Костадинов и "черният печат" в паспорта за Украйна

Украинската „одисея” на Костадин Костадинов смайва във време, в което практически целият цивилизован свят се обедини срещу войната, започната от Кремъл срещу Украйна. Ако целта на лидера на „Възраждане” беше декларираната – да помогне поне на някои от стотиците хиляди украински граждани, които се определят като българи там – това би било достойно за уважение.

Той също така не би станал по-малко родолюбец, ако отделеше време и сили да направи нещо добро, нещо смислено за бягащите от войната украинци изобщо. Ала имайки предвид биографията и досегашното политическото поведение на „Копейкин”, както у нас е известен Костадинов, подозирам, че „походът” му е преди всичко политическа каскада, която да пожъне дивиденти сред родните путинофили.

Каква част от тази история е истина?

В момент, когато милиони хора по света се мъчат да помогнат на жертвите на руската агресия, „епосът” на Костадинов намирисва на нарцистичен опит за лична прослава, воден от пътеводната светлина на Кремъл.

Не е напълно изключено лидерът на „Възраждане” и да е скалъпил и/или силно „разкрасил” цялата история. На призивите на свои съмишленици в социалните мрежи да опровергае съмненията, като покаже снимки, засега той отказва, защото така щял да изложи на риск съмишлениците си в Украйна. Колко удобно.

Възможно е също Костадинов да пропуска важни „детайли” около „черния печат в паспорта”, който по думите му украинските власти са му поставили. Обвиненията му към българската държава, която го била „предала” и "подписала смъртната му присъда", са колкото мелодраматични, толкова и смехотворни.

Съмнителни принципи

Ако, както твърди той, нашите специални служби наистина са предупредили украинците за височайшата му визита, те всъщност са си свършили работата изненадващо добре. Костадинов е лидер на парламентарно представена партия у нас. Опитите за провокации, в които като нищо би се забъркал, биха могли да опетнят България пред очите на целия свят. Ако са „позвънили” на колегите си, нашите служби са направили услуга и на самия Костадинов. В противен случай украинците можеха да се отнесат далеч по-сурово към неканения гост.

В политологичен, а и в по-широк – „художествен” план, епосът на Костадинов може да бъде разглеждан като опит за нов „жанр”, противоположен по заряд и ефект на „Одисеята“. Вместо, както е в Омировата традиция, подвизите на героя да водят до неговото извисяване и катарзис, в „копейкиадата” той предприема несръчни, причудливи действия, воден от съмнителни принципи, с които се обвива в още по-голям срам.

Казвам срам, защото голяма част от хората в света са съпричастни към украинците. В България войната на Кремъл също доведе до рязка ерозия в иначе силните симпатии към руския президент Путин. Дали обаче това означава, че електоралната ниша за „кремълските патриоти” у нас се свива?

Дори да има изгледи за такава промяна в политическия ландшафт, тя ще проличи на следващите избори. Сигурно е, че „мисията” на Костадинов и шумотевицата, която вдигна около себе си, обаче ще се понравят поне на част от избирателите. Някои у нас харесват тъкмо такива политици. Ето защо е твърде възможно Костадинов да натрупа още политически капитал с тази и други подобни акции.

Ожесточена конкуренция в "кремълския сегмент"

Легитимността на Кремъл се срина в глобален план. В България конкуренцията в прокремълския сегмент на политическия пазар е още по-ожесточена. Някои се гордеят с това, че от години са твърдо против санкциите, наложени на Москва (лидерката на Столетницата – Нинова). Скоро можем да видим и партия на натовски генерал, отишъл на антинатовски протест, който, говорейки за военна операция в Украйна, всъщност цитира Путин (Янев).

Ето защо Костадинов и хората му трябва много да се стараят, особено след разхлабването на противоепидемичните мерки – те построиха голяма част от кампанията си за последните избори върху борбата срещу тях. Дали ще хвърлят снежни топки по премиера Петков на Шипка, запасани с възрожденски чифтета, дали ще се отправят на „рисковани мисии” или ще припяват на руската посланичка на концерти – няма значение. Каквото и колкото е нужно – толкова; всичко за фронта, всичко за победата.

Оживлението точно сега сред тези у нас, които явно или прикрито симпатизират на Путин, е парадоксално и възмутително, но не и изненадващо. То вещае, че политическите животни, които се препитават от подобни симпатии, далеч не са изчезващ вид.

Автор: Петър Чолаков

Прочети цялата публикация