Защо нямаме нищо общо с онези българи от първите десетилетия след Освобождението?

Често си мисля за българите от първите 30 години след Освобождението и българите от първите 30 години на демокрацията. Опитвам се да сравня едните и другите и да си отговоря на въпроса какво се е объркало.

След 1878-а, само за няколко десетилетия България от нищото се превръща в модерна държава. По онова време са построени Университетът, Народния театър, сградата на Парламента, Военният клуб. Основани са Художествената Академия, Българското книжовно дружество, Народната библиотека.

След 1991-а са построени предимно кръчми и бардаци.

Това е положението.

След 1878-а в Народното събрание работят личности като Захарий Стоянов, Петко Каравелов, Константин Величков, Васил Друмев.

Сега в Народното събрание мишкуват някакви анонимници, назначени от партийните си вождове.

Това е положението.

След 1878-а творят поети и писатели като Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Кирил Христов.

След 1991-а поетите и писателите само се ослушват към коя партийна групировка да се прикачат, с надеждата да им подхвърлят някой кокал.

Това е положението.

През войните за национално обединение десетки хиляди млади български момчета загиват за родината си.

Сега битките са предимно за поредната промоция на евтин салам в хипермаркетите.

Това е положението.

Защо днешните българи нямаме нищо общо с онези българи от първите десетилетия след Освобождението?

Защото най-светлите умове и най-ярките личности са били мачкани и безмилостно избивани.

Синовете на Райна Княгиня, славни български генерали, герои от войните за национално обединение, загиват в комунистическите лагери на смъртта.

Родът на Иван Вазов е разселен и паметта за подвизите на Владимир Вазов, на Георги Вазов съзнателно заличавана. Най-малкият брат – Борис Вазов умира в мизерия и унижения през 1957 година. Пенсията му е отнета.

Унищожавана е паметта за големите герои от Първата световна война – генералите Иван Колев и Стефан Тошев.

Защото за да защитят родината си са разгромили руснаците в Добруджа.

Саможертвата на поручик Димитър Списаревски е изтрита от учебниците. Спасителят на София от американските бомби е обявен за „фашистки“ летец!

Светлият карикатурист и фейлетонист Райко Алексиев е измъчван и пребит до смърт. Убиецът му дълги години след това е депутат, даже кръщават улица на негово име.

Това е положението.

Големите българи са избити и забравени.

Останали са само малките.

Прочети цялата публикация