Кой е българският Оскар Шиндлер?

На 21 август се навършиха 115 години от рождението на един забележителен човек – Боян Василев Атанасов. През 1940 г. като втори секретар на българското консулство във Франция настанява десетки български евреи в сградата на легацията в Париж и организира транспортирането им до София, пише burgas24.bg, позовавайки се на ПОТВ. Неговите усилия предлагат илюстрация на човешкия потенциал да се противопостави на световното зло – не импулсивно, а съзнателно и преднамерено. И това във време, характеризиращо се с "ужасяващото мълчание и безразличието на добрите хора“, ако използваме формулировката на Мартин Лутър Кинг. Боян Атанасов (21 август 1909 – 24 ноември 1997) е син на генерал Васил Атанасов, завършва право в Софийския университет. Постъпва на външна служба през 1936 г. и работи в Лондон, Париж, Лисабон и Вашингтон. Неговата история беше включена в специалната изложба в централата на ООН в Ню Йорк през април 2000 г., в чест на дипломати от 24 страни, предприели изключителни стъпки, за да спасят евреите от нацистките концентрационни лагери. Експонатът казва, че неговият е "един от новооткритите случаи на дипломатически героизъм“. Разбирането на контекста е от ключово значение за разказа. През 1940 г. Атанасов действа в окупираната от Германия Франция. Антиеврейската политика на нацистите е в разгара си, френските евреи са преследвани, а официалната позиция на българското правителство е, че българските евреи, заварени от войната в чужбина, могат да бъдат третирани като местни евреи. Без разрешение от МВнР в София, без знанието на тогавашния български посланик във Франция Никола Балабанов, Атанасов настанява група евреи в сградата на легацията в Париж и организира транспортирането им до България с три наети вагона. Групата включва български доброволци, които са се били на страната на републиканците в Гражданската война в Испания и са били преследвани от режима на Франко в Испания. Те бяха избягали от Испания, но намериха окупираната от нацистите Франция опасно място и вече бяха отчаяни да напуснат Франция. Много от тези хора намират убежище в българското консулство в Париж с изричното съгласие на Атанасов. Групата трябваше да разчита на изложба с български цветове (направена от парчета бяла, зелена и червена хартия, залепени на входната врата от консулския канцлер) с надпис "Bulgarisches Eigentum“ (т.е. българска собственост). "Но това беше много слаба защита срещу хората от Гестапо. Страхувах се всеки момент да не ги отнемат", каза Атанасов. "Списъкът на Атанасов" не е метафора, загатваща за известния филм на Спилбърг. Списъкът съществува, намира се в Централния държавен архив. Самият Атанасов изготвя тристранния машинописен списък на пътешествениците, като най-отгоре поставя български имена. Той лично осигури необходимите документи и пропуски за преминаване на границите на няколко европейски държави. Той лично подписва задължението да заплати транспортните разходи от 33 000 райхсмарки, с цел да се ускори процедурата - и да се избегне обсъждането на случая на по-високо ниво в Берлин или София. Като верен слуга, той се обажда на посланик Балабанов – но едва след като лично изпраща групата до гарата. "Атанасов, ще те уволнят с телеграма и цял живот ще плащаш тази сума...“, беше реакцията на разочарования посланик. Балабанов отказа да поеме отговорност за действията на секретаря на легацията. А Атанасов добре знаеше какво прави. "Наруших българските закони, за да се подчиня на висшия закон“, ще каже Атанасов десетилетия по-късно. "Мисля, че направих добро дело. И Бог ще ми прости!“ Горните цитати са от интервю, разкриващо много подробности за провеждането на операцията: разговорите на Атанасов с германските железопътни и военни власти ("две седмици ни препращаха от един офис в друг, като топка за пинг-понг"); задължение, подписано с "неизтриваем молив“ за плащане на 33 000 райхсмарки, сума, с която той не е в състояние да разполага; Спорът на Атанасов с германски служител, който предложил еврейските имена да бъдат зачеркнати като условие за разрешението му; спор дали случаят е подчинен на германските или на българските закони... Това интервю, проведено на 22 септември 1993 г. от Рой и Ан Фрийд за мемориалния музей на Холокоста в САЩ, не обхваща периода след 1950 г., когато службата на Атанасов е прекратена. Връща се в България, а семейството му е изпаднало в тежко финансово положение, което принуждава опитния дипломат да полага тежък физически труд. Човекът, който спаси толкова много животи на испански републиканци и евреи, беше изпратен в безпаричие. Истината беше, че съдбата на Атанасов не беше най-лошата. От 43-ма народни представители в 25-то Народно събрание, подписали "Почетната грамота" на Димитър Пешев от 17 март 1943 г. срещу депортирането на българските евреи в нацистките лагери на смъртта, двадесет са разстреляни след 9 септември 1944 г.; и останалите, включително самият Пешев, осъдени на различни срокове лишаване от свобода. Направеното от Атанасов не беше признато от комунистите, нито по някакъв начин публично достояние, но той беше оставен свободен да се приспособи към новата среда - която не беше особено приятелска. "Той не го прие като трагедия... Аз го видях така, но не и той", каза синът му Богдан. За щастие Атанасов владееше няколко езика: английски, френски, португалски, немски. И подобно на съпругата си Теодора Хаджимишева той можеше да работи като преводач на: Хорхе Амаду, Хемингуей, Даниел Дефо, Уилям Фокнър, Волтер… Почти неизвестен в България, делото му е признато в чужбина: през март 2000 г. в Израел са засадени дървета в памет на Боян Атанасов за неговата човечност и спасяването на десетки евреи през Втората световна война

Прочети цялата публикация