Андрей Даниел и вечните разкази

Големият български художник Андрей Даниел почина на 24 януари 2020 г. по този повод Портал "Култура" публикува отново интервю с него, взето от Людмила Димова. Каква роля играят библейските сюжети във вашата живопис? Сюжетът винаги ми е бил много потребен. Аз се изразявам сюжетно, чрез някакъв разказ, чрез някаква случка. Библията – особено в Стария завет – дава страшно богати възможности точно за този притчово-метафоричен принцип, който е много свойствен, много близък, много удобен за художника. Защото художникът има нуждата да съчетава, да кръстосва, да прави неочаквани връзки в тези културни пластове. И тези притчи, така излъскани от времето, че нищо излишно няма в тях, дават възможност за интерпретации. Надявам се, че усилието в употребата им (съжалявам за думата) след това се изплаща съвсем честно, защото това са чистите човешки истории. Обаче сюжетите, към които може да посегне един разказвач, все пак са краен брой. Винаги е било така, много ми е приятно, че го чувам и от вас. Малцина си дават сметка, че човешките сюжети са краен брой, защото те всъщност са отражение на живот, детерминиран от човешката природа, а тя е винаги такава, каквато е: ние сме на два крака, имаме две ръце, една глава, дай Боже, две очи през целия ни живот… Така че броят на сюжетите е краен, работата е, че те биха могли да бъдат развивани по безкраен начин от различните погледи на хората, от различните художници, от различни по тип таланти, в различни културни епохи… Така те имат едно доста многообразно битие. Още едно Рождество се нарича една ваша картина, сякаш се опитвате иронично да я впишете в огромното живописно наследство с този сюжет. Всички тези библейски истории ме привличат силно със своята изключителна всеобхватност и хуманност, защото става дума за човешкото поведение, за човешката съдба и драма. Аз си представям развитието на тези сюжети в линията на историята на изкуството, започвайки от едни малко неумели, малко наивно разказани сюжети в чисто римски стил. Лека-полека Византия със своята рафинирана и извисена култура ги превръща в едно модерно изкуство. Появата на иконите е изключително странен елемент от наша гледна точка, а в същото време мога да я сравня с появата на всички модерни стилове от началото на ХХ век. Иконата като че ли вече не се отнася като илюстрация и напомняне за Бога и всички колизии около религиозното усещане, а самият предмет, самата икона се натоварва със специална божествена стойност. Противно на Стария завет – нали там се казва: "Не си прави кумир" – тя се превръща в нещо като идол, само че много модерен, подобен на Госпожиците от Авиньон на Пикасо. Много синтетичен вид изкуство се оказва иконата и тя владее доста дълго време изобразителното пространство. След това с Тречентото и Куатрочентото започва великият Ренесанс в Европа – едни казват, че е велик, други – че е голямо падение. Защото каква е ролята на този Ренесанс? Ролята му е да върне влиянието на картината като опит да се разкаже някаква история извън нея, преди нея, история, която може би всички знаят, а може би някои не знаят. Но тези, които знаят, наблюдавайки това, което художникът поднася, откриват нови неща. И главното: откриват много активната роля на човека. И очовечаването на цялата тази система, на употребата на библейските истории е всъщност огромният двигател в Ренесанса. Нещо много подобно се е случило и в ХХ век с опита да се дегероизират героите, да се превърнат отново в хора. Това са няколкократни усилия – преди Първата световна война, между двете войни, веднага след Втората световна война – опит да се навлезе в човешката драма и трагедия, така различни от оня тип древногръцка трагедия, която превръща всеки герой в непостижим идеал. Развитието на този вид сюжети е много любопитно и – как да кажа – много подкрепящо самочувствието на човека, даващо му шанс, даващо му възможност да си мисли, че нещо зависи от него.

Прочети цялата публикация