Добромир Манев пред ФАКТИ: Животът ми е като във влак – качвам се и слизам на някоя гара

Добромир Манев – един от най-харизматичните мъже на театъра и киното в България, играл дълги години в Младежкия и в две-трети от родните филми, през последните десетилетия прави изложби из Новия и Стария свят. В картините му се оглеждат страстите, спомените и сънищата на артиста космополит. Маршрутите и експозициите го отвеждат от Калифорния до Тайланд, от Финикс до Дряново, от Париж и Рим до Пловдив и Варна. Добромир Манев-Ману е роден е в град Пазарджик на 28 септември 1942 г. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" през 1967 г. със специалност актьорско майсторство. Работи в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ в Пловдив (1967-1969), Сатиричен театър „Алеко Константинов“ (1969-1970), Драматичен театър „Боян Дановски“ Перник (1970-1971) и Народен театър за младежта (1971-). Добромир Манев има над 70 роли в киното, в последно време се е отдал активно на рисуването като казва, че „ е актьор в ролята на художник“.

- Да започнем нашето интервю с изяснението : Кой всъщност е Добромир Манев - художник или с актьор? - Те не се отделят. Винаги са били едно цяло – и художникът и актьорът. Това е ествественото състояние на духа. Проблемът е, че понякога се чуствам като актьор, който е художник, а не като художник който е актьор. Така че, в повечето случаи се чувствам като актьор в ролята на художник. Първата ми любов е актьорското майсторство, все пак над 30 години съм актьор, играл съм в театъра , в киното имам над 70 роли.

- В кое амплоа се чувствате по-сигурен, по в безопасност? - Няма безопасно амплоа! Когато правиш нещо, то ти е близо до сърцето, до душата, до помислите, то става лесно. Когато вършиш някоя работа насила, без желание и си в професия по принуда и се чудиш как да стигнеш до целта – тогава е трудно. Когато имаш цел в рисуването, в образите на платното или в някоя роля която изграждаш, и имаш ясен изграден скелет как ще изглежда – то става лесно. Има и нещо друго, всяко начало е тредно. Това съм го запомнил от брат си, Никола Манев – когато застанеш пред бялото платно , все едно че за пръв път в живота си започва да рисува. Тръгне ли веднъж работата, тя те завърта и понякога се създават образи, които дори не подозираш, че ще излязот от съзнанието или подсъзнанието. С актьорското майсторство процесът е друг. Напипаш ли същината на образа, влезеш ли веднъж в съответния образ , загнезде ли се в теб се сливаш с него и не усещаш, че го играеш. Един материал, когато е написан добре, с добра театрална драматургия, или добър филмов сценарий това страшно чного помага в актьорството.

- Не се ли страхувахте от критики на брат ви Никола Манев? Имало ли е между вас завист или вражда по този повод? Как изобщо се отнасяше към вас като художник? - Никога между нас не е имало нито вражда, нито завист. Първо, аз не мога да се сравнявам с Кольо Манев. Брат ми беше доста сдържан към мен в това направление. Усещах неговата добра воля спрямо мен в това, което правя. И стигнахме до най-доборо ни постижение – направихме една обща изложба. Беше доста трудно да се стигне до там. Нивата и стилът е различен. Въпреки, че доста хора започнаха да ни сравняват и да ни слагат в някакви категории, което е абсолютна грешка.

- Добри, имал сте обещаваща кариера в Младежкия театър, защо напуснахте българската сцена? - Каквото беше обещано, беше свършено. Дойде един период към 95,96, 97 година, когато започна голямата стагнация в бранша. Не се правиха филми, театрите бяха полу празни. Не бих казал, че съм напуснал театъра, или че той ме е напуснал. Всико се дължи на една любов, когато срещнах моята любима жена Любомира с която сме неразделни 25 години. Тя живееше тогава в САЩ, и между нас застана въпросът къде да живеем или тя трябваше да се върне в България, или аз да отида в Америка. Така че напуснах тукашната сцена в онзи период заради една истинска „Love story” Не знам каква е рецептата за дълъг и щастлив брак, явно при нас сместта е добра, балансирана не кипи! Е отвреме на време имаме изригвания, но нашата любовна история ще я разкажем в друго интервю.

- Какви бяха подбудите ви да заминете за Америка? - Истинската любов! С Люба се познавахме отдавна, но не се бяхме виждали дълги години и се бяхме забравили. В момента, в който се срещнахме – не се отделихме повече. И така, аз реших да я последвам в САЩ. Грабнах четките и боите и заминах. В Америка се занимавах предимно с рисуване, въпреки, че минах през няколко т.н. „американски периода“ в живота ми. Първо живеехме в Калифорния 7 години. След тези седем години на мен Калифорния ми омръзна. Много хора хвалят Калифорния, било топло, винаги слънчево. Точно това непрекъснато лято ми писна. Аз съм свикнал на смяната на сезоните, да има промяна на времето. А времето влияе на човека в поведението, в чуствата му. А като имаш едно непрекъснато изцъклено слънце имаш усещането, че ти самият ставаш равен и еднообразен, като времето.

- Какво ви вдъхновяваше в Америка? Какво има там, каквото тук го няма за един артист? Вдъхновението не идва от мястото. Вдъхновението се носи от самият творец. Можеш да се намирах в най-хубавите места по света, или в най нелицеприятните, но ако ти идва от вътре да сътвориш нещо, то излиза. Все пак Америка ми даде една свобода – и лична и творческа свобода! Америка е съвсем друг свят. Въпреки, че зависиш от много неща, там се чувстваш свободен! Най-много зависиш от себе си. Ако искаш да направиш нещо, да го постигнеш и имаш сили и капацитет , и ако имаш късмета да попаднеш на точното място и на точния човек – нещата ще станат! Америка ме научи на усещането за свобода и ми я даде. А що се касае до вдъхновението, то си е било в мен. Носил съм го. Понякога един обикновен залез ми въздейства, една луна, която е изгряла, или силуетите на облаците – всичко това ме е вдъхновявало. Калифорния, е постинно място, създадено от човека. Растенията и зеленината ми седяха малко като изкуствени. Всичко е дело на човешката ръка, да, вложени са огромни усилия, но едва ли това би ме вдъхновило. Много по иснетесно е в Колорадо с огромните пустинни загадъчни площи с огромни бодили и кактуси. Знаете, че в щатите разтоянията са огромни, държавата им е огромна. Там трябва да изминеш стотици километри за да стигнеш до нещо впечатлявващо. Но стигнеш ли до Grand Canyon / Гранд Каньон / няма как да се вдъхновиш! Това е уникална гледка, която ти взима дъха! Ето това е нещо грандиозно и вдъхновяващо, пред което се чувстваш слаб и нищожен.

- Къде другаде по света сте усещал прилив на творческа енергия? - Навсякъде, къдо се чувствам добре. Бях в Тайланд 4 месеца, където нарисувах едни силно цветни картини. Самите картини станаха горещи и темпераментни, като самият Тайланд. И храната е по-темпераментна, пикантна. Всичко това много ме вдъхновяваше. В Тайлан не усещах никакво напрежение. Хората са усмихнати, дори най-бедните хора са усмихнати. Това идва от тяхната религия, от Будизма. Те са щастливи. 5 лв да изкапа на ден и са щастливи – имаш ли ориз и покрив над главата, ти си щастлив, защото повече не ти трябва в живота. Това е философията им. Направи ми впечатление наличието на много свободни кучета, които са много щастливи., не са уплашени, опашката им вирната нагоре и са усмихнати. Дори кучетата в Тайланд са усмихнати! Те вярват в прераждането и в това, че някой може да се е преродил в куче, и затова трябва да се обича и уважава това куче. Така че в Тайланд имах един много продуктивен период на цветни картини с контрастни цветове. Отново ще се повторя – вдъхновението не идва от конкретното място, а по скоро от промяната, от движението, от миграцията и от вибрациите в различните места. Въпреки това при всеки творец е различно. Има един художник Серж Поляков, известен импресионист, евреин от полско-руски произпод. Когато пристига в Париж, взима под наем едно ателие в най-забутания квартал до гарата и години наред не излиза от ателието. И твори най-невероятните шедьоври, става известен художник, но той е нямал необходимост от друго място за вдъхновение.

- Добри, да поговорим за киното, за онова, истинското кино. Имали го в България изобщо и „ще ги стигнем ли , американците“? - Защо трябва да ги стигаме, ние трябва да си следваме нашия път. Живеем в една цивилизована страна, в която има поприще за развитие. Цивилизацията е общочовешко понятие и кой кого трябва да стигне е доста спорен и субективен въпрос. Киното като цяло в последно време започна да се движи по кълъпа на американизацията, което според мен не е добре. Онова кино от моето детство и в по-късните ми години вече, уви го няма. Онези общочовешки проблеми вече никой не ги интересуват и рядко ги слагат на лентата. Къде сега е истинският обикновеният човек. Къде са неговите житейски проблеми. Къде са на екрана истинските, обективните политически и икономически проблеми. Ами няма ги! Иска ми се да видя на екрана съдбата на едно семейство, съдбата на едно дете....Всичко в киното се прави под една щампа, екшъни , измислици. Не знам, вероятно съвременото електронно поколение харесва такива неща.

- Има ли опасност компютърната графика и изкуствения интелект да изместят актьорите? - Никога не може да бъде изместен живият актьора - нито от компютърната графика, нито от изкуствения интелект. Това би било абсурд! Навремето имаше заплахи, че телевизията ще измести киното. Развитието на науката расте с такива темпове....Един Господ знае какво ще се случи. До скоро ходихме в пощата и чакахме с часове в телефонните кабинки да ни свържат с чужбина, а сега през мобилните говорим безплатно през интернет на видео връзка. Младото поколение не може да живее вече без електрониката, която ги е обсебила като дрога. Това е заболяване, зависимост....Много рядко напоследък се среща филм, който да те докосне и да те накара да се замислиш, че светът около теб не е това, което ни представят в неговата лъскава целофанена опаковка. Наскоро гледах един руски филм, който много ме впечатли „Аритмия“. Не бях гледал скоро толково качествен и стойностен филм, като този. Става въпрос за талантлив фелдшер отделя цялото си внимание на пациентите си, оставяйки жена си, семейството и ръководството настрана. Но това не се оказва печеливш ход: съпругата му иска развод, а възникват проблеми и по време на работа. Животът му се разпада, а пациентите му дори не са му благодарни за работата му. Тази силно възхвалявана драма за обикновения човек, който върши работата си въпреки безбройните пречки в много отношения, отразява начина, по който работи руското общество. И това е странно приповдигнато преживяване. Както казва един филмов критик: 'Вие вярвате във филма. Искате да поправите живота и да не бягате от страната, в която "нищо добро не може да се случи'." Във филма има пианство, разпри, непоносимост, проблеми и в същото време има любов, емоции, страдание. Всичко е направено с много мярка и правдивост. Истински филм. Наскоро гледах и едни хърватски филм, също много стойностен. Уви, рядко се раждат вече такива ленти.

- Кога последно се снимахте? Коя е най-новата ви роля? - Преди повече от три - четири години се снимах във филма „Можеш ли да убиваш“ на Иван Ничев. Играя бащата на главния герой. Той е бивш военен, който си е намерил по-млада жена и синът му нещо се сърди. Но в крайна сметка се оправят.

- За нещо съжалявате ли в живота? - Не! За нищо не съжалявам. Животът си е такъв какъвто е. Приемам го и трябва да го изживеем пълноценно и да му се радваме.

- Занимавал ли сте се дублаж? - Не, никога. Дублажът е световна професия. Понякога дублажът не е сполучлив, стои изкуствено, понякога има и попадения, в случаите когато дублажът се прави от много добри актьори. Няма нищо лошо в един добър дублаж. Когато един филм го четеш с надписи, доста се губи от самата картина докато прочетеш. Съсредоточаваш се в четенето, а не в сюжета и в картината. Например, детските филми имат много добър дублаж. Така че е относително – има и добри дублажи има и посредствени, които дразнят.

- В сравнение със САЩ как са платени актьорите у нас? В САЩ повече ли печелихте с актьорската професия? - Разликата е огромна, от небето до земята! Естествено, че в САЩ се печели повече от актьорската професия, особено ако си добър актьор и ако си попаднал на ниша, ставаш милионер.

- Ако утре ви предложат роля в САЩ бихте ли се върнал? - Разбира се! Иска ли питане! Естествено, веднага!

- Как се развиваше кариерата Ви в САЩ? Успешен ли бяхте? - Ами какво да ви кажа, В Америка минах през всички етапи на развитие : от обикновен бояджия до художник с актьорство между тях. Първите две години в Щатите не можех да работя и се хванах нелегално, както правят всички в един затворен комплекс бях чистач. Почиствах градините, басеините, входовете, тоалетните. После се издигнах, станах бояджия! Повече от две години работих като бояджия. Беше ми забавно в интерес на истината. Възприемах го като роля. Успявах да се справя. Сроковете за изпълнение там са жестоки и аз боядисвах по един двустаен апартамент за два дни. И така бая апартаменти спретнах и то доста добре. Колегите ми бояджии бяха мексиканци и работиха по трима-четирима души, а аз работих сам. В Щатите законът е, ако някой живее две години в даден апартамент , след две години собственикът е длъжен да го боядиса. Такъв е законът. Веднъж отидох да правя един апартамент, но все още нямах стълба. И собственикът много странно ме изгледа и ми вика : „ Какъв бояджия си ти без стълба!“ Както и да е, намерихме стълба но по този апартамент имаше много работа, беше много занемарен, а работното време там се спазва стриктно. Аз не успявах със сроковете. Официално си отивах, после тайничко се връщах в имота за да довърша....До 3 сутринта съм боядисвал, спал съм два часа и в 5ч сутринта отново съм на работа....И въпреки всичките ми старания, собственикът се заяде с мен за една мъничка незапълнена неравност в стената....Как я видя по лупа...И с филипинци съм работил веднъж и като разлях баката с бялата боя по стълбите, ужас. И като започна да тече една бяла река по чистите плочки в комплекса....Филипинците излязоха много човечни, всички се втурнаха да ми помагат да чистим бялата река да не ни види собственикът на комплекса....

Това американско начало като бояджия ме увлече, но благодарение на моята любима Люба постепенно се отдадох само на рисуването. Картините се трупаха една след друга, а аз се чудех какво да правя с тях. Нямах самочувствие на художник – и сега го нямам. Всеки, който се занимава с изкуство, се съмнява в дарбите си. Докато един ден случайно срещнати приятели - жената е живописец, мъжът е скулптор, ми казаха: „Какво чакаш, действай!“ И ме навиха да се включа в конкурс за художници от Калифорния – избраха творби на 30 от 450. Между късметлиите бях и аз. Главният куратор на колекцията беше шефът на културния отдел в „Сан Франциско кроникъл“ Кенет Бейкър. Оттам тръгна работата – започнах да правя изложби: в Ел Ей и в Сан Франциско, Сан Диего, Ню порт бийч, във Финикс...

- Имате ли предпочитани роли? Подбирате ли ролите, или в тези времена няма отказан персонаж? - В дадения момент нямам предпочитания, вече изборът не е голям. Пък и малко пораснах на възраст....Харесвам всичките си роли и персонажи, нямам пристрастност към определена роля или герой. Вероятно имам роли, които са ме впечатлили и сега когато се гледам си задавам въпроса „това аз ли съм!“......

- Добри, винаги съм си задавала въпроса какво може да накара някого да се върне от Щатите? Защо се върнахте от Америка? Защо отново избрахте България? - Ха-ха! Странен въпрос. Въпрос без отговор....А сега де? Трудно ми е да отговоря. Беше някакъв естествен процес. Защо ли, наистина....Нищо не ме накара, нищо не ме е принудило, просто някак си дойде от самосебе си....Странно, наистина...и аз не знам защо се върнах.

- Какво ви липсва от там? Бихте ли се завърнал отново в САЩ или животът на село в момента повече ви допада? - Нямам носталгия към Калифорния, но към Верджиния имам сантимент. Във Вирджиния оставихме страхотна къща, която я купих в окаянно състояние и я ремонтирах със собствените си ръце, абсолютно сам. Къща с двор. Една наша приятелка българска с която се видяхме в Париж ни покани на гости там. Отидохме ѝ на гости и се влюбихме в този щат. Когато купихме къщата имаше един огромен дъб на 400 години, който беше залепен за къщата. Щатът Вирджиния – е много зелен щат, има много реки, океанът бушуваше само на 800 м от къщата. Много вода има, заливчета, което благоприятства за буйната растителност. Та този дъб 5-6 души не можеха да го обхватан. Аз пожелаха да се преместим във Вирджиния, поради четирите сезона, които ми липсваха в Калифорния. Томно когато се оговаряхме да купим къщата и се пазаряхме, дойде един огромен камион с кран, с намерения да отсекат този четиривековен дъб и да го извозят. Ние спряхме отсичането на дъба и така купихме къщата, с него. Много обичах този дъб, но в последствие го махнахме, защото се оказа, че от ураганите може да падне върху няколко къщи и да стане голяма беля. Имам носталгия към тази къща във Верджиния.....Но друга носталгия не усещам. Ние живеем като пътници във влак – днес сме се качили на влака и слизаме на тази гара, която се казва Америка, утре сме на друг перон, на друга гара – Тайланд, сега сме слязли на гара България и за сега сме тук....докато не решим пак да вземем влака за някъде.....

- Къде живеете в момента и с какво се занимавате? Знам, че непрекъснато пътувате и вечно сте в движение.... - Със съпругата ми Люба живеем от години на село. Случайно открихме село Славейково, близо до Габрово. Винаги сме искали да живеем в къща, в Щатите живеехме в къща, и тук мечтаехме да имаме селска къща с кокошчици, с козички, с кучета с много овошки и цветя. Нормалната селска идилия. Директорката на симфоничния оркестър Юлия Христова, беше в САЩ на гости и ни покани да видим селото, като дойдем в България. Близо е до Дряновския манастир, Габрово е на 20 км. Като отидохме там, се влюбихме. Няма малки къщички и разбити дворове. Къщите са големи, стабилни, каменни, с огромни каменни зидове и големи красиви дървени порти. И така, купихме си къща в това село, направих си там ателие, работя, рисувам и се чувствам прекрасно. За сега, докато не дойде следващия влак да се кача в него и да си изберем гара....На село от сутрин до вечер е зает физически. Има толкова много работа по една къща, която никога няма край и не знаеш от къде да се захванеш. Времето никога не стига. Второ, активно се занимавам с рисуване, имам голямо ателие и там работя. Иначе, и домати отглеждам. Не ни е скучно, много чета в свободното от работа време. В селото са предимно англичани.

- Щом селото и селският живот така ви допада и вдъхновява какво ново творите в момента?

- Ще направя едно признание първо пред вашата медия - подготвям голяма авторска изложба през есента и работя върху съвсем нов актьорски проект, за който ще говорим когато му дойде времето. Един творец твори докато е жив!

Интервю на Оля АЛ-АХМЕД

Прочети цялата публикация