Когато порасна, искам да стана робот!

7 минути и 58 секунди. Така отмериха Daft Punk звука на самотата в земната пустиня и в човешката пустота в началото на седмицата. За да напишат своя епилог:

Крачка, две или три? Колко трябва да изминеш, за да преброиш в стъпки 28 години? И колко са били напред, назад и встрани? Колко те приближават и колко те отдалечават от този, с когото си в дуо от 1987-а и часовете в парижката гимназия „Карно”?

Емблемите на електронната музика – двамата французи от Daft Punk, взривиха световната музикална общност като се самоубиха красиво и ритуално в безмълвното видео, с което си взеха сбогом с планетата. И не – Ги-Манюел дьо Омем-Кристо и Тома Бонгалтер са си напълно живи, но в епилога единият детонира взривно устройство на гърба на другия на фона на фрагмент от песента Touch от последния им албум Random Access Memories от 2013 г.

„Hold on
If love is the answer you hold”

Ако любовта е отговор, то на кои въпроси и кого докосна? Само Ги-Манюел и Тома си знаят. Останалите знаем, защото помним, че не любов, а присмех роди Daft Punk през 1993-а. В ранните ученически години двамата не са само двама и са част от инди рок групата Darlin', приела името на една от песните на Beach Boys, кавър на която френските момчета спретнали. Е, никак миловидно и любвеобилно не подействала музиката им на Дейв Дженингс от британското списание Melody Maker, който на свой ред им спретнал и лепнал етикета „глупав пънк” още с първата изява. Момчетата обаче си самолепнали името за глупашкия пънк и се наелектризирали да правят музика. Революция под номер 909 се ражда с дебютния албум Homework от 1997 г. Още тогава е приет като новаторски. Явно някой в гимназия „Карно” все пак си е написал домашното. Техно, хаус, ейсидхаус, електроника, синтпоп, фънк, хип хоп. Две момчета с четири албума, които направиха танците нещо по-различно.

Discovery

Донася го 2001 година. Дали наистина е откритие или просто игра на думи, в която Ги и Тома искат повече диско? Няма как да ги питаме, те просто не обичат да дават интервюта. А да вярваме ли на музикалните критици и журналисти в интерпретациите? Помните Дейв отпреди малко, нали? Със сигурност си е изял ушите. И списанието.

Daft Punk са истински музикални мандалорци, скрили лицата си много преди бебето Йода да изяде която и да е гадинка в Галактиката, дори плоския червей, който носи името на групата и се среща в Кловър Пойнт, Канада. И да – шлемовете, с които французите са известни, определено имат общо с вида на червея, според учените. Според всички останали – надали.

Да си сложиш главата в торбата

Те го умеят най-добре, както става ясно от интервю за исландска телевизия през 2006-а. Тогава се появяват с черни торби на главите, защото категорично не желаят да показват лицата си. Нито в телевизионни изяви, нито на снимки.

Тогава Ги казва, че искат да се покажат с по-инак артистичен подход: „да създадем визуална вселена и дадем нещо различно. Така започнахме да използваме изображенията на роботи. Решихме, че ще бъде интересно да разделим физическото изображение от творението ни. Ето защо се опитваме да правим нещата различно, но по този начин. Също така искаме да запазим анонимността си.“

Запитани дали не се чувстват странно с торбите на главите, те си признават, че определено е така и им е за първи път. Заричат се, че ще им е за последно с торби. По-късно са снимали интервюта и фотосесии в гръб, както и с напълно замъглени лица. Много рядко можехме да видим публично как всъщност изглеждат. Подобни кадри се пазят от по-ранните им години.

Иначе феновете никога не е трябвало да очакват, че ще ги зърнат:

„То е както, когато чета книга – не ме интересува да видя човека, който я е написал. Не сме непременно срещу култа към човека или срещу взаимодействието на лицата с медията. Цялата работа е да имаме избор: дали искаме да сме известни или не. Мисля, че днес живеем в общество, в което най-важно е да покажат лицето ти по телевизията. Очевидно днешното интервю е пример за това. Въобще не става въпрос за фантазия. И въпреки това наистина има разлика между измислено и реално и толкова“, споделя пред исландската публика, а и пред света Тома.

Или както Daft Punk отговарят в друго интервю дали са сериозни или всичко с шлемовете е шега – това си е сериозна шега. Иначе в музикалните среди сравняват модерните им шлемове, ръкавиците и кожените им якета с грима на KISS и вида на Iggy Pop. Но те са си те. Налагат свои стандарти, ако въобще днес може да се говори за такива.

Вдъхновени са от много други артисти – от Вангелис до Анди Уорхол, от Боб Марли до Жан Мишел Жар. С отношение към визията и киното отвъд композирането на филмова музика. Може би най-познати са със саундтрака на „Трон: Заветът”. Иначе самите те направиха филм през 2006-а – Daft Punk’s Electroma. Без тяхна музика, без диалог, просто историята на роботи, които искат да станат хора. Представена в Кан и приета добре, твърдят онлайн хрониките оттогава. Имат отношение и към модата, както и договори с големи рекламодатели. За Coca-Cola даже направиха специални бутилки, които се продаваха само във Франция.

„Франция трябва да се гордее с тези момчета”

Думите са на Фарел Уилямс на една от церемониите за връчване на наградите „Грами”, които Daft Punk печелят през 2014 г. за песента си Get Lucky, която изпълняват заедно с него. И да, Франция определено се гордее с тях. Провъзгласява ги за рицари, а на националния празник през 2017 г. военен оркестър изпълнява избрани фрагменти от дискографията им на парада по случай 14 юли. В публиката са президентите Еманюел Макрон и Доналд Тръмп, както и много гости от цял свят.

Две години по-рано друго изпълнение на техни песни носи на акапелната група Pentatonix стотици милиони гледания в YouTube, че и награда „Грами”. Ах, тези грамофончета...

Topseller-и на масовата култура

Като брошка на ревера с тях се закарфичват и други култови герои на нашето време – ще ги видим на екран в кадри от The Simpsons до Angry Birds, но и в играта World of Warcraft.

Може би най-комерсиално успешни ще останат с няколко свои хитови парчета, ударили челните позиции в световни класации, както и със съвместната си работа с изпълнители като споменатия вече Фарел Уилямс и The Weeknd.

13 награди и 43 номинации. Собствените им грамофончета са 6 – половината за албум. И едно – за албум на годината – е през 2014-а. Всъщност за последния: Random Access Memories. Преди него е Human After All.

Това ли е преди всичко?

В свят, в който очевидно е важно да си част от измислен дневен ред, вкаран в телевизора, можеш просто да си нахлузиш шлема и да покажеш, че имаш какво да кажеш, без да си играеш на кой знае какъв пророк в собственото си глобално село, но пък достатъчно наясно с пустотата на суетата.

Daft Punk умееха да ни спират и пускат. Защо тогава ни взривиха в понеделник? Може би защото най-добре знаеха кой е способен да разбие сърцата им. А какво знаем ние не за тях, а от тях? Научихме да се губим в танца, за да върнем музиката към живот. При това по-упорито, по-добре, по-бързо и по-силно. И така още веднъж. Аеродинамично и дигитално. Като супергерои от highlife-а. Като учители по рок енд рол. Винаги живи, винаги горящи, винаги лице в лице с това, което е вътре в нас, че и отвъд. Като феникс в полет за поредната околосветска обиколка.

И да, в този полет времето може да се разпарчетоса на фрагменти. И да, това е музика, с която можеш да си изпереш мозъка. А след роботския рок накрая винаги излиза, че сме просто човеци. Разбирайте го както искате. Ако не го разбирате, дайте шанс на дискографията на Daft Punk, дори след като те самите отнеха своя собствен.

Нека има Contact

Когато последната песен от последния албум на групата е само тук и само сега. И може да прозвучи дори като марсиански вятър, който ни обгръща за последно. А дали?

Бъдете добри роботи и направете контакт с Daft Punk като чуете историята им в звуковия файл.

Снимки: Fabio Venni, Daft Punk, Interstella 5555

Прочети цялата публикация