Николай Ламбрев-Михайловски: "Вярвам в светлината, вярвам в нашия театър…“

Уважаеми Николай Ламбрев-Михайловски, нека да започнем с началото, Вашия дом, семейство…Кога влязохте в света на Театъра? Може би в детството си?

Роден съм в София в семейство на музикант и учителка. Обичах радио-театъра. Очаквах неделните радио -спектакли. Не толкова детските в неделя сутрин, колкото тези за възрастни от 4 часа след обяд. Слушах, слушах. Не винаги ми допадаха, но ме впечатляваха гласовете на актьорите. Освен това –баща ми беше оркестрант в Софийската опера/кларнет и бас-кларнет/. Поради заетостта на майка ми, учителка по география, прекарвах доста време от съвсем малък на репетиции в операта. И досега в мен е останал мириса на операта…

Понякога пътувахме с татко в асансьора в операта заедно с гримирани певци, хористи. Миризмата на театрални гримове, на лепило от залепените бради, ароматите от парфюмите на актрисите са още живи в мен. И друго, което е в паметта ми-ЛА-то за оркестъра, което даваше обоя за настройка и разсвирване. По-късно като по-голям ученик баща ми ме включи в миманса на няколко опери. Никога няма да забравя…“Аида“.

Аз съм един от робите с бутафорно копие, с някакъв чорапогащник, който ужасно ме стяга. Излизах с още десетина като мен заедно с огромните бутафорни слонове…О, първият път! Появявам се на сцената, намазан с някакъв кафяв грим, с перука и с копието в ръка зад опашката на слона. И… надясно се оказва черната дупка на сцената …към огромната зала, пълна с хора. Оркестърът , който гърми, диригентът ! Едва пристъпвах от страх и някакво невероятно радостно вълнение!

После участвах с малко по-големи сценични задачи в „Княз Игор“, „Борис Годунов“, „Набуко“. Няма да забравя една среща с Николай Гяуров пред служебния вход на операта. С баща ми сме. Татко и този велик певец и артист приказват. Когато татко ме представи, Гяуров каза: Николай да си на този свят, мойто момче! И ме прегърна. В къщи идваха през годините много певци, композитори, музиканти. Баща ми преписваше щимове, партитури.

Тогава в София бяха само няколко копистите-нотописци. Баща ми беше невероятен майстор. Имаше цяла малка галерия от печати, писци, мастила. Нямаше ксерокс в ония години и всичко се преписваше на ръка. След представление баща ми работеше в къщи. Преписваше… Имахме нужда от допълнителни средства в стаята под наем и общата студена кухня на ул.“ Цар Симеон“ в София. Пазя и досега малкото му бюро, на което работеше до малките часове в нощите…Като дете учех цигулка , после кларнет/баща ми беше кларнетист/ После пиано. После китара. Имах рок-група/три китари, ударни/ в гимназията, която имаше изпълнения по читалища в София. Най-яркото ни представяне беше в зала „Универсиада“. Имахме и записи в Радио София. Групата се казваше Flowers.

След казармата влязох българска филология, с която трябваше да се разделя, когато ме приеха във ВИТИЗ /НАТФИЗ сега/ Пишех поезия още в прогимназията. Публикуваха ми стихове в училищния вестник. Много ме биваше в писането на теми, есета в програмата по българска литература. В 9 клас есето ми за Хамлет го четох в Софийския университет на студенти по българска филология. Моята учителка по литература, преподавател и в Университета, ме представи. Истината е , че баща ми, който освен оркестрант в операта, беше и музиковед/ пишеше критики, рецензии за музикални спектакли, оперети, творчески музикални изяви/ ме упътваше, насочваше като ученик в писането на темите по литература и затова, когато напуснах българската филология, вече студент в Театралната академия, той дълго ми се сърдеше. Недоумяваше защо, след категорично доказани качества в литературата, избрах театралното битие. Когато се заредиха успехите ми още като студент по режисура и актьорско майсторство, той ме благослови.

Участвам в един от най-гледаните не-остаряващи филми „Момчето си отива“ на Людмил Кирков. Имам и други филмови изяви като актьор. Доста награди за режисура в годините. За какво да ги изброявам. Участия в международни театрални форуми в Берлин, Москва, Варшава, Прага.

Заснел съм три документални филми за БНТ и дванайсет серийния сериал „Църква за вълци“. Идеята тръгна от пиесата на Петър Анастасов, която бях поставил в Народния театър. Тя се игра с успех 4-5 години. Спектакълът имаше доста номинации и награди Аскеер за цялостен спектакъл и актьори. Поставих я и във Варненския театър. Работихме доста време по сценария, който отскочи сериозно от пиесата като сюжет, герои, като социална насоченост. Стана истински сериозен филмов разказ за българското битие от началото на промените до наши дни. Първоначално го задържаха една година. Не го излъчваха, защото някои другари и политически лица бяха видели изкривяване на истината за демократичните промени. Просто вероятно бяха разпознали тъмните си физиономии някъде по сюжета.

Организирах пресконференция с много журналисти в търсене на истината - защо не се излъчва? Бяха запознати с няколко серии. Излязоха сериозни коментарии в пресата. След месец излъчиха сериала по БНТ. От тогава почти всяка година го има в програмата на телевизията.

Учихте в нашата театрална академия. Кой бяха преките ви учители?

Бях студент по актьорско майсторство и режисура на проф. Надежда Сейкова. Завърших театрална режисура, но бях много добър и като актьор. Участвах в дипломните спектакли на курса по актьорско майсторство, в който бях студент по режисура: „Чайка“ /Чехов/–Сорин, Кросното в „ Сън в лятна нощ“/Шекспир, дядо Тодор в „Криворазбраната цивилизация“. Дипломният ми спектакъл по режисура беше „ Сбогуване през юни“ от Александър Вампилов. Между другото, аз съм първият режисьор , поставил Вампилов в България. Пиесата я получих от драматурга на Военния театър Росица Ненчева, която я имаше от автора. Този тогава особен автор беше разрешен за поставяне с уговорки. Спектакълът стана вълнуващ Най-пред се игра пред публика на камерната сцена на четвъртия етаж в НАТФИЗ. След това, поради успех, го преместиха на голямата сцена на Учебния театър на Академията. Там спектакълът ми по провокативната за онова време пиеса на Ал. Вампилов имаше голям успех. Като актьор играх и в този мой спектакъл в дублаж с моя състудент Михаил Ботевски. И досега някой колеги си спомнят и спектакъла, и моето участие. Представлението беше с живи музиканти с музика на Михаил Шишков-баща, с когото след това направихме много неща по театралните сцени на България. Художник- сценограф беше, още студент в Художествена академия, Красимир Вълканов.

А след тях? Срещнахте се още като млад режисьор с някои именити наши и чужди театрали…

Моят бог като режисьор беше Леон Даниел Гледах всичко негово по няколко пъти. Ходех на репетициите му. Много по-късно, когато той ме откри за себе си като млад режисьор на един от онези национални прегледи за българска драматургия и театър , започнах да се срещам с него. А още по-късно бяхме кабинет до кабинет дълги години във Военния театър . Впечатляваха ме спектакли на Вили Цанков и Методи Андонов, Красимир Спасов. По-късно на Иван Добчев. Вили Цанков и Кольо Георгиев/ дир. на Театър София/ бяха харесали два мои спектакли в Пловдивския театър и ме привлякоха в Театър „София“. В други периоди от живота ми имах и шанса да бъда участник-специализант в творчески работни ателиета за режисьори на Анатолий Ефрос, А. Ханушкевич, Анджей Вайда.

Успешен ли беше дебютният Ви спектакъл? Как го оценявате днес?

Със „Сбогуване през юни“ по пиесата на Александър Вампилов завърших НАТФИЗ. И със седем мои състуденти актьори заминах по разпределение в Добрич/тогава Толбухин/ Веднага „ Сбогуване през юни“ беше реализиран на професионална вече сцена в Добрич/ с моите актьори-състуденти… Разпределението допълних с актьори от трупата на театъра. Спектакълът ми за Държавен изпит беше по пиесата „Ситуация“ на Виктор Розов/отново обявена за нецелесъобразна от цензуриращата критика./ Когато заявих заглавието и автора, бях извикан в Министерство на културата, в отдела Театър да дам обяснение защо точно тази пиеса/Пиесата имаше за тема протеста на един млад човек срещу липсата на свобода и демагогията в едно предприятие/ Спектакълът стана интересен, провокативен. Това беше представлението ми за държавен изпит по режисура. Председател на комисията беше проф. Желчо Мандаджиев.

По-късно през годините съм имал доста неприятности с хора от културната цензура за нецелесъобразни пиеси от задния двор на живота, както ми казваха по разни кабинети и ме заплашваха, че мога да отида някъде в някой съвсем отдалечен театър в провинцията. Имаше и случай в Пловдивския театър, където след 80 представления на мой спектакъл „Гнездото на глухаря“ от В. Розов дойде комисия от София и го спря. В пиесата - семейни объркани взаимоотношения във фамилията на преуспял държавник се говореше за момче , което се е самоубило. Друг път , за да преправя пак един спектакъл по пиеса със сюжет от задния двор на живота ни прикрепиха човек от Градския комитет на Партията да следи дали преработвам някои сцени от спектакъла според указанията. Човекът, обаче обичаше театъра, пишеше поезия и ми каза: Спокойно, нищо не пипай, аз ще докладвам, че изпълняваш препоръките…

Имаше и други случаи. Има и такива след събитията 89 г. За спектакъла ми в началото на 21 век в Народния театър „ Двубой“ на Вазов във версията на Стефан Цанев-прекрасен текст със стихове/-мюзикълен вариант излезе редакционен остро критичен материал. Защо ли? Заради съзнателни политически намеци/?!/ от моя страна. След това трябваше писмено да обяснявам на хора от Министерство на К, какво искам да кажа с героя Драгалевски… Защото г-н Иван Костов живеел в квартал Драгалевци в София. И съм правил някакви насочени намеци/!?./ Пълни глупости! Това бяха глупашки ровеници и дърдорения на някаква писачка, няма да споменавам името, защото тя и досега е действащо лице по медии. Да. Спектакълът търсеше асоциации с постановъчното си решение за политическото разделение в България в едни неспокойни години . Двамата основни герои в пиесата Драгалевски и Чушкаров,/ писател и адвокат/ при мен по постановъчно решение се бяха обградили с техни фенове и под-държници, две сериозни групи и това окрупняваше дребния им конфликт за една певачка до политически ламтеж и борба за власт. Вазова България бе разделена на две и тия две обругаващи се групи явно се изпотрепваха на предизвикания дуел…

След кой Ваш спектакъл, почувствахте, че сте вече режисьор?

Още тогава в Добрич след тези два спектакъла. „Сбогуване през юни“/ Вампилов и „ Ситуация“ /В. Розов . Следващите ми спектакли бяха „ Майстори“/ Р. Стоянов и „ Време разделно“ по романа на Антон Дончев. Направих сам драматизацията. С известен страх отидох при Антон Дончев и той я благослови. За това представление получих първата си награда за режисура на Общонационалния преглед за Историческа драматургия и театър. По-важното беше, че работих с цялата трупа на театъра в Добрич и това беше голямото ми първо яко изпитание като режисьор- да се оправям с над трийсет актьори на сцената в един както се казва мащабен тотален театър с много актьори, сложна сценография, много музика, сценични ефекти и режисьорски предизвикателни решения.

Всъщност, трудна работа ли е да си театрален режисьор?

По-точно е да се каже тежка, иска здрави нерви и търпение, издръжливост и много знания. Не само поради това, че тя е един своебразен микс от литература, живопис, скулптура, архитектура, философия, психология, история на изкуствата и т.н. Това не е просто професия, не е просто работа…По-скоро е нещо като живот-изпитание, като пробен живот в нови психо-биологични условия. Всеки път наново и наново. Влизаш в нови капсули за между-галактическо или подводно пътуване в океана на живота и не знаеш как ще стигнеш там , където си се насочил. Е, най- важното е да знаеш какво искаш. Да имаш ясна цел, мишена… И да обичаш това желано, съсипващо те ежедневие от вълнение и анализ на всичко около теб и в теб в един двойнствен живот - битието на човешко същество в ежедневието и битието в репетициите на спектакъла-свят/сън, в който плуваш и дишаш.. Леон Даниел казваше пък, запомнил съм : да си режисьор това е и нещо като як занаят… Майсторлък се иска…Като да правиш обувки всеки ден или…дървени лъжици…Работиш , работиш!… Всеки ден… от сутрин до вечер.!...

Основна същност на режисьора е да размишлява. За живота, за самия себе си, за тези с които си на репетиция. И когато на репетиции мислиш, отваряш себе си пред актьорите, ти всъщност мислиш на глас за себе си, и сякаш от тяхно име: за отношението ти към живота и на живота към теб, към тях. Така отворено ти предизвикваш, вярвам в това, и такива процеси-сонди у актьорите. Така след това и представлението ще активира тази енергия и у зрителите. От опита съм разбрал-представление правено с любов, се отблагодарява с любов от страна на публиката. Човек в залата си казва: Моят живот прилича на живота на този, на тази от сцената. Аз вярвам в съсредоточените, будни зрители. Не можем да ги слагаме всички под един знаменател. Важно е да си искрен и да го стресираш леко с мислите си. В театралния салон не си сам. Много хора преживявате нещо заедно. Стига то да е истинско. Леки вибрации, разтърсване като електрически ток вътре в теб. Това сближава. Не си сам. И не е срамно , че нещата , които гледаш, се случват сигурно и с теб. Така че, театралното преживяване е път навътре, в самия теб, зрителю. Веднъж по време на мой спектакъл мъж и жена зад мен започнаха лек спор, после това се превърне в тих скандал. Помолих ги да спрат. Те излязоха в коридора и там по-шумно продължиха: жената повтаряше: видя ли и ти си такъв, нещастник, безсрамник. Видя ли се какъв си! Тя го обвиняваше в изневяра. В пиесата зрял женен мъж имаше любов с младо момиче. Изневяра, да, но истинска любов. Жената явно намери най-после смелост да обвини съпруга си в неговата нечестност. Животът на сцената предизвика разтърсване в техния личен свят. Театърът не отговаря на въпроси. Той предизвиква въпроси, които предизвикват в терсене на отговора други въпроси.

Не бих искал да обидя зрителите, но смятам, че не трябва да се съобразяваме със желанията им или с предположенията какво ще им хареса. Това, което зрителят искал д а гледа било това и това…! Това щяло да му бъде скучно, това няма да се гледа! Чехов например или… Чувал съм го напоследък сто пъти. Зрителят е готов, стига да влиза с желание в театъра, да възприема различни неща. Той, вярвам, е жаден за съпреживяване, макар и да го крие. И защо трябва да мислим, че ако не триумфират мечки по сцената, зрителят няма да приеме нови, други актьори. Нови лица. Лицата от сериалите по телевизията омръзват. Трябва тези шаблони да се изхвърлят от маркетинга, рекламата в театралните пространства. Защото това е насадено. Това е като проказа. Финансова проказа за бързо набиране парите от билетите. Подсигуряване. Но какви са причините за това?

Имате повече от 130 постановки в театъра, работили сте за Телевизията, киното, дори за операта…Бихте ли споменали поне 6 заглавия?

…Големанов/Ст.Л.Костов, Двубой/Вазов, Котка върху горещ ламаринен покрив/Т.Уйлямс, Побъркани от любов//Сам Шепърд/, Женитба, Ревизор /Гогол/, Спускане от връх Морган, Последният янки/Арт Милър, И най мъдрият си е малко прост, Лес/Островски/, Огнено лице/Майенбург, Вуйчо Ваньо/Чехов, Хамлет, Дванайста нощ/Шекспир, Случка в зоопарка/Олби,“Църква за вълци /П.Анастасов, Опера за три гроша/Брехт, Реквием за една светица/Фокнър/, Кланица, Щастлив случай /Мрожек/ „В плен на снега/Куилтър/и т.н и т.н. Оперните спектакли „ Риголето, “ Галантни Индии“… Ораторията „ Жана Д,Арк на кладата“ на Онегер по текст на Пол Клодел с големия диригент Добрин Петков, „Запечатаният ангел“ на Щедрин и др. Няколко мюзикъла в Пловдивския театър, Народния театър, Театър Българска армия.

Защо предпочитате класиката?

Възможността да скицираш и превърнеш в познание бавното движение на човека през времето. Движението вътре в него. Да. Било е някога-човек срещу човека, хора срещу хора и т.н. И сега е същото, само технологиите са се развили. Човек не се променя в същината си, така мисля. Променят се модите, дрехите, оръжията, знанията, лекарствата… Науките стигат върхове, технологиите ни дават възможности и познания, религиите се отварят за знание, но човек променя мънички нещица в човешкото в себе си. .Сега жестокостта и насилието в живота по света надхвърля, струва ми се, пъти повече средновековната бруталност и унищожение на човек от човека. Защо? Сега моловете са църквите за много хора. Силата и лицемерието, лъжата са инструментариуми за кариера и позиция в живота. Сега, струва ми се, светът повтаря 30-те години на 20 век. Но това е друга тема.

А кои са любимите Ви автори?

За театър - Чехов, Бергман, Пинтър.

Направихте сериала на БНТ „ Църква за вълци“. Защо приехте тази необичайна за Вас задача?

Не толкова необичайна, вероятно след като бях направил няколко документални филма за телевизията. Като студент втори курс, кинорежисьорът и преподавател по режисура в НАТФИЗ Христо Христов ми предложи да замина в чужбина и да уча кино, защото съм ставал според него за тая работа. Но не ме пуснаха властите. Идеята да снимам игрално кино остана. И небето ми даде шанс един ден. След успеха на представлението ми „Църква за вълци“ няколко години подред в Народния театър /имаше номинация и награди Аскеер/, поставих я и във Варненския театър, една януарска сутрин се събудих с идеята да се захвана с автора П. Анастасов и да напишем сценарий. Да го предложим. Най-напред пилотна серия, която БНТ прие и одобри и се започна писане, писане. Така се роди 12 серийният сезон на „ Църква за вълци“. Задържаха пускането му на екран една година, защото имаше критики , че изкривявам действителността-/Сериалът разказва за живота и борбата с битието на един български род/фамилия от село от падането на Т. Живков до наши дни. Много съдби, много актьори, много работа. Пуснаха го след свикана от мен пресконференция и опит да бъде казана истината- ЗАЩО не го излъчват. Недоволствата и спънките дойдоха не от творческия резултат, а от това как били описвани съдбите на хората в БГ във времето на политическите противоречия по изобразяваните исторически събития .И недоволства може би, от къде -накъде-театралния режисьор Н.Л. ще прави и кино за телевизия и ще изобразява събитията 89 –та и нататък! Излъчиха го след година. Разбра се ,че някои другари/господа с партийна биография не приемали някои неща…Оттогава всяка година БНТ го излъчва. Всъщност, може би, това е единственият сериал, който разказва за живота в България в тези, пълни с енергия и разместване на пластовете в историята, години. Не знам. Може би не съм точен…

Влязохте успешно и в света на Операта. Това е малко необичайно за един театрал? Театралите у нас не ценят много това особено, според тях, оперното изкуство? / Нещо за Риголето и Жана на кладата?

Диригентът Кръстьо Марев в Пловдивската опера ме покани. Беше гледал мои спектакли в театъра. Беше разбрал, че имам доста музикални познания и любов към оперното изкуство./Имах възможност да отида във Виена да уча оперна режисура края на седемдесетте години, но пак не ме пуснаха/ Художник-сценограф на Риголето беше Мариана Попова. Музикалната критичка Розалия Бикс написа възторжена рецензия за „ Риголето“. Имах интересно решение. Риголето не беше гърбав и уродлив. Това беше негова роля/маска в двореца на Херцога. Той обличаше костюм-гърбица, с който той играеше своята роля на шут в двореца . Никой не знае тази тайна , освен дъщеря му Джилда. Идвайки в дома си, той махаше този костюм и ние виждахме едни строен здрав мъж. Но знаете ли какво се случваше на спектакли, в които гастролираха чужди певци! Досещате се. Те пристигаха с костюмите си от други постановки и режисьорското ми решение отиваше „на кино“, както се казва. А певците по време на репетициите работеха страхотно. Като театрално представление репетирахме. Те правеха етюди, пееха легнали, изпълняваха сложни мизансцени. Имаше и гадняри след хористите, които пишеха доноси против мен…Какво си позволява тоя режисьор, който, например, ползва мъжкия хор в сцени от операта, в които по партитура няма хор. Ние да не сме миманс? А в увертюрата се появява балет от десет шутове?

Жана Д,Арк на кладата /Онегер , Клодел/ с Добрин Петков беше едно изключително преживяване. Личността на този диригент беше нещо невероятно- харизматичност и обаяние.. Когато Добрин Петков влизаше в залата за репетиция, сякаш някакъв ангел слизаше от висините. Нещо заливаше залата, нас. Светлина излъчваше този човек и вниманието и любопитството му към всички покоряваше- хористи, актьори, певци и моя милост. Начинът, по който Добрин Петков говореше за произведението, словата му, анализът на музикалните фрази и пр. бяха нещо много силно, много лично ангажиращо всеки един. Това не бяха просто обяснения и тълкувания. Това бяха кратки магнетични проповеди за смисъла на музиката, за Жана, за нас тук и сега. За жестокия живот, за избраниците да жертват себе си за една истина и за властта на богопомазаните. Този човек, този диригент говореше с бога, както се казва…`

Една справка показва, че сте обиколили доста сцени в страната, преди да се установите в столицата. За нашите театрали като че ли съществува само София. А добър театър може да се прави навсякъде, нали?!

…Да, категорично. Десет години бях в различни театри преди да дойда в София. Работил съм в Добрич, Габрово, Търговище, Пловдив, Варна, Бургас , Софийски пътуващ театър, Театър Барбуков, много-много години в Театър Българска Армия, Сатиричен театър, Театрална работилница Сфумато, Театър Възраждане, Театър София, Малък градски театър зад Канала, Театър в НДК и т.н.

Добър истински театър може да се прави навсякъде, ако има хора , с които това да се случва. Преди години беше по-просто. Отиваш по покана или защото си харесал, избрал трупата на някой театър извън София. Театърът имаше друго значимост за хората, които влизаха в него и за тези , които работеха в него. Това беше място , в което можеше да се срещнеш, да чуеш, да видиш истината за живота. Театърът беше спасение, макар и с езоповски език. В провинцията се правеше театър значим, експресивен, ярък, защото трябваше да надскача софийския. И успяваше този театър извън столицата много често. Това не са носталгични мисли. Не. Става въпрос за това, че сега театърът едва ли е спасително място за хората, място , където искаш да се срещнеш с истината за живота. Театърът, истинският театър е място за избрана публика, за тази , която не търпи телевизионните салати и която все пак търси контакта с интимността на театралните съновидения. Чалгата настъпи и към театъра, и за съжаление, театрална чалга битува, пътува по сцените на страната, обира публиката при гостуване и задрасква постижения на местните театрални трупи по градовете. Така наречените мечки с техните съмнителни представления са десерта за голяма част от вечерите на голяма част от неориентираната публика. Разбира се, има и стойностни пътуващи представления с ярки актьори. Да. Разбира се и сега в извън-столични театри/каква идиотска формулировка/ се раждат сериозни, истински театрални шедьоври. Но движението, вятърът в театралното ни пространство днес е с доста въпросителни. Смешничко, кратичко, с някое личице от телевизионния екран и незатормозяващо сюжетче! Това са рецепти. Меню за малка почивка и след това хапване в близкото ресторантче, за тези , които имат парички и за хапване след театъра. Епикризата на заболяването весело, забавно, безпроблемно е битка жестока. Директорите на много театри в много случаи трябва да играят по тая свирка, защото иначе нямат шанс театърът им да просъществува финансово…Не им е лека задачата. Репертоарната политика е сериозно, отговорно нещо. Тежка задача. Защото изцяло културната политика е като тежък похлупак…Тя принуждава театрите да се спасяват със съмнителни репертоарни менюта.

За мен е важно това -да предизвиквам нещо като стряскане, някакъв лек стрес в зрителя. Зрителите винаги са готови според мен за това. Не говоря в никакъв случай за някакви външни глупави ефекти, някакви светлинни или музикални изблици и трясъци по сцената. Говоря за внушаване на смисли, чувства. Правиш спектакъл, за да си каже човека в залата- о, това ме касае, това се случва и с мен сега или преди. Плаче ми се или ми се кикоти за мен самия. Важно е всеки да вземе това, което го вълнува и да го отнесе със себе си. Като малко огледало. Това аз ли съм?

В тази връзка, какво мислите за реформите, за „делегираните бюджети“, за директорските конкурси, за ролята на Министерството на културата, за парите за култура?

Всички тези неща трябва да се обновят, преосмислят, с нови анализи…Ново мислене. Нови активно, нешаблонно мислещи хора. Защото компромисите са прекалено много. На всякакви нива. Не че няма желание и стремежи и обещания. Но думи, думи, думи… Съобразявания, нагаждания. Нищо особено не се променя. Само се разместват лица, структури. Все няма пари за изкуство. Всъщност имало, но казват, че не можели да се оползотворят и ги връщали. Не знам това истина ли е. Трябва ново мислене. Но откъде да дойде то?…Има мислещи, будни лица в културното ни пространство, в териториите на изкуствата, но на тях не им се занимава с не-творчество. А тук се изисква и творческо социално мислене и воля за рискови ситуации, и упоритост и знание за съдбата на хората по театрите, но не фантазии и приказки, приказки. Но трябва и воля, и активност от страна на творците, а не-мълчание. Министри се сменят, кабинети се пре-подреждат, но нищо съществено не се реализира. Дано да не греша. Мисля ,че и всичко започва от образованието. От училищата. Вижте учебниците по литература. Какво има там? Едни от нещата , които ги няма там, са българската литература, нейната история. Историята на българската култура. А историята ни ? Къде е истинската история на България? Но тази тема не само за движението и светлината в театрите, а за цялостната културна политика в България е тема с огромна тежест за осмисляне и движение във времето напред. Какво да кажем за оперните театри, за симфоничните оркестри, за цената на творческия труд на артисти, музиканти? Думи, думи, думи…останалото е мълчание! Шекспир го е казал . Или въпроси, проблеми, въпроси -останалото какво е?

Как приемате експериментите, новия прочит на класиката, т.н. „движенчески театър“ / обяснете го?!/ ?

Думата „експерименти“ ме безпокои. Какво значи това? Да пробваш нещо ? Какво? Или да назоваваш неща , които не знаеш как да оправдаеш и ги назоваваш „ експеримент“?… Истинската новост се ражда, появява се без да я определяш с такива думички. Аз приветствам новите сериозни търсения. Смесицата на средства. Дори до недопустимост теоретично. Когато видиш нещо неочаквано, провокиращо те, си казваш-ето има пътеки нови, нека да има смелост… Лично аз смятам, че класиката /и не само класиката, разбира се/, не трябва да се поднася фотографски, както се казва. Дори не говоря просто за анализа й…Едно класическо произведение трябва да бъде осмислено чрез днешното битие. Да бъде открит резонанса му с живота на човека днес. Да бъде свързано с живота на момента. Да говори за Днес…И още нещо, което е най-важното. Театралният спектакъл е ново самостоятелно произведение на изкуството. То не трябва да е сценичен вариант на това, което можеш да прочетеш в къщи или в библиотеката. Той е нова родена творба. Шекспир се движи през вековете към нас. Не говоря, естествено, да го нагаждаме по външни белези към ежедневието ни…Но има ли смисъл просто да правим Хамлет, ако не сме намерили връзката с кръвта днес? Просто можем спокойно да си го прочетем в къщи. И ще изпитаме удоволствие. Сцената, театърът изисква днес нещо друго! Още нещо освен дори интелигентния , разумен анализ на драматургията. Но това е дълъг разговор! …Харесвам т.н. движенчески театър. Това е театър, който иска друга култура, не само движенческа, телесна. Харесвам Пина Бауш, но нея вече я няма. Една румънка направи миналата година интересно нещо в Народния театър. Много смислено и завладяващо. И други ярки движенчески спектакли съм гледал. Тялото е невероятен инструмент. Но се иска майсторство да го превърнеш в инструмент на изкуството на сцената. Иначе се появяват спектакълчета и искат да се нарекат дви-женче-ски театър, но това просто е или лош балет или някаква пластична претенция с не-въз-питани тела и техните движения…

Приемате ли диктатурата на режисьорите в театъра и прекрояването на авторовия текст, както и осъвременяването на Шекспир или Молиер, изобщо на класиката?

Нека не бъда възприет буквално…Всъщност, мисля че диктатурата е нещо необходимо в театралната работа. Бих казал задължително. Аз вярвам в това. Но има форми на тая диктатура. Истинските режисьори владеят субективно тайните на диктата. Това не значи, че няма обща работа, откривателства, провокации в трупата…Диктатура в театралната работа значи да знаеш какво искаш и да можеш да го предизвикваш като отражение в тези , с които работиш… А методологиите са различни. Своебразни. Понякога отстрани погледнати, невъзможни като че ли да ги опишеш! Но успяващи, слава богу!..Казах вече, че ако искаш спектакъл по Молиер или Шекспир, прави театър, който да реализира твоята интерпретация. Ако имаш вълнение или видение, което се решаваш да изповядаш пред другите. Мисля, че днес театърът печели с изповедността на творците си. Енергии на споделянето. Преразказан сюжет по страничките на пиеската, дори точно, а като вчерашна прозявка. Преразказ на сцената с думичките на автор? Не…

Сам ли избирате авторите и текстовете, върху които работите?

В повечето случаи да. Но съм приемал и предложения от драматурзи на театри…Когато един текст провокира нещо в теб, или просто попада в настройката за размисъл за живота, в крайна сметка винаги печелиш…Може да си го открил съвсем случайно. Случайно! Макар че, аз не мисля, че има случайни неща в живота. Наричаме случайно нещо, когато не можем да схванем, да намерим или причината или обяснението му. Според мен няма случайности в битието ни. Всяко нещо има нишка нанякъде…

Как работите? Винаги сте готов предварително с решенията си като режисьор, импровизирате ли? Съобразявате ли се и с актьорите!?

Винаги съм наясно какво ме вълнува и търся пътя за сътворяване…Така наречените режисьорски решения са следствие от работа по анализа, смисъла, въображението, сънуването на творбата Сбор от предчувствия и математика…Структура на намисленото. Определяш си среща и тя е точно там, където искаш…Но случва се понякога срещата да е оспорима… Но се стремиш, бориш се за тая среща да е такава, каквато я искаш…И затова трябва да я видиш предварително…намисляш нещо в главата си и го пробваш най-напред пак в главата си. Но не трябва всичко да ти е ясно съвсем докрай Трябва да ти е интересно…Като млад режисьор намислях, начертавах всичко в къщи и отивах , за да реализирам рисунките си в театъра…Сега вече рисунките пак ги има, но те са свободни от задължението да са буквални. Срещата ражда самата себе си, когато обаче знаеш какво искаш, какво чувстваш…Трябва за си в капсулата на създаването…Трябва да си вътре! С актьорите , нека не прозвучи претенциозно, но ти имаш любовна среща…Ти създаваш живот с тях! Това е едно взаимно вмешателство в Аза. Ти в техния и те в твоя. Навлизане в клетките едни на други. Само тогава, когато клетките си паснат, нещата стават. Има болка, когато нещата не получат като си пожелал и работил, но...живот! Трябва да си избрал компанията, бандата…Иначе , когато липсва близостта в репетициите, пак става постановка, но е изкуствена…Прилича на истина, но не е. Но живеем и виждаме…Неистината, понякога е ефектна и дори зашеметяващо успешна. Но безобразно тъпа и куха…И безсмислена. Единственото, за което сме длъжни на зрителите, е предизвикателно разтърсване. Мисля, че те винаги желаят това. Но , ако са свикнали да не го получават, е лошо. Привикнали към нещо такова леко и сладичко-смешничко, бързичко, те забравят, че има и друго в театъра. Трябва да бъдат изненадвани, предизвиквани. Обидно е да обслужваме зрителя. За него. И за нас…Веднъж с мой спектакъл по пиеса на Мрожек отидохме в едно сръбско малко градче да го изиграем. Казваха ми-не, глупаво е, не го прави, кой ще ти разбере там тая пиеса на Мрожек и то на друг език. Потресаващо беше за всички нас вниманието, съпричастието на хората в салона. След това имаше среща с публиката, разговор. Бяхме ги спечелили. Нищо не ги беше затруднило, а напротив. С възбуда и радост говореха за вълнението си от спектакъла, пиесата, автора…

След този забележителен списък от автори и заглавия, върху които сте работили, има ли и такива, с които досега не сте имали среща, за които мечтаете?

Откровено казано не се занимавам с мечти. Лично аз смятам, че думата мечта я има, за да кара човек да има някаква надежда в нещо си…Дори да се самозалъгва, че това, което днес го няма, утре ще може да го има. Смятам тази думичка за ужасно клише. Извинете! Търся текстове, пиеси, които да попаднат в усещането ми за времето днес и или по-точно за това, което предстои. Класиката дава шансове. Но не просто : не съм поставял“ Тартюф“, хайде да го поставя…Опитвам да анализирам в себе си какво усещам от битието, какво ме тревожи, какво искам да споделя по определена тема или събития, какво става с човеците… Търся собствената си изповед в огледалото на провокиралия ме текст…Вървя по една улица, непозната и не знам какво ще се появи зад ъгъла…Интересува ме кризиса в човека, болката, неуспеха, непостигнатото и стремежа да се случи нещо, което да ти открие нещо, тайна някаква…за живота, за живеенето ни, за другия.

Създавате и много добра поезия. Имате издадени с успех няколко поетични сборници . Кога започнахте да пишете, след като влязохте в Театъра или преди това. Няколко думи за това…

Още като дете пишех стихове, малки разказчета. Май че ме биваше . В училищния вестник се печатаха някои неща. Баща ми ме насочваше в темите , в есетата в програмата по литература. Влязох с успех българска филология. Но театърът кротуваше някъде скрит дълбоко в мен и ме привлече. Съблазни ме театралния дявол и скочих във ВИТИЗ/НАТФИЗ/…

Да, автор съм на книгите с поезия „ Пясък“, „Сенки на ангели“, наскоро изд. „ Захари Стоянов „ ще издаде „Безсънни треви“

Освен, че режисирате, преподавате. Това носи ли ви удовлетворение?

…Да, изключително обичам, как да кажа, учителстването…Да, защото виждаш частиците от себе си в студентите…Има сигурно нещо егоистично, може би себелюбиво в това, но какво от това. Истината е, че обичам това, което знам и мога да го предавам на студентите. Да правя тези пъзели от моето знание с тяхното желание и талант естествено.. Може би връзка с преподаването написах и издадох „ Феноменология на режисьорската интерпретация“ преди няколко години. Това е учебник по режисура, но есеистично събиращ опита ми от дългогодишната ми работа като режисьор и преподавател…

При тези кризи, при този мизерен бюджет, виждате ли светлина за българския театър? И как го оценявате на фона на този в Европа?

Вярвам в светлината. Вярвам в нашия театър. В БГ има много талантливи хора. Има наистина. Няма особен смисъл да търсим сравнения. По-скоро трябва да получаваме, да търсим повече информация за световния театър. Да пътува, който може и да гледа. Знанията идват от вълнението на споделеното. Толкова силен театър има в Европа. Но ето въпроса, ето проблема. Как да отгледаме зрителите? Театърът не е място за поучения. Но още от деца е необходимо…поучение. Театърът е живот. Понякога по-истински от истинския. Не ми допада модното копиране на вече отминали етапи от европейския или световния театър. Трябва да мислим за будния театър, който тревожи тук. Предизвиква тук. Но тези малки пътуващи трупички със скроени спектакълчета върху плоска, тъпа драматургия? Това е престъпление спрямо публиката. Тя иска да гледа пътуващи, идващи спектакли с актьори от София и присъства на половинчати представления и

Прочети цялата публикация