок музиката се разиграва на 5 юни 1975 г., по време на записите на албума Wish You Were Here в прочутото студио "Abbey Road".

Докато групата работи по миксирането на песента "Shine On You Crazy Diamond" (която е директно посветена на Барет), в стаята тихо влиза дебел, напълно плешив мъж, с избръснати вежди, който носи найлонова торбичка и се опитва да си мие зъбите.

Музикантите разговарят с него известно време, без изобщо да подозират кой е непознатият. Пръв Дейвид Гилмор осъзнава истината. Когато разбират, че това е самият Сид, Роджър Уотърс и Ричард Райт избухват в сълзи. Реалността ги удря с пълна сила – докато те записват песни за неговото отсъствие, той е физически там, но умът му е на светлинни години разстояние. Това е последният път, в който членовете на Pink Floyd виждат своя основател.

Прочети цялата публикация