Мирът може би е истинската заплаха за лидерите на Израел и Хамас

Ройтерс

Време е да се замислим дали Израел и Палестина някога ще излязат от моралната бездна, в която сами са се потопили, и дали ще обсъдят заплахата от мира.

“Заплаха” е правилният термин. Защото мирът е опасен за лидерите в Близкия изток.

Винаги е бил. В началото на 90-те години обаче председателят на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат и израелският премиер Ицхак Рабин, всеки от които мразеше всичко, което символизираше другият, знаеха, че всеки от тях има свои причини да работи за мир. Може пък мирът да се окаже по-добър от войната за бъдещите поколения, мислеха си те. Със сигурност нямаше да е толкова опустошителен. Не че онези дни бяха някаква идилия, но мирът поне беше нещо вероятно.

Трагичната истина е, че позициите сега са се втвърдили.

Днешните управници, учудващо лишени от въображение и реагиращи на ставащото, не изгарят от желание до поемат лекарството на мира. И Рабин, и Арафат научиха по груб начин, че стремежът към мир е опасна и рискована задача.

След изминалото десетилетие могат ли двете страни някога да намерят толкова смелост, че да преодолеят изкривената си взаимна история и да седнат на клатещи се нестабилни столове на масата за мирни преговори?

Това не значи, че двете страни носят еднаква вина за смутовете и кръвопролитията от последните десет години.

Поведението на Хамас може и да е жалко и безотговорно, но Израел окупира ивицата Газа дори когато се изтегляше от нея, а безразборното му бомбардиране на цивилно население в място, което държи в плен, не може да се оправдае.

В крайна сметка обаче воюващите страни трябва да минат от взаимно избиване към траен мир, при който не се “окосяват морави” (циничната израелска метафора за многократния им обстрел на ивицата Газа), нито се отвличат войници, нито се екзекутират тийнейджъри, нито се разрушават квартали, нито се бомбардират играещи момчета.

Трудно е да се стигне дотам, защото ако има мир в Израел, населението вероятно ще стане по-неспокойно, по-загрижено за тежките вътрешнополитически проблеми, с които трябва да се захване правителството. Мирът значи индивидуализъм и тежки политически битки. Войната значи групово мислене, тоест инстинктивна подкрепа за военните и премиера, който отива на война.

В Палестина (да я наричаме Газа засега) мирът би означавал предизвикателство да се измисли как да се управлява една нация, как да се създаде икономика, как да се води нормален семеен живот. Мирът отклонява общественото съзнание от омразата към Израел и груповото мислене. Войната, от друга страна, спира хората да се замислят дали техните управници им служат добре или зле.

Преди всичко обаче мирът е за умерените, а управниците както в Израел, така и в ивицата Газа презират умереността. Те презират компромиса, боят се от ръкостискането. Ненавиждат всичко, което води до мир, включително преговорите. До масата за сключване на примирие могат да бъдат заведени само от външни хора.

За тях войната е по-проста, по-лесна. Всъщност понякога изглежда, че омразата към Израел е просто инструмент в палестинската вътрешна политика, а презрението към Хамас - просто очакван предизборен елемент в Израел, ключова точка в политическата платформа.
Войната е основна съставна част от мита за сътворението на Израел. По същия начин интифадите са част от палестинската идентичност. Поведи война, организирай интифада и всички твои хора ще те последват.

Израелският премиер Бенямин Нетаняху например е с много по-висок рейтинг сега, отколкото преди да започне последният кръг убийства.

А почти всеки в ивицата Газа знае, че дългогодишната блокада на територията от Израел, плюс спорадичните му интензивни бомбардировки, са тласнали местните жители още повече в ръцете на Хамас.

Сега поне три поколения палестинци са отгледани с романтичната идея за съпротивата. Така сегашната най-нова израелска операция в ивицата Газа “Защитно острие” укрепи позициите на екстремистите. Ако ...

Прочети цялата публикация