Час и половина безмислени кукли

С Animalisa открих Sofia International Film Fest тази година.

(отдолу има подробности от сюжета, продължавайте на собствен риск)

Нищо не знаех за филма, преди да вляза в Зала 1, освен че беше анимация. 
Честно казано, ако знаех на какво отивам, нямаше да го гледам.
Преди всичко трябва да знаете, че това е един доста американски филм. Ако бях американец, може би щях да хвана някои от детайлите, които може би имат значение за посланието на филма.
Защо главният герой е британец? Защо пътува именно до Синсинати? Защо е писател? Може би заради някакви клишета (британец=изтънчен тип, писател=привидно успешен, Синсинати=кучия гъз?)
Още в първите минути се усеща че нещо не е наред. Първо, всички говорят с мъжки гласове, дори жените. Тъй като е анимация и в началото не можеш много да стоплиш кой е мъж, а кой – жена (образите са доста асексуални) започваш да си мислиш, че това е някаква антиутопия, в която жените са изчезнали...

Второ, разговорите са толкова безмислени, че ти иде да си счупиш главата в предната седалка. Разговор с бакшиша, разговор с пиколото в хотела... В този момент търсех някакъв болезнен начин да се самонакажа.

След третия такъв разговор - с рум сървиса в хотела, става ясно, че това е НАМЕРЕНИЕТО на автора – да те накара да умреш от скука, за да видиш на героя как му е. Оф, добре.

Жанрът е „любовна история за една нощ“, нещо като любимите ми Итън Хоук и Джули Делпи в „Преди изгрева“, само че с два пъти по-възрастни герои, и двамата със самочувствие под нулата. Включително и богатият и известен писател.

О, дали това е драмата? Вече се просълзих.

Значи ако в „Преди изгрева“ героите ги очакваше цялото им бъдеще и бяха преизпълнени с надежди, в „Загубени в превода“ с Бил Мъри и Скарлет Йохансон имаше объркване, дезориентация в чужда културна среда и жалба за младост, но някаква възможност за бъдеще, в „Анималиса“ нищо хубаво не ги чака (Да не би това да е ролята на декора Синсинати, кучия гъз?)

И тук японската тема присъства, официализираща връзката със „Загубени в превода“, но какво ни дава тя? (клишето позападнячена Япония=още по-зле?)

И сега идва въпросът за анимацията.

На няколко пъти ни се подсказва ДЕБЕЛО, че хората не са съвсем хора, ами са някакви механични дърдорещи кукли (и японската кукла - хем кукла, хем човек, Get it?)

Кукли ли са хората? О, Боже мой, о Боже Господи, каква драма!
Може ли един успешен автор и лектор по техника на продажбите всъщност да бъде социален инвалид? Разбира ли как да вземе парите на хората, но не и любовта им? Може? О, Боже мой! Каква драма! Какъв ужасен капитализъм, в който човек за човека е кукла!
Да се гледа ли – ако сте в особено добро настроение, което можете да похарчите и ви се гледат любовните мъки и кризата на средната възраст, тогава да, иначе не знам защо да си го причинявате. Примерно ако ви е харесал „Възможност за остров“ на Уелбек, причинете си го.

Има и още две причини за анимацията. Първо, от сюжет за 30 минути да направиш 90 минути, и второ – да не вземат да го забранят като порнография, че в Америка правилата са строги.

Прочети цялата публикация