Паулина Шишкова: Участ ли бе да я опишеш или какво преживяха 35-годишните некомунисти след 1989 г.

35 години от свалянето на Тодор Живков от власт. От това на нашето семейство не стана по-добре. Вижте:

До 1989 г. учехме, придобихме научни титли, родихме дете, живеехме в апартамент под наем.

След 1989 г. майка ми умря от глад по време на Лукановата зима и управлението на Виденов. Едва успявахме да осигурим хляб на детето и на кучето. Ние, възрастните, гладувахме.

В София една зима нямаше никаква вода. Нямаше бензин. Но вместо това имаше автомобилни злополуки, към които някои от нас станаха съпричастни. Имаше мутри, побоища, убийства, поради което водехме детето на училище до 12 клас.

Плащахме частни уроци по всичко – математика, български, спорт, рисуване и т.н. Заплатите ни станаха символични поради ужасяващата инфлация, а през 2000 г. в резултат на паричната реформа си загубихме изцяло спестяванията. Продължихме от нулата.

Успяхме да си запазим работните места, но в същото време гледахме, как нечестни и некадърни кариеристи ни ставаха началници и ограничаваха свободата и творческата ни реализация.

Разбрахме, че животът в България не за нас. Детето, след като видя жалкото ни съществуване, на 18 години отлетя в чужбина – колкото се може по-далеко от България.

Последва отчуждението му от страната и от нас. Ние се мъчехме в България, то се мъчеше в чуждата държава. Постепенно се отчужди и ни намрази, каза, че не го интересуваме.

Ние остаряхме в мизерия и в безизходица. Без материални блага, с орязани пенсии, без приятели и без подкрепа, без да има организация, която да защитава нашите интереси. Сега чакаме смъртта. Дано има къде да ни погребат, че за 35 години и гробищата се приватизираха.

ПП: Написаното не е преживяно от авторката, която е млада и успяла жена. Но някой друг го е преживял действително, не е измислено.

Прочети цялата публикация