Силата на държавното равновесие

Идеолозите на „Възродителния процес“ бяха странни хора, а някои автори ги определяха като проклятие за България! Този процес бе твърде сложен, комплексен и тежък за разгадаване. Особено ако си участник, свидетел и констататор на самия процес от първия му ден до последния жест на вдигане на бариерата на Капъ Куле.

Самият процес бе една сложна антагонистична теория без логика, без смисъл по проект на един Пенчо Кубадински, който като увехтял политик нанесе огромни загуби с реализацията на лудостта си!

Много личности от управленската маса и политическия елит се „възродиха“ уж с действията си, но всъщност много сгрешиха. В началото надскочиха сенките си като активни политици, а после унило и съжалително започнаха да се оправдават. Тази мимикрия на парадокса доведе впоследствие България до крах и тежки международни зависимости! Интересът на държавата бе срутен, пазарите блокирани, неравновесен дълг и неплатени огромни доставки от арабските държави.

Но как започна цялата тази одисея на българската политика, обозначена ловко като „Възродителен процес“?

За периода 1982/ 04. 1984 г. напрежението в някои турски райони в България рязко се увеличи. Това ангажира някои общински комитети на БКП да търсят помощ от по-високо държавно ниво. Започнаха с поединични наказателни акции, които изостриха още повече напрежението. През пролетта на 1984 година започнаха публичните арести на активисти, които нямаха и понятие от главната задача на турците. Тогава Политбюро на ЦК на БКП, благодарение на някои като Пенчо Кубадински, предложи да се организира армията и да се направи нова дислокация на военни в граничните турски райони за по-голям респект.

Но тази груба грешка доведе до тежко стълкновение на 18 декември 1984 година в община Бенковски, на 15 километра от Златоград. Тогава вече бях работил и служил в гранични войски цели 12 години и ние прогнозирахме докъде могат да стигнат тия ексцесии! При една сложна операция в община Бенковски на 18 декември 1984 година бяха ранени 18 души и закарани в златоградската болница! Тогава, още същия ден, при стрелбата бяха убити майката и дъщерята Тюркян, като впоследствие тя стана еталон на ДПС!

След този случай турската общност в България премина в тежко организационно активизиране против така наречения „Възродителен процес“, който от декември 1984 година продължи до май 1989 година — цели 53 месеца. България като държава влезе в капана на яростното противоречие с Турция и това се отрази много отрицателно на държавата в цялостен план. Още в началото на януари 1985 година, Съветският съюз прави сериозна забележка на Тодор Живков за очакваната стагнация в отношенията и тогава Андрей Луканов изразява ярко несъгласието си с някои хора от военните среди, които заявяват, че силата им е достатъчна срещу Турция.

На свой ред Турция организира сериозна мюсюлманска поддръжка и атака на международен план против България.

Тяхното-турско разузнаване се активизира силно, като успя да навлезе в определени зони у нас. Така още на 10 април 1985 година, на една от заставите от Златоградския район, при Ерма река, три семейства от общо 12 души успяха да преминат границата с Гърция. След това, с помощта на Турция, до Швейцария, а от Швейцария с президентския самолет кацнаха в Анкара като герои, посрещнати от хиляди митингуващи.

Периодът от април 1985 до април 1989 година се оказа най-сложният за цялостното управление на страната. Почти два пъти по-нисък износ, вторична загуба на пазари, два пъти по-големи разходи за транспорт през Турция, излишно напрежение, вътрешни блокажи на всички нива.

Така организаторите на „Възродителния процес“ стигнаха до най-нелепият реципрочен модел на действие — откриха затвора в Белене! Тази неясна и глупава идея впоследствие ни лиши от 600-700 хиляди работници, огромна пазарна сила и глупавата и арогантна ликвидация на населението в страната.

Затова през 1986, 1988 и 1989 година затворът в Белене, вместо да установи нов порядък в държавата, установи нова изолация на България, без държавата да си е представяла мащаба ѝ.

Затова днес, когато правим равносметката на това изминало в историята време, когато констатираме тези големи пазарни отклонения в развитието на ДПС, трябва да не забравяме тези грешки. Грешките, които управляващите политици направиха през периода 1980–1990 година, и до момента дават своето отрицание, и то трябва да се знае!!

Но както сега, така и тогава, 1980–1990 година, имаше хора, които можеха смело да заявят своята участ, мислене, действие и търсене на честност!

Да намериш честност във „Възродителния процес“ беше много трудно. Защо? Защото оперативните работници, които работеха на терен, се чудеха как да надскочат своята зависимост. Защото началниците ни искаха да получат „браво“ от по-горе!

Тогава, за да успееш като внедрен резидент, беше опасно и трудно, защото си онзи конкурент за истината! И ако си позволиш да се опълчиш срещу уж правата истина, рекламирана от част от хората на МВР, не се знае докъде ще стигнеш по-нагоре! Затова рискът за мен беше огромен, но въпреки всичко аз го приех като част от нравствения идеал на българския служител! Много от моите колеги, които работеха под прикритие, винаги се оплакваха, че е трудна доказателствената им заработка!

Но службата изискваше прецизност-зад нея стоеше човекът с неговия живот. Тази прецизност се основаваше на прогнозата за утрешния ден и на точността, свързана с нея! Затова накрая се принудих да мина на най-високо ниво, казвайки-каквото и да става!!

На 15 април 1989 година написах докладна записка до Тодор Живков по отношение на класовия проблем с българските турци. Веднага предадох докладната на полковник Лазар Лазаров, заместник-командващ на гранични войски по разузнаването. Той я прочете пред мен и остана много впечатлен. Поръча ми да чакам един ден. На втория ден, когато се явих на рапорт при полковник Лазаров, той ми заяви, че тази доста сложна задача за държавата трудно ще бъде приета, затова се налага да я предаде веднага на генерал-полковник Велко Палин-шеф на военния отдел на ЦК на БКП. Генерал Палин я предава на Живков и аз започнах да чакам 40 дни. Рискът ми да получа сериозно наказание беше налице, но и тежката международна ситуация беше на моя страна! После разбрах, че дни преди това Горбачов е направил сериозна забележка на Живков и той сериозно се замислил върху действията си.

В докладната си до Тодор Живков бях направил пълна равносметка за работата си, за работата ни в гранични войски по турския проблем и за цялата регламентация от април 1985 до април 1989 година. Успоредно с това беше налице и оценка за сътрудничеството ни по места с ОК на БКП в Смолян, Хасково и Кърджали, както и с общинските комитети на БКП. Ситуацията беше патова. В началото на 1989 година рискът от бунтове беше голям. Ежедневно идваше тревожна информация, защото в същото време властта в Турция също се беше активизирала много силно.

Аз наблюдавах най-тежките райони — Момчилград и Джебел, общините до Подкова, Кирково и Бенковски, около 100 населени пункта. В докладната си до Тодор Живков предложих няколко действия, първо към първите секретари на ОК на БКП.

1. Да ограничат своята порочна взискателност към общинските секретари на БКП по отношение на прилагането на мерките за контрол по места. В това отношение само първият секретар на ОК на БКП в Смолян, Ат. Атанасов беше най-точен, но в Кърджали и Хасково нещата не бяха гладки, а сериозно противоречиви!

2. Да се балансират силата и отношението към местните хора, защото омразата беше придобила огромна сила!

А на национално ниво предложих няколко мерки, които да въведат равнопоставеност и перфектно отношение към мюсюлманите в България. Имах предвид, че този подход е важен, за да можем утре да го използваме в международен план. Той се състоеше главно в следното:

Да се закрие веднага затворът в Белене!!

Да се изведат в Швеция, Норвегия, Финландия онези пострадали най-много мюсюлмани от прехода, участвали като организатори на протеста през периода 1985-1989 година, както и всички изявили се водачи!

В района на Южните Родопи ситуацията беше много тревожна! По това време в Силистра, Шумен и Нови пазар също не беше спокойно. В продължение на 15 дни никой от големите не ми се обади, но на 2 май 1989 година бях повикан на доклад във военния отдел при ЦК на БКП. Там, в осемчасова детайлна среща пред генерал Щилянов сборно и категорично заявих своите констатации.

Ако до 25 май не изведете водещите в чужбина, ще предизвикате директен сблъсък!

Ако до 30 май не отворите границата с Турция, ще създадете условия и ще предизвикате гражданска война!

Слушаха ме уважително и с чест, внимателно заради времето, което бях прекарал в Родопите — цели 17 години, както и защото не бях обременен от големците в окръжните комитети, които повтаряха ала-бала, но не носеха никаква отговорност за мира и живота на тези хора. Аз постоянно им напомнях за случилото се ненадейно и неочаквано заради грешката в Бенковски, когато бяха ранени 18 души и бяха убити майката и дъщерята Туркян, преродила се впоследствие като силата на ДПС.

Днес, колкото и странно да звучи, всичко, което предложих в докладната до Тодор Живков до микрон се изпълни. Тогава Андрей Луканов беше много впечатлен, защото цялото Политбюро беше блокирано и разделено заради силата на действителността, защото тогава цяла България се беше въздигнала!

Но по-интересното се случи цели 25 години след събитията от 15–16 април 1989 година.

На 14 април 2014 година в София пристигна екс. министър-председателя на Република Турция, господин Месут Йълмаз. Той поиска среща с мен, без това да бъда предварително информиран. С мен се свърза неговият пилот, който беше завършил в Долна Митрополия и ни беше преводач. Проведохме четиричасова среща, на която подробно анализирахме онази обща ситуация отпреди четвърт век. Свързах тогава г-н Йълмаз с премиера Борисов. Бившият премиер на Турция изрази голямата си благодарност за това, че в България все пак са се реализирали държавници, които не са допуснали вътрешен разлом и още по-тежка ситуация. Той дори направи сравнение с Босненската криза, като добави, че ако това напрежение беше избухнало между България и Турция, ситуацията щеше да бъде далеч по-лоша заради участието и на армията.

Когато се обсъжда главната тема за „Силата на държавното равновесие“, не може да не се отбележи балансът, който България постигна, вдигайки бариерата при Капитан Андреево!

Тази цивилизована схема беше краят на една супер глупава утопия, като действие на някакъв „Възродителен процес“. С този възродителен процес загубихме огромния арабски пазар, подкрепата от арабските страни и вземанията си от държави, които дължаха на България над 3 милиарда долара!

Уточнявайки всички тези кризисни етапи от политиката на България, е необходимо задължително да направим сравнение с последващите 35 години по време на „новата демокрация“. Казвам „новата демокрация“, защото много от българите имаха друга представа за утрешния ден. Те не бяха и сънували настоящия икономически срив. Те-българите никога не са си представяли, че ние ще бъдем последни в Европа по всички направления.

България през 1934–1940 година е била на седмо място в Европа, а днешният ѝ ден е вулгарно мрачен. От цялото население 1% са супербогаташи, а 99% са чакащи, търсещи и гладуващи.

Ако не признаем тази голяма истина, ако не разкрием в детайл причинените умишлени загуби от 1000 човека-новите чорбаджии, нямаме успех. Няма да имаме успех, защото изведнъж някой ще реши, че България отново се нуждае от един нов „Възродителен процес“, касаещ всички българи!

Затова е нужно една точна, явна и категорична равносметка на силите, които управляват днес държавата. А тя може да стане само ако се организираме, за да оценим и възприемем новия стил на силата на държавното равновесие като главна цел и необходимост.

В заключение е логично да признаем, че всевъзможни опити на отделни политически индивиди и мечтатели докараха държавата ни до тупика. Имаме само един шанс- да поставим държавата на пиедестала! Отношението към държавата ни трябва да бъде най-важният фактор за чаканият и търсен успех. Дано да го проумеем!

01.11.2026

София

Прочети цялата публикация