"Здравей! Как си, приятелю?" - най-новият български мюзикъл с хитовете на Диомов

Това са заръките, прозвучали от устата на един многозаслужил, много талантлив и много мъдър човек, премного видял и чул – Стефан Диомов. Те прозвучаха след финалните акорди на най-новия български мюзикъл „Здравей! Как си, приятелю?“ с хитовете на Диомов. Негова лична традиция било да ги произнася след най-финалния акорд на всеки концерт с негови песни. И никак не звучат утопично тези повели след края на ощастливяващия спектакъл.

На края – пълно тържество на пълната зала, която целокупно пее с артистите на сцената „Здравей! Как си, приятелю?“. 15-тина минути „овации на крака“, ръце във въздуха със светлинки, „изпотени очи“ /по „Алиса в страната…“/, грейнали физиономии на щастливи хора, изтръгнати от делника и запокитени в празника.

ИСТИНСКИ ПРАЗНИК!

Благодарим ви, Музикален театър!

Благодарим за чудесната идея да се събере в букет прелестния цвят на творчеството на толкова талантлив и самобитен човек като Стефан Диомов. Прелестта и самобитността стават дважди по-ярки и отчетливи когато са събрани в подобна колекция. По-ясно кристализира историческото значение на точно този творец-темел.

За идеята – овации за Еделина Кънева, директорка на трупата и оперетна прима. Оказва се, че мюзикълът е отколешна мечта и на композитора, най-после осъществил този свой блян.

Друга отлична идея, този път на либретиста Юрий Дачев: да превърне в действащи лица-протагонисти една китара и най-вече – човешкия глас, песента. През целия спектакъл се точеше една лайтмотивна нишка: защо са само 2 струните на китарата на Клошаря-въплъщение на самата музика, увенчан на края и с ангелски одежди върху опърпаните скитнически? И като как так, аджеба, се свири мелодия само с две струни… Разгадката дойде в края – най-съвършеният музикален инструмент – човешкият глас – създава мелодията само от ДВЕ струни! Аз схванах сюжета с двуструнната китара като възпев на самото пеене, на човешкия глас И ПЕСЕНТА.

Либретото е опряно на текстовете на Диомовите евъргрийни, които сръчно са вплетени в сюжета за срещата на един клас 30 години по-късно – мост между вчера и днес. А утре-то е въведено в сюжета от наследниците на нявгашните абитуриенти. Животът и вълненията на младите на гимназисти-потомци са добавени към спомените на бившите гимназисти-родители. Получава се симпатична съпоставка на поколенията /“несимпатично“ и грубовато онагледена от костюмите/, без сериозни драматични сблъсъци, за щастие. Приятни образи, приятни шеги и скечове, някои от които ще запомня.

„Сега разбрах, че нищо НЕ съм загубила като НЕ съм бягала от час“ – промърморва Примерната Отличничка, разочарована от някакви действия на нейния съученик, понеже през цялото време тя се е тюхкала как не е събрала кураж да избяга от час като другите. Почти всички 11 герои са наименовани с някаква характеристика-нарицателно вместо със собствено име.

Не съм убедена, че римуването „Китара-цигара“ и лайтмотивното провеждане на тази рима-характеристика на Клошаря-Музикант са най-сполучливата находка в либретото. Искаше ми се и малко по-плътна наситеност между диалозите, а също и гъстота на тока в речитативите, но това в равна степен е и режисьорска задача.

Композиторът Стефан Диомов, виновникът за спектакъла „Здравей! Как си, приятелю“, благодари от сцената горещо, сърдечно и прочувствено на всички участници. Спомена за сълзи по бузите му, подобно на мнозина зрители. Но изговори с дълбок респект едно-единствено име: това на Георги Милтиядов, диригент-постановчик и оркестратор. Признавам си, че още при първите оркестрови звуци на увертюрата по любимата песен „Обещания“ през ума ми мина неориентираното „Бре! Какво става тук? Какъв е този оркестър??? Не зная такова нещо при Диомов.“ А то – перото на Милтиядов е насложило цял разкошен оркестър върху „двуструнното творчество“ на Диомов. Милтиядов е послонил в увертюрата много теми, подобно на потпури, или на песенна китка /за жалост при не особено майсторски мизансцен – с очевидното усилие да бъде разчупен и динамичен, но на практика изглеждаше някак дървено и изкуствено натъкмен/. Никакви недостатъци не забелязах в музикалната постройка – чудесна ансамбловост и взаимодействие, музикална хомогенност, плътност на музикалния ток, благодарение на един от най-ярките днешни кросовърски таланти у нас – Георги Милтиядов. Уважаеми любители на кросовъра, воглаве с министъра на културата, занапред ще трябва да се съобразявате с името Милтиядов, 26 г. днес. Едно нещо му желаем: да използва пестеливо силите и таланта си, за да му стигнат за по-дълго.

Забележителни бяха постиженията на четирите дами-протагонистки – Олга Динова, Кръстина Кокорска, Силвия Филипова и Яна Стефанова. Смаяха с танцовите си постижения, особено Кръстина Кокорска! Вокално безукорни, те сякаш съвсем нарочно се стремяха дори като звукоизвличане да се доближат до оригиналите от Тоника/Домино. Нова прегръдка между вечнозеленото минало и настоящето.

Господата вокалисти? Хм, да, добри вокалисти, сигурни и уверени, особено по-опитните. Направо трън в очите беше за мен смачканият омалял яркосин костюм на главния герой Самоувереният, с вид на работнически гащиризон. Относно другите две компоненти на комплексния сценичен артист – акторския и танцьорския – имаше какво още да се желае. Чудното е, че това се отнася и до някои от младото поколение. И на това място човек се пита дали в Музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София изобщо се изучава актьорско майсторство?…

Съжалявам, че не мога да приема ярката преднамереност и плакатност на костюмите. Не би ме убедило някакво обяснение с някакво брехтовско отчуждение…

Похвала за постиженията на балета, който представляваше сериозен темел в цялостната драматургия и със всеотдайността си вдъхваше много живот на сценичното действие. На фона на предимно класическите балетно-танцови похвати изпъкна с положителен знак един чудесен брейк-танцьор!

Очевидно беше себераздаването и ентусиазма на режисьора Камен Воденичаров, когото, уви, не познаваме от по-големи режисьорски форми. Ако това е бил дебютът му като режисьор на цялостно музикално-сценично постижение – многообещаващ е! Сполука е внимателното режисьорско „вслушване и вглеждане“ в логиката и в законите на музикалната тъкан и работата на първо място в тяхна полза. Самовлюбените, егоцентрични и безогледни музикално-сценични режисьори нерядко действат в разрез с музикалните действие и логика. Камен Воденичаров не е от тях. Той сам обяснява намеренията с в програмната тетрадка:

„Привечер. Късна пролет, Крайморска градина. Пълна с шумове, движение – понякога невидимо, смях, шепот… Усещането за живот идва от хората, музиката и морето. Историите на приятелите от срещата на випуска се сблъскват като вълни в брега с младостта и събуждат вдъхновението. Любовта грабва диригенската палка и запалва страстите на героите във вихрен танц“

Какви отлични тези! Особено добра като намерение ми се вижда идеята за „полувидимото“ движение. Понастоящем в Европа процъвтява един режисьорски похват – докато в центъра на събитията главни герои изпяват или изиграват основната история, по периферията на сцената второстепенните /за момента/ персонажи не стоят да наблюдават като истукани вълненията в центъра. А изпълняват миниатюрни наглед несъществени „неми“ етюди, които обогатяват мизансцена със събития и динамика. Напр. 2-ма от страничните герои биха могли непозволено да късат цветя, да дойде блюстител на реда /от кордебалета/, да им се скара, да ги глоби, те да се мъчат да избягат. Или някакви подобни фантазии – да се счупи огледалце, да прехвърчи топка, какво ли още не „невидимо“ периферно движение…

И още нещо ми липсваше в първите три-четвърти на спектакъла: редом с Любовта и Песента, смятам, че беше наложителна визуализацията на Протагониста Морето.

Забавно и новаторско изделие беше програмната тетрадка – във вид на истинска тетарадка от 60-те години: с абитуриентските снимки на изпълнителите с къдрав кант, с вид на тетрадка-лексикон, с трамвайно билетче от 6 стотинки и други весели соц-реалистически следи. Прекрасните текстове на всички песни са отпечатани там, и никакви бележки нито за изпълнителите, нито за произведението. И така може. Е, и това изделие – програмната тетрадка – лъха на сиромашия, подобно на всичко останало в спектакъла „Здравей! Как си, приятелю?“ Ех, тая наша пуста сиромашия по културата!…

Усмихнати и щастливи хора си тръгваха от този спектакъл. Повечето от тях бяха дошли да се потопят обратно в романтичните години. Аз лично не успях да се върна в младините си. Не почувствах и нужда. Сякаш представлението ми казваше, че трябва да се харесвам такава, каквато съм, 30 /50 евентуално/ години по-късно. Един мюзикъл определено с елегантен и добронамерен психотерапевтичен ефект.

От където и да го погледнеш, раждането на нова творба в редкия жанр „мюзикъл“ си е СЪБИТИЕ!

За финал още думи от режисьора Камен Воденичаров:

„Това е нашата приказка за минали и днешни времена. Подарък за любимите. Приятелите. Сбъднат сън.“

музика – Стефан Диомов, идеен проект- Еделина Кънева, либрето – Юрий Дачев, режисьор: Камен Воденичаров, диригент, оркестратор и обработка: Георги Милтиядов

Примерната: Олга Динова Самоувереният: Добромир Момеков, Нетърпеливата: Кръстина Кокорска, Суетната: Силвия Филипова, Закъснелият: Богомил Спиров, Клошарят: Румен Григоров, Явор: Калоян Ченов, Ясен: Александър Панайотов, Мария: Яна Стефанова, Радой: Антонио Дачовски, Радой син: Димитър Иванов Солисти на балета: Татяна Янева и Трайче Стойковски Оркестър, хор и балет на Национален музикален театър Мултимедия: Иван Липчев Хореограф: Йоанна Стоянова Хормайстор: Людмил Горчев Концертмайстор: Мария Кирова Отговорен корепетитор: Томислав Вичев Координатор на проекта: Пеньо Пирозов

Автор: Здравка Андреева, 21.05.2024 г.

Източник: obache.bg

Прочети цялата публикация