Едно измерение на сексуалността не може да бъде трети пол

Понятието "джендър", или както беше преведено на български език "социален пол", придоби популярност в публичното ни пространство за броени дни. За него се заговори около ратифицирането на Истанбулската конвенция, за която трябва да уточним, че не касае по никакъв начин това понятие, а е фокусирана върху превенцията срещу насилието върху жени. Така или иначе се появиха редица спекулации за това, какво включва идеята за социален пол и как се реализира тя на практика. Понятие, което навлезе в това пространство с превод "социален пол" по повод някои неадикватни и спекулативни коментари около Истанбулската конвенция. Трябва да уточним, че конвенцията не се занимава с него, а с превенцията срещу насилието срещу жени. Но благодарение на известни спекулации започнахме да говорим за това - що е то "социален пол".

Социалният пол са стереотипните полово специфични роли на хората от двата пола, които дадено общество е приело. Това е една категория, която се променя във времето, която е културно специфична и която, когато в нея присъства елемент на неравнопоставеност, тоест идеята, че единият пол е с нещо повече от другия, поражда предпоставки за насилие, коментира в "Радиоприемница" сексологът и терапевт доцент Румен Бостанджиев. 

Когато трябва да водим смислен разговор за сексуалността, се оказва, че този феномен, който разделя по-голямата част от живите същества на две части - мъжки и женски, е нещо много по-сложно и не може да бъде определено само в една дименсия, каквато е биологичната. Трети пол няма. Полът е феномен, който разделя живата природа на две части. Но освен биологичният пол, съществува и психологичен пол - това са полово специфичните роли, стереотипи, ценности, които съществуват в различните общества и те предписват по какъв начин трябва да се държат мъжете и жените, по какъв начин се организира тяхното общуване и взаимодействие, коментира още доцент Бостанджиев.  

Като терапевт аз се сблъсквам с много тежка война между половете. Най-болезнена точка в този аспект е това, което се случва в ромските гета. Статистиките показват, че в една немалка част от традиционните български семейства също съществуват едни доста патриархални традиции за това, че можеш да набиеш жена си, ако не те слуша. Напоследък доста често се срещам и със семейства, които идват с вече подрастващия им син или дъщеря (най-често син), които могат да попаднат в клиничната категория джендър дисфурия - объркване по отношение на това мъж ли съм, жена ли съм, мъже или жени ми харесват. Това са деца, които дълго време са били обект на родителски амбиции и те са напълно откъснати от реалния живот. И когато им задам един елементарен въпрос - как си представят бъдещето и искат ли да имат деца, те ми отговарят: Предпочитам да нямам деца, защото децата са много голяма отговорност, те ще ми пречат да консумирам сам. В този смисъл тези джендърни модели са роли, които опират до отговорности, отговорности, които изискват компетентности, а нашите деца не се учат на тези неща.

Още от коментара на доц. Румен Бостанджиев - чуйте в звуковия файл. 

Прочети цялата публикация