Услуга от хора за хора

Протестиращи социални работници на минимални заплати, смразяващи кръвта условия в държавни центрове за хора с увреждания. Такива новини ни заливат в последните дни и седмици. В държава, където заетите в социалното подпомагане са докарани до социални помощи, а най-уязвимите се разглеждат не като човешки същества, а като “разход“, народното възмущение и политическият дневен ред са насочени в друга посока - заплаха ли е за обществото, семейството и националната сигурност предоставянето на социални услуги от неправителствени организации (НПО). “Недоверието към НПО до голяма степен се дължи на непознаване на работата ни. Подобни послания срещу НПО, които работят със страховете на хората, се помнят много лесно и лесно увличат. Но това е страхът от непознатото. По същия начин имаше страхове, когато започна процесът на деинституционализация и хората вдигаха протести и правеха подписки срещу разкриването на центрове по места за децата от държавните домове. И казваха: “Какви са тези деца дето ще идват сега тук, нас ни е страх“. Виждаме, че години по-късно вече познавайки ги, виждайки нашата работа, по съвсем друг начин реагират и ги няма тези страхове. И може би трябва да станем по-добри в това нашата работа да достига до хората“, казва Александрина Димитрова, изпълнителен директор на фондация "Сийдър", която вече повече от 10 години развива успешен модел на социални услуги за една от най-уязвимите групи – “изоставените деца на България“ - децата от бившите държавни държавни домове, по-голямата част от които бяха закрити в процеса на деинституционализация. Сн: Децата на “Сийдър” могат, искат и мечтаят. Те не са по-различни от всички деца, макар да се нуждаят от професионални грижи за тяхното развитие. Работата на “Сийдър“ е нагледен пример за това, че хората са ключът към успешната социална услуга – инвестицията в откриването, задържането и предпазването от прегаряне на кадрите в социалната сфера и фокусирането на този човешки ресурс в удовлетворяване потребностите на уязвимия човек. Като му дадеш възможност да се храни сам, да си избере цвета на стаята и дрехите, като го подкрепяш да е самостоятелен и да взима решения, а не като му буташ лъжица с храна в устата и го навличаш с първото изтеглено от общия кюп подарени дрехи. На пръв поглед малки неща, които правят огромната разлика между социална услуга и социална “услуга“. Инвестиция в кадри “Сийдър“ управлява общо 9 социални услуги в Кюстендил и Казанлък – основно центрове за настаняване от семеен тип с 24-часова грижа, предимно за деца и младежи с тежки интелектуални увреждания, изведени от държавните домове. Един от центровете е за деца в тийнейджърска възраст, които нямат увреждания, но са преживели редица изоставяния в детството и един център за социална интеграция и рехабилитация, където се работи с млади хора с интелектуални увреждания над 18 години и с техните семейства. Тези услуги се финансират с делегирана държавна издръжка през общините, но над държавното финансиране фондацията набира дарения и реализира допълнителни проекти, с които да осигури повече социални работници и оттам – по-голямо внимание за отделния човек. Сн: Разходка сред природата. Защото децата на "Сийдър" не стоят изолирани между четири стени. В центровете от семеен тип се полагат грижи за 70 деца и младежи, а в центъра за социална интеграция и рехабилитация служителите на фондацията работят с 30 младежи и техните семейства. В грижите за тези общо 100 души са ангажирани 94 социални работници, рехабилитатори и други служители, като в 24-часовите центрове работата е на смени. Случаите на някои деца и млади хора изискват за тях да се наеме отделен социален работник, който да е постоянно ангажиран с тях или пък да ги придружава до училище или работа. "Ние си дофинансираме значително социалните услуги, което ни позволява да имаме 25 служители повече отколкото държавата ни дава като средства, да им осигурим малко по-високо възнаграждение, както и допълнителни стимули - обучение, консултации с психолог, тиймбилдинги", разказва Александрина Димитрова. Инвестиция във внимание Инвестицията в допълнителни и обучени кадри позволява и развиването на фокусирани върху потребностите на отделния човек услуги. “Имаме програма за набиране на средства за покриване на допълнителни индивидуални нужди и така отговаряме на специфичните потребности на отделния човек. Например да купуваме дрехи – не по стария начин в институциите, където всеки идваше и си изсипваше старите дрехи, ами детето да отиде със служителя да магазина и да си избере. Това са изключително важни умения, които ние много често взимаме за даденост, но всъщност през тези програми ние успяваме да развиваме индивидуалността на децата. Или примерно да си избере какъв цвят да е стаята, да купим боя и заедно да боядисаме стаята“, разказва Димитрова. За някои от децата с тежки увреждания и малките всекидневни избори и проява на самостоятелност са победа, но други успяват дори да започнат работа. “Имаме младеж, който започна работа. Беше на 14 години, когато го изведохме от институцията и беше напълно замисим от грижа, включително не можеше да се самообслужва сам по никакъв начин. Беше агресивен към хората и към себе си понякога. С доста недоверие подхождаше, но видяхме, че има интерес към домакинската работа и дейностите в кухнята и започнахме да го включваме в тях. И досега той е човекът, който знае и планира какво ще има за обяд, пазарува. Успяхме с общината да му помогнем да започне работа в една общинска пералня, която пере за детските градини. И сега вече от 5 години той работи там почасово, знае кога е на работа и това е изключително важно за него, защото се чувства полезен и получава възнаграждение, което фондацията му осигурява“, разказва Димитрова. Сн: Да си самостоятелен, да готвиш сам, да работиш - уменията, които центровете от семеен тип насърчават и подкрепят. Тя уточнява, че за целта има назначен служител, който да подкрепя човек с интелектуално затруднение в работния процес, поне първоначално докато започне да изпълнява безпроблемно дейностите. Специално отношение се изисква и в комуникацията с институциите по повод казусите на отделни деца. “Имахме такъв с пример с дете, което няма увреждания, но живее в център от семеен тип. Той беше четвърти клас и беше избягал от училище. Обадиха ни се от училището да ни кажат, че е избягал. Ние го намерихме, говорихме с него, опитахме се да разберем каква е причината да избяга от час и той ни разказа, че се е чувствал зле, защото е имало коментари, че той е изоставен. Тогава ние започнахме да работим много сериозно с класната му ръководителка за подобряване на средата в класа. И тук беше важна нашата роля като управляващи социалната услуга, която той ползва, за да има кой да се застъпи за него, но и да помогне на училището да се справи с този проблем“, разказва тя. Предимствата на НПО като доставчици на услуги Според Димитрова тези случаи онагледяват едно от предимствата НПО да са доставчици на социални услуги - че действат много по-бързо и са доста по-гъвкави и могат да отговарят на нуждите “тук и сега“, защото не се изисква да минаваш през много различни нива бюрокрация, която много често я има в държавните или местните власти. “Защото ако един център се управлява от общината, той има управител, но над този управител има цяла дирекция в общината, която се занимава със социални услуги, обикновено и с много други неща, имаш зам.- кмет, който се занимава със социални услуги и много други неща и докато цялата тази верига се задейства, при положение, че общината има и много други приоритети, може да се изпусне момента, в който трябва да се действа“, казва тя. “Докато при нас се действа на момента и нашият фокус е управлението на социалната услуга, ние нямаме други приоритети освен директната работа с децата, младежите, техните семейства“, посочва Димитрова. До какво води неглижирането на заетите в социалната сфера? От разказаното дотук на пръв поглед е простичко – трябва да се инвестира в привличането и задържането на подготвени хора, за да се осигури качествена социална услуга. Димитрова обаче споделя, че в момента трудно се намират хора за тази работа и е трудно да се задържат, тъй като много често хората работят това заради вътрешната си мотивация да помагат, но много бързо могат да стигнат до прегаряне. А държавната политика изобщо не е ориентирана в подкрепа на заетите в социалната сфера. “В социалната сфера огромен проблем е възнаграждението, тъй като то все още е изключително ниско. Хората работят на минимална или близка до минималната заплата. В последната година се забелязва текучество на много от тях от социалната към образователната сфера, тъй като там имаше увеличение на заплатите, което означава че губим специалисти“, коментира Димитрова. Сн: Грижата за хората се полага от хора. Инвестицията в кадри е съществена за качествената социална услуга. “Ние от години говорим за тези проблеми, но някак си все не се стига дотам да се променят възнагражденията на хората в социалната сфера. Затова ние инвестираме допълнително във възнагражденията на нашите служители, но също и в обучения и квалификация, защото за съжаление няма много специалисти в тази сфера. Това го правим абсолютно независимо от държавата - ние си намираме финансиране, обучители, психолози, които да работят с нашите служители, за да могат пък те да работят качествено с децата“, разказва Димитрова. Според нея недостатъчната инвестиция на държавата в социалната сфера е една от причините процесът на деинституционализация да не се случи според очакванията. “Ниското заплащане доведе след себе си до подобни проблеми като недобро качество на грижата в някои от центровете от семеен тип просто защото няма хора или хората, които са там са оставени да се справят абсолютно сами“, казва тя. Постижения и грешки на деинституционализацията Според нея обаче е пресилено да се говори за пълен провал на деинституционализацията, защото е постигнато много и разликите спрямо преди 10 години са видими: “Не смятам, че няма промяна за тези 10 години, откакто влезе стратегията за деинституционализация. Тогава 7500 деца живееха в институции и аз съм била на много от тези места и мога да кажа, че не само материалните условия бяха изключително тежки. Децата с увреждания бяха изцяло изолирани, далеч от градовете, далеч от болници, училища – изцяло затворени в едни огромни домове по 70-80 деца вътре с много малко персонал. Освен това почти нямаше приемна грижа. Сега вече има около 2000 деца в приемни семейства, около 3000 са в центрове от семеен тип, а в тези институции има едва 500 и следва да бъдат закрити в следващите години. Смятам, че доста неща се промениха и в новите центрове от семеен тип със сигурност качеството на грижата е по-добро или поне масово е по-добро отколкото беше в институциите“. Като постижения тя посочи факта, че изведените от домовете деца и младежи вече са сред нас, имат достъп до повече социални услуги в общността като дневни центрове, центрове за социална рехабилитация и интеграция където могат да получават допълнителна подкрепа, включително за семействата, така че да не се стига до изоставяне на още и още деца. “Разбира се, има много неща, които не се случиха както ни се искаше и за които ние от години сигнализираме. И със сигурност един от тези проблеми е свързан с недостатъчната инвестиция в хората, за което стана дума“, казва тя. Според нея трябва да се инвестира повече в съществуващите центрове от семеен тип, така че да се повиши качеството на грижата в тях. “Защото трябва да си даваме сметка, че голяма част от децата и младежите там няма как да бъдат в семейство. Особено тези с увреждания – над 50% от тях са над 18 години. В кое семейство могат да отидат? За съжаление това са младежи, които дълги години са живели в институции и ние е трябвало да намерим решение за тях сега. Те не могат да чакат системата да стане перфектна, а тя се променя бавно“, казва Димитрова. Сн: Домашно отгледаните подправки в един от центровете от семеен тип на "Сийдър". Институциите и обществото – как приемат уязвимите По думите й има нужда и от по-добра координация между различните системи – социалната, образователната, здравната. Те всички имат отношение към тези младежи и би следвало да работят малко по-добре заедно, уверена е тя. “На места това се случва, ние имаме добри практики и смятам, че сме успели да си изградим едни работещ механизъм, но не съм сигурна доколко това е валидно на национално ниво. И другото е каква е ролята на обществото в този процес. Тези деца и младежи не са отговорност само на едно министерство, на НПО или на общините. Те са наша споделена отговорност И това как ние ги приемаме в училище, в парка, където и да било, има директно отражение върху това как се развиват“, казва Димитрова. В началото на годината проучване на “Алфа Рисърч“ показа, че 40% от хората са съгласни тяхното дете да учи в един клас с дете от подобен център, т.е. по-малко от половината. “Нашият опит показва, че е необходима страшно много работа, както със самото училище, така и с другите родители, за да приемат едно такова дете“, посочи тя.

Прочети цялата публикация