Понякога...

Понякога, когато, скапан от проблеми и дребни сплетни, от тъпотата наоколо и безнадежността в душата ми застана и отпусна ръце в знак на безсилие, просто спирам за момент и поглеждам към върха на планината. Това в София е трудно – Черни връх отдавна не е символ на нещо величествено и недостъпно, понякога от фини прахови частици и смог не можем да видим планината.

Но има дни, в които, знаете – грее слънце, рано сутрин въздухът е чист и тогава виждам върха. И втренчено, в някакъв унес си казвам – "човеко, майната му на всичко, виж там, горе – виж колко е красиво и колко безмислен си ти с всичките ти дребни проблеми". Понякога...

Понякога, когато навън е студено, вали сняг, северняка брули без жалост всичко наоколо аз се вглеждам в планината. И си мисля, че е много, ама много красиво да гледаш нагоре, докато си на топло, отпиваш глътка ракия и боцваш сланинка с вилицата. Понякога... Понякога седя и се чудя – какви са тия луди хора, които се катерят нагоре. С риск да загубят здравето си, живота си. С риск да останат завинаги в планината. Седя и се чудя, заврян в уютната си панелна дупка, в която има кабелна телевизия, интернет, хладилник, фризер, биде и тоалетна хартия.

Гледам тия момчета и тия мъже, поели нагоре към поредния осемхилядник и се опитвам да преброя всички, останали завинаги някъде там горе – в прегръдката на тяхната ледена Валхала. Те са много. Смели, подготвени, решителни мъже, останали в планината завинаги. Понякога...

Понякога, когато седя и се опитвам да дам дефиниция на безсмисленото си съществуване, се сещам за една песен на руската група „Сплин“ : „Кой ли не е мечтал поне веднъж в живота си да прати всичко по дяволите и сам да поеме в океана“...

Мисля си всичко това, докато чета за поредния млад българин, останал завинаги в планината. Атанас Скатов. Преди него си мислех същото и за Боян Петров. Мисля си колко ли глупаво изглежда тяхното желание да покоряват върхове в очите на онези, които цял живот не сме покорили нищо.

Колко е странно на нас, квадратните хора, живеещи в двуизмерното пространство, обитаващи квадрати и правоъгълници с различна квадратура да си представим, че има хора, които са готови да рискуват всичко, за да покорят нещо, което се намира извън нашето квадратно измерение...

Понякога... Понякога си мисля, че тоя живот си струва само ако имаме силата да теглим една майна на всичко и да поемем към своят К2. Сами. Не екипирани. Без кислород. Без ничия благословия. Без ничие съчувствие, без ничия подкрепа. Знаейки, че най-вероятно нито ще го покорим, нито, ако го покорим, ще се върнем живи и здрави.

Понякога... Понякога, когато се замисля, установявам, че големият ни проблем е, че ние, съвременните хора, нямаме пред себе си върхове. Ние не гледаме върховете със страхопочитание. Ние обожаваме дупки. Кланяме се на дупки. И покоряваме дупки.

Понякога... Понякога, когато, в ден като днешния мислено се прощаваме с поредния млад човек, останал завинаги някъде горе, на върха, си казваме- „тия алпинисти са идиоти“. А големия проблем всъщност е, че ние не сме идиоти. Ние сме нормалните. И диктуваме нормалността.

Която нито е „нова нормалност“, нито преди беше „стара нормалност“. Ние сме хора без върхове пред себе си. И ще приключим безсмисленото си битие в леглото, колата или тоалетната, а не на върха. И за това от нас няма смисъл.

Намерете своят К2. И дайте да го атакуваме тоя шибан леден гигант, мамка му! Па ако трябва ще оставим там душите си...

Прочети цялата публикация