БНР | 17.11.2017 13:15:08 | 138

Криста Бел: Екстремните изживявания и усещането, че си изтикан към особени места, правят албумите силни


„Музата на режисьора Дейвид Линч“ за градовете, усетени в полусън, за „Туин Пийкс“, Тами Престън и Албърт Розенфилд, за Джон Париш и Бристъл като музикална вселена, за природосъобразните погребения и за предизвикателството да се озовеш на непозната територия в живота и в изкуството. В едночасов разговор с Цветан Цветанов по телефона


Криста Бел идва за първи път в България този петък. С песните от новия си албум We Dissolve, продуциран от Джон Париш, с чието име (и като продуцент, и като студиен музикант) свързваме не един и два ключови албума на артисти от категорията на Трейси Чапман, Goldfrap, Рокиа Траоре, 16 Horsepower и, разбира се, Пи Джей Харви. В We Dissolve съставът е не по-малко впечатляващ – достатъчно е да споменем само почетните участия на Ейдриън Ътли от Portishead и Джеф Даунс от Yes и Asia. Към тези имена, поглеждайки назад в биографията на Криста Бел, можем да добавим и Пат Мастелото и самия Линч като съавтор и китарист в предишните й албуми. И още много пластове: духовете на Фелини и Джанго Райнхарт в първата група на Криста Бел от края на 90-те 8 ½ Souvenirs… Пластът „Туин Пийкс“, естествено. Но и множество други неподозирани ъгли и истории. Самата тя е поне толкова интересна като събеседник, колкото е красива и магнетична. Преживява концертите си, пътешествията си, турнетата си – особеният трепет в гласа й, когато говори за тях, няма как да бъде предаден тук в писмен вид, но нека ви разкажа в няколко изречения как започна разговорът ни и мисля, че сами ще се ориентирате…
Осем часа разлика: София, привечер, в Сан Антонио Тексас, късен предиобед… 15-то позвъняване на телефона на Криста Бел: няма грешка, защото гласът на телефонния секретар е нейният, няма как да го сбъркате, но и отговор никакъв. И след като 20-те минути, отпуснати ни от мениджърите й, отдавна са изтекли, тя връща обаждане… Симпатично сънена, Half Asleep, както се пее в една от новите й песни, с изключително уважение и нотка на извинение в гласа… Разбира се, веднага предлагам да звънна след час или два, ако е по-удобно, но тя веднага: „не, не, сега“, защото в това състояние на границата между съня и будното състояние човек винаги повече себе си и нарича тези моменти „магически“, „пък, да видим какво ще се получи“… Развълнувана е, казва, както и цялата й група, че ще бъдат на ново за тях място като София. Аз пък й разказвам историята за Сони Ролинс и за начина му да „репетира“ за концерти като отива в бекстейджа, нахлупва си шапката на лицето и казва на музикантите си да го събудят 5 минути преди началото на концерта… И така, започваме от градовете и начина, по който музикантът, пътуващ на турне, „усеща“ и „преживява“ новите градове за краткото време, което му е отредено да прекара там….
Да, но такова е положението. Трябва да усетя мястото някак. Дори просто като съм там. Чрез някаква осмоза… Като дойда, ще го почувствам. И, надявам се, ще си дремна. И ще усетя града по време н дрямката си. И после ще се събудя и ще бъда някак освежена. Много от това усещане идва от мястото, където свириш и от хората, които срещаш. А също и от малкото време, в което мога да изследвам града… И после идва концертът. Всички тези неща заедно оформят преживяването. Не е чак като да си бил в този град, но има нещо много специално все пак. Защото иначе можеше изобщо никога да не попадна в града ви. Благодарна съм дори и за шанса за това преживяване, но излизането на сцената и тази среща с града ви, която става оттам, от сцената, е най-важното нещо за мен. Това е необикновен начин да усетиш мястото и хората, но е и начина да се изразя и е… ами… нещо красиво. Май не успявам да отговоря на нито един ваш въпрос, просто говоря… Всяко място, всеки град си има своя собствена енергия. Въпросът е дали присъствам в достатъчна степен, за да усетя това, когато имам само тези кратки прозорци от време. И това е нещо, което научих като пътуващ артист: да взема максималното от всеки момент на ново място. Дори понякога това да значи много малко сън, много малко време и енергия. След като правиш така дълги години, се научаваш да изцеждаш есенцията от един град за краткото време, което имаш. Има различни методи, но един от тях, който ми е много ценен, е медитацията. Ако на това място мога да си направя медитацията, усещам, че все едно имам портал и мога да се настроя на честотата на мястото. По начин, който ме удовлетворява. Няма значение какви магазини имате… или кафенетата, въпреки, че обичам да се разхождам по такива места. А вие университетски град ли сте? Има ли много млади хора?

Да, може да се каже…

Чудесно. Защото обичам да зяпам хората. Да виждам как са облечени, какво правят, но ако нямам време за това, обичам да чувствам града през тишината. За мен това е съвсем малко по-малко хубаво. Но има и едно друго нещо – с някои градове веднага се усещаш свързан… И няма начин предварително да знаеш, че ще стане така. Като среща с нов човек е, като да намериш нов приятел. Понякога има една такава лекота - „о, здравей”. И когато това се случи с някой град, няма как да си знаел, че така ще стане, въпреки че винаги си се надявал... А друг път усещаш респект, отиваш някъде и усещаш почитание. Не си наясно защо и откъде идва, но… Всички тези неща са усещания, които могат да те сполетят, когато пристигнеш някъде по пладне и почти веднага след това имаш репетиция и саундчек. И понякога веднага след това трябва да се приготвя за концерта, за да дам всичко от себе си на сцената. Лудост е. Животът по време на турне е лудост, но я има и тази красота в него, защото пък съм на сцената и оттам мога да участвам в този друг тип обмен, който е толкова интимен и толкова дълбок, и толкова голяма част от преживяването ми в определен град идва точно оттам. Всеки град е различен, всяко място има своята собствена енергия и вибрация, понякога го има дори усещането за познаване , друг път чувство за чудо, понякога съм тотално изтощена и изпадам в делириум и така преживявам мястото. До такава степен работя с живота си, за да имам тези потенциални преживявания, преди турнетата месеци и месеци работя за тези моменти. С вас. Което, звучи драматично, но е самата истина и за това живея. Чакам нашия момент с нетърпение, какъвто и да е той. А иначе, надеждата ни е, че някой ден можем да станем толкова успешни, че да си позволяваме по два свободни дни на всяко място, където свирим. Защото това е много скъпо, трябва да поемеш разходите на музикантите си… Но някой ден, надявам се, ще дойде време, когато мога да правя това и да имам приключения по градовете от турнето. И може би дори да се връщам, когато не съм на турне, по местата, с които съм усетила специална връзка. Но, да, като че ли много говоря и не ви давам възможност да поставите въпросите си…

А, мисля, че успяхте вече да отговорите на няколко въпроса, които имах на ум, преди да съм успял да ги задам… Само една вметка: начинът, по който преживявате градовете през съня и имагинерното за мен е много сходен с начина по който един от любимите ми писатели веднъж разказваше, че ги преживява и дори създава наново. Познато ли ви името Мирча Картареску?

Не, но с интерес бих го прочела. Разбира се, днес в днешно време имаме огромен достъп до различни култури и изкуства, но много ценя директните препоръки. И това е и моят начин да попадам на интересни автори. Не съм следвала в университет, след училище веднага тръгнах по турнета и получавам цялата си информация за съвременната култура от устни препоръки от хора, които срещам по време на турнетата си. Така че, ако донесете тази книга на концерта, ще съм много благодарна…

Веднага ще пиша на Юлиан Морар, организатора на концерта в Букурещ, да намери английския превод на трилогията „Ослепително“ на Картареску…

А, вие познавате Юлиан…

Да, той е и човекът, който ме свърза с вашите агенти, за което съм му страшно благодарен.

А, това е чудесно. Чудесно е да го знам. Обикновено агентите ми се занимават с тези аспекти от турнетата, но ценя страшно много случаите, когато накрая аз и групата им се срещнем с промоутърите на място – и обикновено това са хора, които работят с изключителна страст по организирането на концертите. И когато срещнах Юлиан на предишното ни турне, усетих, че той е точно от тези хора – които влагат цялата си страст в организацията на такъв концерт и полагат специални грижи за музикантите. И въпреки че нямах възможност да опозная добре Букурещ миналата година при първия ни концерт там, Юлиан ни заведе на някои специални места и почувствах града… Така че, един ден, когато можем да си го позволим, ще се връщаме и за по-дълго в тези градове.

Като говорим за градове, какво Бристъл за вас? Там записахте новия си албум, но освен това Бристъл е дом на много специфични жанрове, а и вие работите в албума си и с китариста на Portishead. Ако трябва да сравните записите на новия албум със записите на предишните ви два, какви основни разлики бихте извели?

Написахме песните в Сан Антонио, Тексас. В Сан Антонио атмосферата е различна – има много мексиканска храна, много е топло, има жега и подправки. Когато получихме потвърждение, че ще записваме музиката си с Джон в Бристъл, все едно усещания – за тексаската жега и за свежия хлад, синьото, кристалното, всички тези неща които асоциирам с Бристъл – се допълниха едно друго. Все едно загрявахме в Тексас и кристализирахме в Бристъл с насоките на Джон Париш. Това са две много различни среди и ми се стори подходящо някак. В тексаското студио ходех по потници, беше задушно и горещо, потяхме се, и после в Бристъл имам снимки в студиото, което беше под земята в стара изба или противобомбено убежище, не съм сигурна какво беше – може би и двете,... та на тези снимки съм в скиорско яке и наметната отгоре с одеяло. Дъхът ми се вижда. И така записвахме. Но беше някак идеално така. Донесохме в Бристъл тези песни – диви зверчета , родени в потискащата тропическа жега – за да оживеят. Това са крайности. И оттам идва съвършенството…


Тук е мястото да ви попитам и конкретно за работата с продуцента Джон Париш по записите…

Джон Париш е един прекрасен, скромен човек. Той тихичко си работи – записва барабаните наведнъж. Слуша тихичко демото, казва „имам идея за барабаните, пуснете на запис и дайте да видим какво ще стане“... И после прави един перфектен дубъл. „Чакай малко,“ – казваме си – „как стана тая работа?“… В един момент го виждаме да си пие чая (понеже никой от нас не си усеща ръцете от студа)… и после влиза вътре и ни разбива с барабаните в един дубъл. И сега имаме основата за песента. Оттам започваме да строим. После разбираме, че Ейдриън Ътли от Portishead е на няколко минути от нас. Massive Attack пък са записвали албума си Mezzanine в едно студио на по-малко от 20 минути. Мислиш си за всичко това, а и всички проекти, по които Дейвид … a-a-a… Джон… е работил... Примерно, разказваше ни за Goldfrap – „да, свирих китара за това, бас за другото”… A за мен това са все артисти, които са много специални и са ме повлияли – и то повече в живота, отколкото в музиката ми... Ако знаете колко турнета съм прекарала с Massive Attack и Goldfrap в слушалките си. И с Пи Джей Харви… И сега се оказва, че всичко това се е записвало в радиус от няколко мили от мястото, на което ние работехме. Имах усещането, че това се е просмукало някак в моята работа – може да е само в главата ми, но то там е всичко. Такъв беше Бристъл за мен, много специален. Последния път, когато свирих в Бристъл, беше голямо шоу. Китаристът ми така и не се появи. Трябваше да направим концерта без китарист. Беше момент на много важна промяна в живота ми – 4 декември 2012. А и Робърт Фрип беше в публиката точно тази вечер. Което може и да е било причината китаристът ми да не се появи... Изсвирихме целия концерт без китарист, с Робърт Фрип в публиката, и накрая го попитахме не би ли искал да се качи на сцената. Но той отказа. Каза, че вече не свири на живо. А причината да е в публиката навряно беше, че Пат Мастелото, барабанистът на „Кинг Кримсън“, беше и наш барабанист по онова време... Та това беше другият ми момент в Бристъл. Когато дойдохме да записваме, знаех, че за мен Бристъл е тежка територия. След този концерт през 2012 никога повече не видяхме китариста си. Той беше важна част от живота ми и след това просто се движех по други релси. А Бристъл е от тия места, дето не се шегуват. Отиваш там и се случват големи неща. Понякога неуютни. Записите на албума ни там също бяха неуютни. Нямах глас. Не можех да пея чак до последните 4 дни. А това в целия ми живот ми се е случвало само още веднъж и двата пъти това доведе до големи промени в живота ми. Та Бристъл за мен е тежко място, но така било писано. Такива неща правят албумите силни. Екстремните изживявания и усещането, че си изтикан към особени места. Необикновени места в живота ти, отвъд зоната на комфорта.

Щв ви върна няколко минути назад, когато неволно нарекохте Джон „Дейвид“. Ако трябваше да сравните методите на работа на Джон Париш и на Дейвид Линч, какви акценти бихте поставили? Можем ли да твърдим, че това са два различни периода в кариерата ви или две успоредни линии, които си съществуват паралелно?

Хаха, не ви убягва нищо. Добре, всичко зависи от перспективата. Но определено това са два отделни периода. Близко един след друг, но различни. С Дейвид имаме тези много дълги и протяжни методи за запис. Събираме се, водим дълбоко философски разговори с кафе и после правим музика, в тази ситуация. Винаги се събираме за да пишем музика и имаме този процес, за който трябва да се свържем, да прекараме заедно време. После музиката идва като част от това преживяване. Процесът на приготвяне е различен. От деня, в който с Дейвид се срещнахме и написахме песен, до момента в който приключихме последното си ЕР Somewhere In The Nowhere, говорим за 17 години. В звукозаписното студио с Джон в Бристъл бяхме 17 дни. Та, част от разликите в методите са времето и скоростта на работа. Но в същото време с Дейвид работим по всичко – мелодиите, настроението , работим върху алхимията, чрез която ще се свържем, за да достигнем завършения продукт, защото голяма част от работата се състоеше в това Дейвид да извади нещо от мен. Докато преди сесиите с Джон моят партньор в писането на песните (басистът Кристофър Смарт – б.а.) и аз се бяхме мъчили над всяка от мелодиите, бяхме вече мислили за аранжиментите и настроението. Изпращахме неща на Джон в една съвсем друга фаза. Когато пристигнахме в Бристъл, работата с Джон беше различна. Той изглаждаше нашите груби джемове. С Дейвид все едно заедно се опитвахме да извадим този джем изпод земята. Това бяха различни методи за създаване. С Дейвид имаме дълго култивирано приятелство. Джон беше моментално чудесен. Моментално можахме да се сприятелим с него и беше толкова леко да е наоколо. Сприятелихме се в обедните почивки. А и на малките туристически приключения, на които Джон така щедро ни водеше из Бристъл. Не беше длъжен да го прави, но ни заведе на много хубави места, а му отидохме и на гости. Направи ни вечеря. Та, за седемнайсет дни с Джон се сприятелихме, но с Дейвид имаме 17 години отлежало приятелство. Това са разликите в звукозаписния процес. Но пък макар да е много различно на много нива, избрах Джон, защото в музиката му има една чистота, каквато има и в музиката на Дейвид. Това е необходимо за да уравновеси моите наклонности – аз бих насложила 16 вокала, бих накачулила толкова неща по една песен, че тя да стане нещо съвсем друго. И Джон, и Дейвид са страхотни в това да уловят есенцията, да те задържат в момента, в който няма нужда да правиш куп неща или да караш нещата да се случват. Не страдат от изкушението веднага да искат нещо да променят, или да наслагат още пластове. Копнеят да задържат настроението и да не се поддадат на желанието да направят куп промени и да добавят куп инструменти, само защото могат. Понеже Джон Париш, очевидно може да свири на всички инструменти. И свири на тях добре. И ако искаше можеше да добави купища неща, но тогава започваш да губиш онова ценно нещо, което песента е имала в началото си. Та това са различните начини, по които тези двама толкова талантливи продуценти подхождат, но, както виждаме, има и прилики, които ме привличат силно като автор на песни.

Да вземем друг аспект от работата ви с Линч - създаването на специален агент Тами Престън, чиято роля играете в новия „Туин Пийкс“: ако Тами е била създадена с определена цел, каква е била целта и колко се приближавате вие до тази героиня?

Мечтая да съм като Тами – с нейната праволинейност, всеотдайността й да достигне дъното на дадено нещо. Като Криста Бел аз съм старателна, но се забърквам в толкова много неща. Тами има способността наистина да се фокусира. Да не се разсейва. И това е прекрасно качество – способността да се фокусираш е ценно качество. Но е и лукс за мен. Като работещ музикант, трябва да мисля за толкова много неща. Тами се е трудила много да убеди менторите си Албърт и Гордън да я оставят да посвети времето си и да се задълбочи. И тя това прави – не оставя непреобърнат камък. Това е нещо прекрасно и мисля, че Гордън и Албърт наистина ценят ентусиазма й. Паралелът е, че и двете попадаме в много вълнуваща и нова ситуация с много неизвестни. За мен това беше да се забъркам с „Туин Пийкс“ – нещо много важно. За Тами „Синя роза“ е нещо много важно. За мен филмът „Туин Пийкс“ е нещо много важно, а също и начин да си поканен в един свят с много неизвестни. Където моят собствен опит и опитът на Тами са заплашени от потенциален провали и успехи с голяма тежест, защото в тази нова територия има много нещо. Има много опасности и много потенциално съвършени моменти и за двете. И Тами, и Криста Бел напълно са се потопили в преживяването – със съзнанието, че има мистерии, които трябва да бъдат разгадани. И че разкритията могат да донесат неудобство, или дори болка, но такава е съдбата ти: просто трябва да продължиш напред. Трябва да кажеш „да, вътре съм, на всяко ниво” и после наистина да си вътре. Защото това е единственият начин да усетиш богатството на това, което ти е предложено. Опасно е, но е и толкова ценно и необикновено. И някак си стигнал до този момент, животът ти те е довел до него. Някак няма къде другаде да идеш, но в това има красота и накрая се предаваш. Даваш най-доброто от себе си и чакаш да видиш какво ще стане.

Докато следяхме сериите на новия „Туин Пйкс“, много хора се притесняваха Тами да не изчезне безследно като други музиканти, играли през годините роли на ФБР-агенти във филма – Дейвид Боуи или Крис Айзък…

Да, знам. Всички осъзнаваме тежестта на отговорността – колко е огромна, но и колко е прекрасна. Ако Тами изчезне, така е било писано. Разбира се, не искам Тами да изчезва, но тя напълно се предава на съдбата си. И ще разберем или от нашето, или от въображението на Дейвид, или пък ще имаме колективна фантазия, за това какво се случва на нашата Тами след края на сериала. Аз съм също толкова любопитна, колкото са и всички останали. За мен ролята на Тами беше истинска изненада – нямах идея, че животът ми ще се окаже толкова свързан по този начин с „Туин Пийкс“. Едно нещо е да си фен на „Туин Пийкс“, но това вече е друго ниво, твърде голямо е за да мога да го разбера дори, да го обхвана напълно. Но да, случи се, сигурна съм, че се случи. И може би ще се случи пак, кой знае. Ще видим. Аз си го представям.



Колко важен беше за вас сериалът в детството ви?

Въздействаше ми. Мога ли да кажа, че съм разбирала какво се случва в сериала? Не. Но бях залепена за екрана. Знаех, че искам да съм потопена във всеки момент. Тогава не можех да уловя нюансите и цялата дълбочина, многоизмерните аспекти. Схващах музиката и я усещах много дълбоко. А вие, разбирахте ли го?

И аз го следях с голям интерес, бях на 12 години, мисля, тогава. И установявам, че някои неща съм ги „разбрал“, не знам обаче дали това е точната дума, интуитивно. Т.е., разбирам го години по-късно. Но този филм работи по този начин.

Да. Този филм работи по този начин. Влиза ти под кожата на много различни нива. Има много различни пластове, влиза в ума ти по много различни пътища. Остава с теб и те прави любопитен, кара те може би да мислиш за нещата от различни ъгли. Дава ти нови житейски подходи. Много е специален. Много ми е любопитно как би изглеждал в превод на български. Трябва да питам Дейвид. Може би будува нощем и се тревожи, дали хората са го разбрали правилно при превода. Лежи и се надява, че са уловили смисъла. Но пък, в един момент просто трябва да спреш да се тревожиш. Как би могъл да знае. Той не знае български.

За жалост в началото на годината светът се раздели с Мигел Ферер (в ролята на специален агент Албърт Розенфилд, един от най-запомнящите се персонажи в творчеството на Линч въобще). Какво можете да споделите от работа си с този велик човек?

Ще се постарая да отговоря добре. Мисля, че това беше едно от най-хубавите неща в работата ми по „Туин Пийкс“. Всеки път, когато говорим с Дейвид след снимките, стигаме до Мигел, защото и той така го чувства. „Туин Пийкс“ работи на толкова много нива. И когато си помислиш за актьорите, които са били част от филма, преди да прекосят отвъд, не може да не си помислиш, че има някакъв магнетизъм в „Туин Пийкс“, и много хора, които работят по филма, точно в същия момент житейски се намират много близо до другата страна. Те дават на сериала един друг пласт, който не може дори да се опише. Просто знаеш, че е там. Има някаква сила, която не може да се купи, организира или да бъде накарана да се появи. Или се появява, или не. И това, че Мигел участваше в сериала, в момент, когато му оставаше малко, и той го знаеше, и въпреки това работеше от сърце… Беше забележително да работя рамо до рамо с него. Беше чудесно да се работи с него. Беше толкова благ. Знаеше, че за пръв път играя роля. Казваше ми, „Хей, Криста Бел, свършихме с тази сцена и имаме време до следващата. Ако искаш да си починеш в караваната, сега е моментът“… Защото аз просто се щурах по снимачната площадка. Нямах идея какво правя. Обикалях и зяпах. Той ми даваше съвети и ми помагаше да си науча репликите. Разказваше ми смайващи истории за стария Холивуд и Лос Анджелис: какви са били нещата и как са се появили. И ги разказваше толкова сладкодумно и с този негов глас. А аз си казвах: „Как извадих тоя късмет?”. Как стигнах до това положение, в което Мигел Ферер, този истински холивудски благородник, ми разказва истории за това какъв е бил градът преди... Той беше не само толкова умен и талантлив, но и син на Хосе Ферер и Роузмари Клуни. Като дете слушах Роузмари Клуни, тя остави отпечатък върху първата ни група. Възможността да работя с Мигел беше дар. И всеки път, когато с Дейвид говорим за „Туин Пийкс“, неизбежно стигаме до темата. Винаги стигаме до това, че двамата сме получили това време с Мигел и с героя му Албърт, и колко безценно е било това и колко изумително, че сме работили с него толкова скоро преди да ни напусне. Така че, да. Не знам дали отговорих на въпроса ви, но актьорската работа с Мигел е като майсторски клас: да го наблюдаваш как работи, как се подготвя, да си с него, докато си казва репликите. Да работиш с човека Мигел беше един невероятен дар: заради характера му и заради опита му и това, което е виждал. А на емоционално ниво съм благодарна за комбинацията от всичко това. А и това да го има на екран, толкова близко свързан с моята героиня, все едно винаги ще сме приятели, това е кристализирало по този дълбок и красив начин. Това е нещо наистина ценно и се чувствам много благодарна.

С последния въпрос ви връщам към албума We Dissolve („Ние се разтваряме“), който представяте на това турне, а и към едноименната песен. Сигурно всеки, който слуша песента има свои различни асоциации, но при всички положения заглавието носи своя философия…

Със сигурност. Даже може да ни върне към въпроса за Мигел. Има една такава идея: може би понякога, когато се приближиш до смъртта, изолацията и усещането за раздяла се разтварят и се приближаваш до истината на пълната свързаност. И това често ми минава през ума – разтварянето на това хиперсамосъзнание в едно колективно битие. Това за мен е много силно. Има я и по-поетичната идея – ние се разтваряме например в любовника си или в детето си, в някого, когото чувстваме толкова близък, че просто ставаме част от това същество. Все още с идентичността си, без да се разтваряме в човечеството като цяло, а в един човек, в който може би сме толкова дълбоко влюбени, че не знаем къде започваме ние и къде свършва другият. Има такова разтваряне в любовта и грижата, да си толкова свързан в чувствата си с друг човек, че това да е по-голямо от усещането ти за самия себе си. А има и третата физиологична идея, че се разтваряме след като ни погребат в земята. Това е друга тема, която ми е близка до сърцето. Другият ми бизнес е едно гробище за природосъобразни погребения в Сан Антонио. Ние не балсамираме и предлагаме само най-естествения начин да се върне човек в земята – тялото в пръстта, без токсини, ковчег или външен контейнер. Контейнерите са станали сега много популярни в Америка, за голямо съжаление на земята и на хората, които не чувстват връзка с телата на близките си, понеже те са натъпкани с отрови. Сякаш сме решили, че това е чуден начин да ги пратим в следващия им живот с този налуден ритуал да ги наливаме с отрови и да ги затваряме в токсични ковчези… Отклоних се. Бих искала телата просто да бъдат връщани в земята. И песента We Dissolve разказва за призрака на момиче, което общува с любимия си, дошъл да я посети на гробището. Тя се диви на любовта си и на усещането, че се разтваря в земята. Тя бавно се разтваря. Някой ден и той ще се разтвори и тогава ще се съберат отново.

Прочети цялата публикация