OFFNews Култура | 29.08.2020 06:05:22 | 168

Сбогом, "актриси" - без пол на Берлинале


Не беше толкова отдавна, а сякаш беше през друго столетие (както се пошегува жената на наш приятел-адвокат – времето вече ще определяме така: „преди“ и „след“ Covid19).

Беше през месец февруари на 2020 г.. Зимата точно преди епидемията не се отличаваше особено от която и да е друга зима, освен по това, че именно българският актьор Самуел Финци, който (заедно с българската актриса Наталия Дончева във Франция) е направил може би най-големия пробив на наш сънародник на световната театрална и кино сцена… Та точно Санчо, както го наричаме ние, които го познаваме от дете, откри церемонията на един от най-престижните кино фестивали в света „Берлинале“. Неговата реч беше прочувствена, впечатляваща с искреността си и много на място – очевидно не му я бяха писали отбор анонимни „сценаристи“, както е привично в България. Силно впечатление в словото му ми направи липсата на каквато и да било клиширана официозност, а и нещо друго – Санчо през цялото време говореше за себе си в своята битност на емигрант и пришълец. Думите му бяха прицелени в чувствителна мишена – проблема за бежанците и емигрантите изобщо, като той говореше за всички (довчера – и ние самите), които чакат „на вратата“ на Европа, а би трябвало да могат да пътуват свободно през границите и предразсъдъците ѝ, защото всеки от тях може да се окаже един ден на неговото място и да заслужава това. Навсякъде по света има талантливи и можещи, изключителни и уникални с уменията, ума, дарбите и идеите си хора – не бива да им забраняваме да мечтаят и да опитват да постигат онова, което е постигнал Санчо.

Може би едно от най-големите преимущества и богатства на интернет и на свободния, отворен либерален и демократичен свят (преди Covid19…) бе именно възможността дори малкото ромче от махалата Факултето или детенцето от Куртово Конаре да спечели стипендия и да отиде да учи в Харвард или в Оксфорд, да пусне песента си в YouTube и така да стане известно за една нощ, да направи своя талант или откритие достижение на целия свят – виртуално, бързо и лесно.

Е, това разбира се е силно романтична и идеализирана представа, но пък в случая на Санчо си е самата истина. Именно защото Берлин го е допуснал, каза той, Санчо е станал този, който е днес. И той не е сам. По света живеят, работят, учат и се реализират 2 милиона българи. И ако голяма част от тях чистят нечий дом или помагат на възрастни хора, други гледат деца или мият чинии, то трети са реализирани много добре именно по специалностите си или учат в най-реномираните световни университети. А самият Санчо спечели наградата за най-добър немски актьор! Да, немски.

Разбира се, че между българите по света има и много джебчии, и много наркодилъри, и много проститутки. Но като цяло за всички тях „светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ – те се реализират, работят и живеят някъде „другаде“, където са ги „допуснали“, т.е. те всички черпят с пълни шепи от либерализма на обществата, които обитават. (Между другото точно тези хора са си дошли и са по улиците на България днес, протестирайки срещу беззаконията в нашата европейска държава, останала някак в най-външната периферия на Европа поради броя неразследвани и несанкционирани корупционни и други тежки престъпления, както и поради други безобразия, които от години у нас се извършват именно с благословията и участието на политическата класа, която е на власт.) 

Ще ви припомня една част от речта на Санчо, произнесена в контекста на поредния, заседнал на дневен ред тогава, бежански скандал, която запомних:
„Пристигнахте от чужбина тук без никакви проблеми, нали? Никой не ви препречи пътя, нямаше гранични заграждания и стени? Не ви задържаха на някакъв остров? Никой не ви накара да учите френски? Но във времена, в които хората са принудени да бягат и към тях се отнасят като към врагове, е възможно да се случи точно това… Няма значение какви и колко заплахи се отправят към нашата свобода и демокрация, все едно колко изстрели се чуват или колко побъркани хора поотделно и неорганизирано се опитват да тероризират нашето отворено общество… докато политиците все пак не съзрат, че имаме проблем с дясното. Колкото и да е отровена атмосферата, ние никога няма да приемем това за нормално и ви уверявам, че всички вие сте добре дошли тук, на „Берлинале“. Добре сте дошли и в Берлин. Защото този град ще си остане отворен.“
Днес, няколко месеца по-късно, тези думи звучат като анахронизъм – в сегашното ново време, когато цели държави затварят границите си за граждани на определени други държави… Но, ако се върнем в контекста на изказването на Санчо – то разбира се, че „имаме проблем с дясното“, с крайно десните националисти и популисти, и че светът (преди Covid19) беше започнал да „се втърдява“ по тази тема и да се затваря все повече – ако не изцяло по границите си, то до крайност в своите представи… като почти всяка държава пожела отново да се идентифицира по-ясно чрез националните си отличителни белези, танци, култура, навици и др., а на власт на много места дойдоха крайните популисти и националисти. Ако у нас говорителите и PR-ите на местния национализъм да са странни фигури с опортюнистично минало и съмнителна репутация…, то в Америка тази тенденция доведе в президентското кресло бизнесмена Тръмп, който изправи на нокти не само Демократическата партия в Щатите, но и повечето интелектуалци, учени, университетски преподаватели, хора на изкуството и журналисти… А в Унгария, Полша и Турция тази нова политическа стихия, заиграваща се с националните гордости, комплекси и ценности достигна далеч по-притеснителни измерения…

Но независимо къде по оста национализъм-либерализъм/мултикултурализъм ни свари Covid19, днес е банално ясно, че нищо в света ни вече няма да е същото. Държавите се принудиха да затварят границите си за чужденци вече не защото са бежанци и потенциални емигранти/терористи/“мюсюлмански завоеватели“/работници на черния пазар… а защото правителствата се опитват да ограничат заразата от новата и непозната, опасна болест Covid 19. С други думи: контекстът се промени радикално и нищо не звучи и не изглежда както преди – нито речта на Санчо, нито всичките ни навици и вкоренени представи, които днес трябва да разрушим и да преосновем наново. Тук е редно да кажем, че именно благодарение на достиженията на либералната демокрация стана възможно свободното движение на стоки, хора и идеи през граници и континенти, и тъкмо те „оставиха“ Санчо да се реализира свободно в Берлин и всичките останали пръснати по света българи – именно там, където са. Това обаче изобщо не значи, че ние трябва безропотно да приемем всички ексцентричности, които се маскират като крайно „либерални“, нали?

На този антиутопичен фон в глобалното ни село, където шестват бежански и мигрантски потоци, вихри се непозната епидемия и държавите се затварят обратно в себе си продължава да се води една друга тиха война, която вече е достигнала смущаващи крайности. На пръв поглед тя също изглежда легитимна и сякаш нейните апологети искат да постигнат още по-висока степен на свобода на отделните индивиди. Обаче дори на мен, заклет поддръжник на либералната демокрация, ми се струва, че войните в тази битка са или безразсъдно късогледи, или се правят на слепи. Те ми предлагат да не съм вече жена, а да се ползвам с лукса да нямам определен пол или по-скоро – моят пол да няма вече значение в професионалното ми поприще. А аз не ща!
Оспорването на различието между хората по полов признак вече не е либерализъм, нито е свобода, а е отричане на реалността.

Бог/природата/еволюцията или който си изберете е създал мъжко и женско човешко същество, Адам и Ева, на света се раждат именно момчета и момичета. За да продължава човечеството да се възпроизвежда има два пола – мъжки и женски, любовният акт помежду им създава нов живот. Това е положението. Простете моя френски, но едните имат пенис, а другите – вагина. Няма как, колкото и да се опитваме, да забравим тези разлики. Те са абсолютно обективни. Тук няма нюанси, не са възможни интерпретации и различни гледни точки, т.е. по този казус няма как да има плурализъм. Еднополовата любов сигурно е прекрасна и датира не от днес – още древните гърци са ѝ се радвали, но не можем и не бива да се опитваме да превърнем изключенията в правило, а правилото е, че за да има бебе трябват сперматозоид и яйцеклетка, мъжко и женско начало. Т.е. това не е политика, не е интерпретация, не е опорка на консервативна или националистическа партийна централа, драги читателю, това е реалност, черно-бяла, да, защото е непоклатима истина. Няма нюанси, няма нужда да има обидени – в днешния свят има и безспорни факти, на тях се основава науката например.

И да се подлага на съмнение тя ми се струва много тенденциозно. (Тук искам специално да подчертая, че Истанбулската конвенция не правеше това – тя не изличаваше половете, а защитаваше единия (женския), който тенденциозно и традиционно бива подлаган на домашно насилие и е обект на сексизъм, особено в други култури и – за жалост – дори в нашата. Да, заедно с жените, конвенцията защитаваше и някои малцинства, но по същите причини. С други думи, Истанбулската конвенция се опитваше деликатно да постанови на новите ни съграждани от други религии и култури да не ни смилат от бой или изнасилват по улиците, най-общо казано.)
Но тъкмо сега, когато здравият разум ни е нужен повече от всякога, фестивалът „Берлинале“, с чиято похвална свобода и липса на предразсъдъци към „чужденците“ започнах този текст… премина една граница, която аз лично не бих прекрачвала. В новото си 71-во издание през февруари на 2021 г.

„Берлинале“ вече няма да раздава награди „по полов признак“ (???), т.е. за главна и поддържаща мъжка и женска роли. Вече ще има две награди, а не четири – Сребърна мечка за главна роля и Сребърна мечка за поддържаща роля. Точка. Досега това бе случаят с всички награди за режисура по света и никой не се е съпротивлявал – именно защото режисурата се мислеше като типично „мъжка“ професия и малкото момичета-режисьорки се състезаваха наравно с момчетата, така да се каже, на техен терен. Но фестивалът „Берлинале“ иска да ни каже нещо повече. За него вече няма „мъже“ и „жени“, „актьори“ и „актриси“. Край.

Не мога да скрия, че за част от секундата се поблазних да си помисля, че може би това не е лоша идея, защото е всеизвестен факт, че в театралните пиеси, а и в киното интересните и големи роли за жени са много голяма рядкост. За момент се залъгах, че може би тази нова любопитна мярка ще доведе до повече големи и интересни роли за жени в киното. Но идеята се оказа подкрепена с аргумента, че от „Берлинале“ искали да увеличат чувствителността на кинотворците към въпроса за пола. Какво точно означава това? Дали означава, че се слага край на третирането на жените в киното главно като сексуални обекти, домакини, учителки, секретарки и медицински сестри, любовници, майки и съпруги? Но това вече е направено! Все по-често тайните агенти и полицаите, директорите на медии, политиците или убийците – изобщо главните действащи лица в сериалите и филмите – са именно жени…

Като жена, която е учила и за актриса, освен за журналист, и играе професионално в театъра от 25 години, аз с удоволствие бих поразсъждавала върху тази тема-табу, защото винаги съм била яростен привърженик на някаква моя си идея за равенство между половете, в различен от общоприетия смисъл – не че искам да нося само панталони, да не ми отварят вратата или да печеля повече от мъжа си…, но винаги съм ценяла хората заради техния ум, морал или талант, без да ги деля на мъже или жени. И с мен респективно – и в телевизиите, и в театрите – винаги са се отнасяли като с „мъжко момиче“, а не като с „кифла“. Била съм професионалист и съм спазвала професионална дистанция с колегите си. Но това, че има и такива като мен, не отменя „очакванията“, които доскоро влачех заедно с професиите си, наслагваните клишета от рода
„Вие (актрисите) как така се събличате?“ и други обидни въпроси, които са ме карали да плача по цели нощи, защото няма по-големи идеалисти и неизлечими романтици от актьорите…

И все пак, неизречена истина е, че до неотдавна в световното кино гледахме предимно жените и любовниците на големите режисьори и MeeToo движението разбули докрай тази дълбоко пазена тайна – оказа се, че голяма част от всички известни актриси в Холивуд са минавали първо през нечие легло… С голямо прискърбие разбрахме, че това се е случвало дори и с много добрите актриси. За радост изключения има много – и аз, и моите приятелки-актриси никога не сме получавали роля или назначение заради гадже или мъж, така че можем да свидетелстваме лично. С това лирическо отклонение искам да кажа, че проблем със сексизма в киното определено има и той не датира от днес, но че надали отказа от „пола“ при присъждането на наградите би променил това – тази мярка само би поставила всички актьори в крайно неудобно положение, както и журитата, междувпрочем. И в тях ще трябва да се съблюдава строго процентното съотношение между мъже и жени, за да има обективност дали да дадат Мечката на Джъд Лоу или на Тилда Суинтън, да речем. И изобщо – тази уж неутрализираща значението на пола мярка само ще засили напрежението по темата.

Не беше отдавна времето, когато скандализираното екуменическо жури на фестивала в Кан присъди антинаграда на режисьора Ларс фон Триер заради „непристойността“ на неговия дълбок и изключително радикален филм „Антихрист“, като го нарече „най-женско-ненавистния“, 2 години след това същият фестивал направо го „отлъчи“ заради шегите му на антисемитска тематика, които той си позволи на пресконференцията на филма му „Меланхолия“, а пък през 2018 г. половината зала излезе от прожекцията, отвратена от последния му филм „Къщата, която Джак построи“. Днес тези актове на пуританската цензура, считани доскоро за нарушаване и санкциониране на творческата свобода, изглеждат невинни като детска песен на фона на странната безполовост, която се развява като знаме в името уж на по-голямата равнопоставеност от фестивала „Берлинале“. Що за идиотска идея – да се отменят наградите за „женски“ и „мъжки“ роли? Наистина ли вече всички сме взаимозаменяеми? Интересно е как ли ще реагира на това ограничение „екзорсистът“ в съвременното кино Триер? А феминистките? Как ли ще го възприемат MeeToo активистките? А обикновените жени и мъже – зрителите?

По време на карантината тази зима гледах „Ромео и Жулиета“ на шекспировия театър „Глобус“, представление, което беше крайно прецизно в своята нарочна документалност и – с изключение на факта, че по времето на Шекспир всички женски роли са се изпълнявали от мъже – постигаше усещането за почти пълна автентичност по отношение на обрана режисура, речетативност, костюми, декор, музика, актьорско изпълнение и разположение на публиката. В постановката обаче актьорът, който изпълняваше Ромео беше черен, което по някакъв начин обезсмисляше цялото упражнение по достоверност – исторически необосновано е син на Монтеките, живели през XVI в. във Верона, Италия да е от друга раса, освен ако не е осиновен. Вероятно актьорският синдикат в Лондон също има „квоти“ и тъкмо подобно условие е навело към това екстравагантно решение авторите на постановката. Но резултатът не беше особено удивителен… Наскоро голям успех пожъна скандалната постановка на „Хамлет“ в Лондон, в която ролята на Хамлет се изпълнява от жена (това изобщо не е първият подобен опит – от XVIII век насам този експеримент е правен многократно), а през 2016 г. гледах и „Сън в лятна нощ“ на Националния театър в Лондон, в която Елена беше... мъж. Но тези смели експерименти съвсем не правеха въпросните представления по-добри. Ефектът бе друг – ние, зрителите им, през цялото време се опитвахме безуспешно да се абстрахираме от несъответствията, които целяха да ни скандализират, и се стараехме да не им обръщаме внимание.

Разбирам и защо подобни прехвърляния и смели размествания са допустими именно с текстовете на Шекспир – защото по негово време всички роли в театъра са се изпълнявали само от мъже. И ако жените не са били допускани в театъра, защото се е считало за непристойно да се показват на сцена, а когато им е било разрешено – жените, упражняващи тази професия са били считани за „леки“ (сега говорим за XVI в.), то днес от „Берлинале“ вече им се оспорва правото да бъдат именно жени. Точно когато жените най-сетне имат равностойно място на екрана и играят прекрасни, писани специално за тях роли… те вече нямат право да се радват на съревнование в своята „категория“, а трябва да се състезават с мъжете. Струва ми се странно – все едно да се забрани женския футбол и да се карат жените да ритат наравно с мъжете в смесени отбори. Те имат различни физически данни, нали това е ясно? Защо изобщо би било необходимо подобно съревнование?

И накрая – изличаването на „пола“ в аргументите, по които се присъжда една награда идва виновно да покаже, че досега в селекцията явно е имало преднамерена доброжелателност. Както се случи в телевизията CBS, в която работех в Ню Йорк – при съкращаване на 1/3 от екипа с цел повишаване на рейтинга бяха уволнени предимно бели мъже. Останаха недосегаеми черните жени. Никой не си задаваше въпроса кой колко може – важни бяха „квотите“. Жалко беше. Т.е. от „Берлинале“ едва ли не негласно ни казват, че досега са раздавали награди на жените „по милост“, щото видите ли, имало такава „квота“. Що за изопачено мислене? Разбира се, че изключителни актриси като Жулиет Бинош, Пенелопе Круз, Мерил Стрийп, Джуди Денч, Никол Кидман и Гуинет Палтроу ще се състезават за главна женска роля… Все пак и до ден днешен Жулиета и Лейди Макбет, Нина Заречная и Настася Филиповна, Нора и госпожица Юлия са именно и най-вече прекрасно създадени и написани женски образи. И проблемите, с които се сблъскват женските образи в театъра и киното са различни от тези, с които се срещат мъжките. Темите, препятствията, житейските им пътища, мислите и чувствата им са съвършено различни… И слава Богу, че е така. Защо да искаме да се правим, че сме еднакви??? Колко точно извратено е това?
Или и хората, измислили тази странна новост в „Берлинале“ всъщност са герои на Оруел – военни, които постановяват без право на възражение: „Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.“ 

Да, тази уж „свобода“ звучи като ново „робство“. А аз например съм жена… и си искам наградата за главна женска роля! Ще дойда с дълга рокля с гол гръб и ще сащисам всички мъже на червения килим. Със своята вече забранена ми женственост.

Прочети цялата публикация