Приказка за киборга и еволюцията на москвича

И това е олекотения вариант – тук далеч не е всичко :)По време на социализма, ако закъсаш на пътя, неписаното правило беше - спирай москвичи! Защо? Защото москвичът носеше славата си на крехка кола, която непрекъснато се разваляше. Затова всеки москвич возеше в багажника по един автосервиз с резервни части и инструменти, а и водачите им минаваха за лица, силно квалифицирани в импровизираните ремонти.
Ако един съвременен човек си забрави смартфона у дома, чувството е тягостно, нещо му липсва, все едно у дома си е забравил жизненоважен орган. Да речем като пенсионер, който си е забравил зъбите на нощното шкафче в чашката.
Ако приемем москвича като еволюционното звено, от което е произлязла истинската кола, която в по-ранни стадии на еволюцията е носила в багажника си голяма част от необходимите си органи, то тогава можем да заключим, че съвременните технологични хора всъщност представляват много примитивен вид киборги, които носят голяма част от жизненоважните си органи по джобовете, а по–напредналите в еволюцията - и в раница на гърба, която се отделя от тялото им не много по-често от охлювена черупка.
Но нека се пренесем някъде напред, във фантастичното бъдеще, където един дядо-киборг ще разказва за живота на невръстните си технологични внучета. Дядото замислен пуши електронна лула, от която изскачат разноцветни безникотинови пикселчета, образуващи различни 3d животни и други фигурки във въздуха, които после се разтварят във въздуха с хиляди искрички като миниатюрни фойерверки.
Дечицата-киборги слушат внимателно и трепкат възхитено с очички, ловейки всяко пикселче във въздуха и всяка дума в ефира.
– Едно време, мили внучета, когато дядото на моя дядо е слушал от дядо си истории как е било преди това, трябва да знаете, че хората са си носили езиците в джобовете. – Ама как така, дядо? – въртят очички внучетата, – В джоба ли си бъркаш, за да кажеш нещо на някого?– Точно така, внучета. Бъркаш си  в джоба, говориш на езика по стария начин, със сгъстен въздух, а езикът ти говори с другия език, а той със сгъстен въздух с ухото на другия човек.– Ама дядо, ако си забравиш езика в къщи, като зъбите, това значи че на никой нищо не можеш да кажеш, ако е по–далеч от тебе, ако поискаш? Можеш да паднеш на улицата и да се удариш и да няма на кого да кажеш!– Точно така, дядовото. Точно така. Затова хората се връщали до вкъщи да си вземат езиците и много ги било яд по цял ден, ако не можели. –  Дядо, дядо! А ще ни разкажеш ли пак за зъбите на акулата?– Ще ви разкажа. Когато прадядото на моя прадядо, а може би и неговия прадядо искали да напишат нещо, те вадели от чантата си една голяма плоча, която отваряли като грамадна уста на акула, и като натискали по зъбите ѝ с пръстите, можели да си пишат разни интересни работи.– Сигурно не е лесно да се научиш така да натискаш зъбчетата, дядо?– Хич не е лесно. Хората по няколко месеца се учели как да ги натискат зъбчетата, за да пишат правилно и бързо, а някои и цял живот не се научавали. А устата на акулата се изхабявала само за две години и после трябвало пак да си купуваш нова.– А вярно ли е, дядо, че нямало навсякъде интернет или не пускали навсякъде да го ползваш и затова хората ходели на лов за интернет, като първобитните хора?– Вярно е, дядовото. Хората едно време обикаляли като ловци, за да хванат по–хубав интернет. Особено когато ходели в чужбина им било много трудно да ловят интернета. Трябвало хем да си сменят сим–картата, хем да си купят ваучер. – А какво е сим–карта, дядо? – Сим–картата е едно такова мъничко ключенце, с което си заключваш душата, интернета и приятелите. Един магьосник ти го дава  и гледа дали слушкаш и папкаш и дали имаш ключенце. Ако слушкаш и папкаш и имаш ключенцето, ти отпуска толкова интернет, колкото ти е месечната квота на бърза скорост и ти разрешава да си говориш и с приятелите си, а след това скоростта падала. Затова и прадядото на моя прадядо носил цяла чанта, в която имал много сим карти, много езици, с които да си говори с другите хора, защото ако единият магьосник не му давал от интернета, той искал от другия през другата карта и така връзвал двата края.
Той вътре си държал и очите, като им сменял редовно и оптиката, и флаш картите (това флаш картата е да си пазиш спомените, ама е грамадно като нокът) а също си носел и уши да слушат, за да не забрави нещо. И най–накрая, носел цяла топка с кабели и зареждачки, с които се включвал към електричеството, когато му трябвало.
– Дядо, ама много трудно се живеело тогава, нали?– Много трудно, да. И чантите били толкова тежки, че хората постепенно се прегърбвали. – Дядо, разкажи още нещо интересно!– Добре. Ето така, веднъж прадядото на прадядо ми трябвало да пътува в друго царство-господарство. Обаче магията на вълшебната бисквитка не работела в другото царство, а той нямал роуминг на едната сим карта, която използвал за дейта, а на другата имал, обаче телефонът за нищо не ставал и нямало как да шерне кънекшъна, а двете сим карти били различен размер и не можел да ги размени. Имал и USB флашка за 3G, ама тя била заключена, и въпреки че договорът му бил изтекъл, магьосникът не му давал магическия код да си я отключи. Затова си носел още една сим карта от местен оператор, ама не знаел на нея дали има още лимит останал, оказало се, че няма и трябва да си купува ваучер, а уайфайът трябвало с фенер да го търсиш, а там където го имало, бил много, много бавен…– Ама нищо не разбрахме, бе, дядо! Какво значи всичко това?– Това, дядовото ще ви го обясня другия път. А сега всички по леглата и не забравяйте да си включите батериите да се зареждат!

Прочети цялата публикация