Fakti.bg | 04.05.2020 16:03:49 | 104

С прострелян крак да излезеш от кризата?


Тенденцията, която се забеляза в началото на пандемията Covid-19, към прогнозиране на радикално преструктуриране на световния ред и на сфери на влияние може да се обясни по-скоро с натрупаните дефицити и недостатъци в различните системи – международни и национални, отколкото с безспорно очакваните, но още неясни последствия от самата пандемия. Уравнението е още твърде сложно и с много неизвестни, за да се правят такива категорични и всеобхватни прогнози. Освен това сериозни проучвания едновременно с две целеви групи – изявени експерти и неспециализирани в тематиката граждани, отдавна показаха, че подобни дългосрочни и радикални прогнози винаги са оставали с вероятност под 50%. Затова по-прагматично би било да се фокусираме върху очертаващи се вече тенденции и прогнози в краткосрочен и средносрочен план.

Втората причина за такъв подход е в това как държавите ще излязат от кризата, още повече че според последните оценки на медиците тя може да продължи и през 2021 г, за което е необходим първо задълбочен и всестранен анализ на националния и международния кризисен мениджмънт и изводи за бъдещи мерки в сигурността, здравеопазването, снабдяването и капацитета за приспособяване към новите условия след пандемията. В последващата още по-застрашителна фаза на икономическа криза несъмнено в някои държави ще бъде потърсена отговорност за вземани решения, ще се сменят управляващи, чиито представи за водената външна политика и такава за сигурност и отбрана биха могли да бъдат по-различни.

На трето място, още сега се забелязва, че някои велики сили и военно-политически съюзи показват упорито намеренията си да се придържат към определени стратегически цели и замисли, независимо от каквито и да било знаци или само симптоми за промени в света.

Четвъртата причина е в рязкото нарастване на риска от военен конфликт, който в зависимост от мащабите си би създал много различна основа, от която да стартира един нов световен ред. А сегашната криза беше сериозен тест за това как биха действали и реагирали страните и съюзите в една предвоенна обстановка и какви поуки могат да се извлекат. Тревожна е голямата разнопосочност на оценките: от оптимизма на Доналд Тръмп до изявлението на бившия външен министър на Германия и шеф на влиятелната организация „Атлантически мост“ Зигмар Габриел от 29 април: „Западът е пълен провал“. Защото необоснованият оптимизъм на първия и остротата на втория само засилват убеждението, че сме си простреляли сами коляното, което може би не е далеч от истината. Френският Le Monde беше още по-безпощаден: „В началото на март Европа напомняше на оркестъра на „Титаник“.

Поради всичко това анализаторите, включително и в България, би трябвало първо да разнищят темата за последствията от кризата с Covid-19 и адекватността на вземаните мерки. Наред с икономическите и геополитическите последствия стоят въпросите:

за въздействието върху регионални конфликти и свързани с тях опити за решения;

за отстояването на националните интереси в усложнена обстановка;

за неадекватното държавно лидерство, за крайностите на либералната демокрация и на авторитаризма, т.е. за качеството на демокрацията;

за отстраняване на зависимостите;

за промените в отношенията между държавите и позициите им към съюзите, в които членуват;

за реформиране на международни организации, чиято ерозия бе само ускорена от коронавирусната криза;

за международното право и пътищата за възстановяването му;

за ролята на дипломацията, която по време на пандемията бе сведена почти до консулски услуги, и т.н.

Антииранската политика на САЩ

не само че не претърпя промени, но точно в коронавирусната криза Доналд Тръмп заплаши с нови санкции страната, която за 2 години претърпя 200 млрд долара загуби от санкции, а молбата ѝ за кредит от Световната банка за борба срещу Covid-19 не бе удовлетворена. Нещо повече, предупреждението на американския президент от 22 април, че „ще унищожи всеки ирански катер, ако той преследва американските кораби“, и отговорът на Иран, че неговите ВМС ще защитят териториалната цялост и национална сигурност на страната, ескалираха още повече отношенията между двете страни. А една война дори предизвикана и от нежелан или случаен сблъсък може да излезе далеч извън пределите на региона. В същото време е очевидно, че нивото на развитие на ракетните технологии на Иран не предполага притежаване на такива с обсег по-голям от 4,5–5 000 км, а за достигането на необходимите минимум 10 000 км до САЩ ще му трябват още години напрегната работа.

Тревожни са и други тенденции на американската политика в Близкия Изток: създаването на пречки за запазване териториалната цялост на Сирия; опитите за реализация на план за разделяне територията на Ирак на три части, едната от които – Иракски Кюрдистан, да стане сунитски автономен регион; подписаното споразумение с талибаните в Афганистан под името „Ислямски емират Афганистан“ (съществувал само от 1996 до 2002 г.)– прецедент, който може да намери приложение не само в Близкия Изток. Няма да има изменение и в

ядрената политика на САЩ

Защото основният приоритет остава процесът на модернизиране на триадата от ядрени сили – междуконтинентални балистични ракети, ракети, изстреляни от подводници, и стратегически бомбардировачи. САЩ не виждат предпоставки за удължаване валидността на договора за контрол на стратегическите ядрени оръжия START 3, която изтича през 2021 г., защото, ако се водят преговори с Русия и Китай, те трябвало да отговарят на американските кретерии. Масло в огъня налива и политиката за размиване на грaницaтa мeжду нecтрaтeгичecкo и cтрaтeгичecкo ядрeнo oръжиe от САЩ с разширяване използването на тактическо ядрено оръжие и рaзпoлaгaнeтo нa бaлиcтични рaкeти нa бoрдa нa aмeрикaнcки пoдвoдници. Това нeизбeжнo вoди дo пoнижaвaнe нa ядрeния прaг и увeличaвa зaплaхaтa oт ядрeн кoнфликт. Предупреждението на Москва от 30 април, че в такъв случай отгoвoрът нa руcкaтa aрмия cъщo щe бъдe ядрeн, илюстрира най-добре възможния резултат от такава авантюра. Още преди да е приключила кризата с Covid-19, се забелязват финансовите трудности за обезпечаване на следващите военни бюджети, а те ще се задълбочат с последващата глобална икономическа криза. Предвид на извода за нарастващите рискове от военни конфликти трябва да признаем, че е натрупан огромен оръжеен потенциал: съгласно последните данни на Стокхолмския институт за изследвания СИПРИ глобалните военни разходи отбелязаха през изминалата година най-голямото си повишение за последното десетилетие и достигнаха близо 2 трилиона долара, което е 2.2% от световния брутен продукт, или на човек по 249 долара. Пет от армиите с най-голям бюджет се намират в Европа– Русия , Франция, Германия, Великобритания и Италия. Военната индустрия трудно би се отказала от сегашния си възход. Дори когато по време на кризата хората бяха затворени в домовете си, а икономиката навлизаше в рецесия, Пентагонът, респективно Вашингтон, поставиха под натиск Мексико в нарушение на карантината да отвори свои оръжейни фабрики, подизпълнители на части за оръжия, което е пример за перверзия на системата. Негативните тенденции в

отношенията между САЩ и Китай

само бяха изострени от кризата на Covid-19 и това ще се отрази силно на борбата им за икономическо влияние и стратегически отбранителни способности. Вашингтон предприе координирана атака в международен план за обвиняване на Китай за разпространението на вируса. Но взаимните обвинения и привличане на съюзници в тях няма да бъде от полза и за двете страни. Намаляването на зависимостите от суровини, производства и линии на доставки ще продължи с години докато се постигне приемлив баланс. САЩ продължават да виждат стратегическа заплаха за интересите си в разширяване на военното присъствие на Китай в Тихия океан. Затова на 23 април те нарекоха китайските военни учения в района на спорните острови Мияко и Окинава „агресивни и провокативни действия“ на Китай и не случайно за това там бе изпратен 7-ми флот на ВМС на САЩ. Малко вероятно е да се стигне до военен сблъсък, но не липсват коментари и предупреждения за възможността за ядрена конфронтация между Китай и САЩ.

Новата ЕК първоначално пое балансиран курс към двете велики сили САЩ и Китай, но през последните дни все повече европейски страни се включиха в антикитайската кампания на САЩ. Конкуренцията между Пекин и Вашингтон излага на риск многостранността в търговските отношения, и по-специално функционирането на Световната търговска организация (СТО). Американските търговски ограничения за Китай и китайските контрамерки имат косвено отражение за Европа. А значението на Китай за европейската икономика ще се увеличава. Придържането на ЕС към мултилатерализма обаче има един проблем – и двата хегемона, нито САЩ, нито Китай, биха приели реформа на СТО. Всичко това означава за ЕС, че в контекста на настоящото противопоставяне между двете хегемонни сили той вече не може да насърчава мултилатерализма като единствен вариант. Шансовете за успех са просто твърде малки. Има две възможности. ЕС може да засили своя съюз със САЩ и заедно с Вашингтон да се опита да ограничи икономическия и технологичния възход на Китай. Алтернативата на тясното сътрудничество със САЩ би била засилване на сътрудничеството с Китай. Западните Балкани и по-скоро Гърция поеха в обратна посока, когато основаха групата 17 + 1, което има шансове да засили сътрудничеството с Китай.

Въпреки оценките на близкия до ЦРУ център за анализи и прогнози „Стратфор“ от началото на април т.г., че

„ЕС вече е изчезнал“

истината е, че ако икономическата криза след „Covid-19“ бъде преодоляна по-бързо, Съюзът има шанс да бъде укрепен, възможно и в по-различна форма от сегашната, въпреки тревожните данни от няколко страни за спад на доверието в него. Ако Брюксел иска за бъде самостоятелен полюс в новия световен ред и да не бъде ерозиран между либерални демокрации и авторитарни системи, трябва да съумее да дефинира собствена геополитическа позиция в света. Необходимо е приспособяване на политическите стратегии и инструменти към радикално променящите се рамкови условия. А за това трябва геополитическо мислене и действие.

От реакциите на НАТО и изявленията на началническо ниво в международния щаб и на експертно такова се вижда, че има разбиране за необходимостта от едно силно НАТО заради продължаване на конвенционални и други заплахи, но в прогнозата наред с верните изводи очакванията, че населението след кризата ще има претенции за по-голяма и всестранна защита от държавата, че между страните ще е необходима повече солидарност и промяна на реториката, за съжаление се подчертават амбиции не само за запазване на статуквото, но и за разширяване на силови правомощия, и няма следа от самокритичност или предложения за здравословни реформи. Така например страни членки не трябвало да допускат оправдания с „вътрешни работи”, в които други да не могат да се намесват, правителствата трябвало да имат право на екстремни мерки в извънредни ситуации и т.н. Както САЩ, така и

Руската федерация

засега само на експертно ниво лансират виждания за практическите стъпки и насоки на политиката си след приключване на кризата с Covid-19. В руските коментари се очертават три насоки: Първата е свързана с намаляване на заплахата от война, ядрено сдържане и регулиране на конфликтите. Втората се свежда до защита на политическото, културното и цивилизационното многообразие и свободен избор на всяка страна за нейното развитие. Третата акцентира върху защитата на природата, земята, живота. Счита се, че ще са необходими 10 – 15 г. за преустройване на международната система. Разбираемо акцентът се поставя върху укрепване на организации като ШОС, БРИКС, АСЕАН, арабските страни, Япония, Южна Корея, Турция, а не на западните страни.

На държавно ниво изключително навременно и важно е предложението на заместник-председателя на Съвета за сигурност на Руската федерация Дмитрий Медведев, който заяви, че коронавирусът е повод за размисъл върху необходимостта от по-голяма прозрачност в областта на биологичното оръжие, т.е. да се обърнем към биологично разоръжаване.

България, разбира се, трябва да държи сметка за ставащото в геополитически план и особено в ЕС, но е логично да се фокусира в развитието в Източна Европа, на Балканите, сигурността в Черноморския регион и Турция.

Инфраструктурната политика на САЩ в Източна Европа се фокусира в 3 области: в енергийния сектор, дигиталната и военната инфраструктура (тръбопроводи, противодействие на конкуренцията на китайската компания Huawei и военно присъствие). Русия разчита на тръбопроводи и ядрена енергетика. Китайското навлизане в Източна Европа изостава далеч от това, което има вече в страните в Западна и Южна Европа. Големи надежди се възлагат на проектите по инициативата „Три морета”, подкрепяна от САЩ с 1 млрд долара, която обхваща 12 държави от Централна и Източна Европа, но тя е мантия и на една политическа стратегия с антируска насоченост.

Най–тревожното за България е продължаващата военна активност в Черно море, включително и по време на кризата с „Covid-19”. Но по-голямо значение за сигурността на България ще има

бъдещото развитие на Турция

Докато във всички велики и регионални сили въпросите за бъдещите стратегии за развитие на страните им са още по бюрата на безбройни стратези и анализатори, Турция е единствената, чийто президент още в началото на април т.г. формулира как ще изглежда новият световен ред след коронавирусната криза и мястото на страната му в него. В таза нова ера, според него, в света ще се наложи девизът „Оставете хората да живеят, за да оцелее нацията.”, който ще е в центъра на държавната система. Всички сегменти на производството от стоки и услуги, от работници до работодатели трябва да бъдат подготвени за новото време. Глобализацията е минало. Прави впечатление, че думите на Ердоган относно „Финанси и пазар на акции”, които са безспорно интересни, съвпадат с принципа, следван от американския президент Доналд Тръмп и руския президент Владимир Путин. Тръмп например смята, че неолибералната глобализация с правилата на Световната търговска организация водят не само до бедност, но и до икономически неизгоди за САЩ. Путин пък отдавна изгони от Русия представителите на глобализацията и неолиберализма.

Изявлението на турския президент Ердоган, макар и да съдържа доза популизъм предвид на политическото положение в страната, показва, че Турция ще продължи самостоятелна и независима политика, преследваща разширяване на влиянието си в региона и света. Действията на Турция в Средиземно и Егейско море, като последните ѝ действия в Сирия, Червено море и други места по света, са част от сложен и по-голям план.Възраждането на доктрината „Синя родина“ под егидата на правителството цели да постигне контрол и консолидация в морските пространства, които я заобикалят (Средиземно море, Егейско море, Черно море и Червено море), което ще гарантира енергийната независимост на Турция и ще позволи тя да бъде морска, икономическа и политическа сила, ще ѝ придаде регионално и международно влияние, което пък ще подкрепя икономическия и демографския ѝ растеж без зависимост от други страни.

Турската отбранителна промишленост до 2023 г. трябва да задоволява до 100% собствените нужди на армията, а същевременно преследва амбицията да стане водещ износител на оръжие в света, което ще позволи да влияе на страни и политики, както се случва в американския, китайския и руския модел.

Отвъд обявените цели на доктрината „Синя родина“, скритата цел на Турция е отмяната на последствията от Договора от Лозана от 1923 година.

Турско-американските отношения ще останат нестабилни. Двете страни все още имат някои сходни интереси, включително балансиране на Русия и Иран, противодействие на тероризма и насърчаване на стабилността в Близкия изток. САЩ ще работят за спазване на споделените интереси през следващото десетилетие, за да спомогнат за връщането към едно надеждно стратегическо партньорство, ако се появи демократична опозиция за възстановяване ролята на Турция като по-кооперативен съюзник и надежден регионален и глобален партньор. Стилът на политиката на днешна Турция обаче ще остане истинско предизвикателство както за ЕС и НАТО, така и за съседните ѝ страни.

Автор: Симеон Николов

Източник: "24 май"

Прочети цялата публикация