Супергерои и магьосници - това иска българският избирател

Нали сме наясно, че когото и да изберем, незабавно ще бъдем разочаровани? Както се разочаровахме скоропостижно от предните, а по-рано - от по-предните, и от по-по-предните. Имам чувството, че изборите у нас са едно злорадо причакване на следващата партида политици, от които да се разочароваме.

Обърнете внимание на етимологията. В латинските езици думата идва от decipio, т.е. отнасям главата на някого, омайвам го, отвличам го. В славянските е тъкмо обратното: да раз-очаровам означава да разваля очарованието, да разомагьосам, да върна другия към реалностите на живота. Ако тази етимология значи нещо, на Запад се разочароват, когато ги лъжат, на Изток - когато не ги лъжат.

Наскоро ми се случи да гледам предизборно интервю с шофьор на камион, чийто коментар неизменно беше: "Всички говорят хубаво, ама като ги изберем, правят както обикновено". От думите се долавяше само очарованието, така че реалните политически действия нямаше как да не го разочароват. Самият той малко преди това беше разказал за някакви черни курсове с шунка, които правел, но понеже не ги предхождаха хубави думи, нямаше как и аз да се разочаровам.

Къде е новият Свети Иван Рилски?

Разбирате накъде бия. Проблемът с нашето отношение към политиците не е в това, че крадат и се обогатяват, както обикновено говорим. Това е, както казват психоаналитиците, рационализация, т.е. повърхностно обяснение, което крие нещо по-дълбоко. Ние не очакваме от политиците просто да си вършат работата, добре или зле както правим ние самите. Ние очакваме очарование. Харизма. Неземност. Свети Иван Рилски, дето ядял трева по горите, най-много би ни паснал.

Вземете скоропостижното разочарование от Петков и Василев. Дали дойде от анализа на едни или други конкретни управленски решения, които взеха? Не, за масовия избирател отрицанието беше по принцип: набъркали се в блатото на българската политика, правят някакви неща. И цялото очарование - харвардско или каквото там - изфирясва с бълбукане. Ще е същото с всеки следващ, който има смелостта да се захване с нашите бакии, в това не се съмнявайте.

Този цикъл на очарование/разочарование има тенденцията да се скъсява, може би заради подгряването на котела от социалните мрежи. Вече сме на етапа на предварителното разочарование, което сякаш ни помага да защитим достойнството си срещу всякаква възможна власт. Знам го значи, че не е никакъв Иван Рилски, ама ще го избера напук, за да му гледам сеира и после да го изритам.

Самомнението - в основата на проблема

Замислихте ли се за България, докато гледахте погребението на Елизабет Втора? Няма подобна почит към български политик, не знам дали изобщо някога е имало в новата ни държава. Тайната е в строгото разделяне на символа от реалното действие. Английската кралица имаше способността да се въздържа от всякакви политически позиции и се занимаваше само с изобразяване на (залязващата) империя. Конкретните политици в Обединеното кралство - от великия Чърчил до палячото Джонсън - подлежат на същите възмущения и подигравки като нашите, защото правят неща. Просто у нас няма институционална символика и просто се сблъскваме с конкретни хора, които разочароват.

Предварителното разочарование усилва мрачните очаквания, с които живеем и които безотговорни кандидати за властта не се свенят да усилват. Некадърни са, няма да направят отново правителство, ще изпукаме от студ. Задава се демографска катастрофа - ами върви, че раждай, когато ти предсказват апокалипсис! И още - разпада се ЕС, напечатаха твърде много пари, руската пета колона сваля и качва правителствата. Вече има партия, която ще ни брани от илюминатите и глобалните сатанисти. Нали си представяте, че в един такъв грандиозен Армагедон няма място за хора като нас, които просто да вършат работата си - трябват супергерои, магьосници, повелители на пръстена.

Мисля си, че в основата на проблема е нашето самомнение. Разбира се, България е чудесна страна, някъде по средата на световните показатели; бедата е в чувството, че ни се дължи повече от това, което имаме. И това - във всички сфери. Защо така страдаме, че сме членове на най-богатия икономически съюз в света? Ами защото сме най-бедни в него, а смятаме, че имаме право да сме ако не Люксембург, то поне Гърция. Защо нашенецът бие лекаря, който се опитва да го лекува? Защото смята, че му се полага магическо оздравяване. Защо не харесваме границите на държавата си? Заради обещанието на подарената Санстефанска България, с което ни обработват от ранна училищна възраст.

В очакване на поредното разочарование

Обясненията на тази наша свръхценност варират според публичните говорители. Защото сме най-древните, дали на Европа цивилизация. Защото сме бели (напоследък дори взеха отново да говорят за арийци в битка срещу тюркския произход на прабългарите). Защото народната ни песен пътува в космоса, богомилите са първите протестанти, Петър Дънов е направил българския език на божественото, а баба Ванга е познала къде е заровен извънземният андрогин край Царичина. И разбира се голът на Стоичков, номинацията за "Оскар" на Мария Бакалова, шопската салата и всичко останало.

Няма нищо лошо в самочувствието, независимо дали се основава върху факти или художествена фикция. Бедата настава, когато бъде прекрачена една граница и човекът загуби способността да рефлектира върху мястото си в света. Наместо да се бори за подобряване на положението си, тогава той/тя почва да тропа с крак и да се сърди. Ние, най-великите се оказваме зад Сърбия и Грузия в индекса на човешко развитие! И гневът е толкова голям, че ние, най-великите, започваме да мразим политиците, довели ни дотук. Не едни определени политици сбъркали в това или онова решение, а всички накуп - самата българската държавност, така да се каже. В психиатрията има такова разстройство, наречено циклотимия: болният преминава от маниакална възбуда към депресия и обратно.

Има ли изобщо някой, който да ни заслужава? Просто нормален управник, когото да изпратим във властта, за да свърши възможното в една средна страна като нашата? Е не, това би значело да се откажем от уникалното си място в историята и географията. Политикът трябва най малкото да обещае смяна на системата, вкарване на всички предходници в затвора, излизане от НАТО, преобръщане на държавата с главата надолу. И понеже нищо катастрофално обикновено не се случва, ние отново и отново ще бъдем разочаровани. Само това ли било политиката? Да се правят някакви неща? Да се работи?

Автор: Ивайло Дичев

Прочети цялата публикация