И в България има силно загрижени за "волята на народа"

Казваш на хората това, което искат да чуят, потвърждаваш техните страхове и им сервираш онова, на което си ги свикнал – така "загрижените за народа" популисти премазват демокрацията и превръщат думата "реформа" в мръсна.

Гласовете ви чувам: ама популизмът нещо лошо ли е? Простият отговор по моему е „да“. Защото освен демагогски опит да се следват и яхват вече създадените настроения с цел бърза политическа печалбица, той е изначалното зло, изначалното „То“ на обществено-политическите ни отношения. А защо пък да е така, пак ви чувам. Ами много просто – популизмът, който далеч не е наше изобретение, предлага измамно прости решения на изначално сложни проблеми. И това е зло, което просто спира или поне забавя нормалното развитие на демокрацията.

Игра с установени страхове и надежди

Става дума не за реални решения, а за игра с т.нар. “confirmation bias” на широката публика – казваш им каквото и без това искат да чуят, препотвърждаваш техните вече установени страхове и надежди - и им сервираш онова, на което и без това си ги привикнал. И понеже масовият колективен ум никога не ражда нищо, а априорно следва алгоритмите на популярното, от това извличаш малкото магарешко мляко на политическия дивидент. И евентуално правиш политическо сирене, като блъскаш вътре и козе, и овче, и всякакво, което – особено в нашия случай – почти винаги се оказва заместващ политически продукт.

Ще вдигнем еднакво пенсиите на всички, без оглед на приноса? Правим го! Ще ударим негативните явления – от примерно липсата на кувьози през личната безопасност, та до свалянето на цените на храните чрез хиляди държавни проверки, които няма да доведат до нищо? Разбира се. Ще се борим с всички отрицателни явления в обществото и аз лично ще се боря за вашите интереси, малко като при соц-а? Гарантирано от новите сглобки. Ще си купим гласовете на държавната администрация, на корпоративния (контролиран) вот и на репресивния апарат, като им подадем моркова на увеличените заплати, а не тоягата на работната оптимизация в ерата на ИИ? Обичаме ви, очакваме и вие да ни обичате пред урните, иначе – помнете ми думата - няма да сте добре.

Вечната струна: недоволството от това, че си изключен

Популизмът у нас е базовото разбиране за политика, като масовите му „жертви“ не зацепват, че става въпрос за чисто замазване на очите, подкрепено от официалните медии (защото за тези трубадури на всеобщата глупост това е бизнес - кога голям, кога за стотинки). Загрижени за „народа“ са основните политици, които задават реалността. И там се свири на една вечна струна – скритото или недотам недоволство от това, че си изключен.

Понякога е осъзнато, най-често – не е, но политическият популизъм у нас съвсем хитро сърфира върху страховете (и общата тревожност) на масата, както и върху общото сломяване на идеята за реформи. Тоест, имаме постоянно препотвърждение на т.нар. „статукво“, както и състояние на скачени съдове между левия и „новия“ крайнодесен популизъм.

Ето: Тръмп обяви война на самата демокрация, на търговията, на образованието, на здравеопазването, дори на науката и културата – и все още се радва на около 45% одобрение.Тук можем и леко да се пошегуваме на наша почва – от там, накъдето лудият Доналд отива, наште в България се връщат. Те отдавна – от поне 20-тина години насам – правят нещо подобно, омесвайки го с ляв популизъм, държейки работещите хора бедни, но „свои“ - тоест те един вид воюват с всичко, което де факто създава просперитет – натискат главата на бизнеса надолу (даже често директно го отнемат), мърдат заплатите с по некви 6-7% (на фона на т.нар. „галопираща инфлация“) и, като цяло, се хранят с ужаса на масовия прекариат от утрешния ден. Докато им съобщават, че не са глухи за народните вопли, а тъкмо напротив.

С "народната воля"“ няма как да сбъркаш: води до парламента

Ерго, популизмът се храни със стазис, т.е. със статукво, гълта го сутрин, обед и вечер на прахчета, но винаги го представя като път напред. И успява да направи думата „реформа“ мръсна или поне втръснала. По-образованите популисти или техните съветници добре знаят, че с volonté générale, т.е. уж народната воля, няма как да сбъркаш, рано или късно ще те доведе до парламента (за малките формации), или пък чрез нея ще оправдаеш/скриеш свои действия (за големите).

Понякога ми се струва, че точно ние сме крайно податливи на популизма, защото някак сме „свикнати“ на него още от соц-времена. (Преди беше БКП, сега вие си изберете.) У нас той действително е основно ляв (ние сме държавата и раздаваме парите, ще ви дадем не едно, а две кисели млека на цената на едно). Чакам да се появи и злокобно десен, който да предложи в стил „Кръстникът“ на определени бизнесмени да „връщат на общността“ (не, че не се е случвало многократно, но не към „общността“). Разбира се, специално десният популизъм в благ вариант няма достъп до медиите – този като Рейгъновия, че ще подкрепяме бизнеса, но и винаги ще помагаме на поставените в невъзможност (което донякъде спечели втория му мандат). Или поне ще ви го обещаем, което е и втората най-важна черта на популизма.

Да, популизмът по начало казва, че ще се погрижи за бедния, но – освен при Пабло Ескобар, който си имаше собствен дневен ред и буквално размяташе доларови банкноти - това никога не се случва. Но бедният и социално изключеният винаги вярва в „спасител“, който му говори директно.

Истинският прогрес е в изчистването на системите

А че истинският прогрес (и евентуален welfare) е в изчистването на системите, начело със съдебната – това не се чува и няма да се чуе, ако ще всички членове на „Да, България“ да станат лидери на ротационен принцип.

Затова казвам, че българският популизъм не може да бъде дори атакуван, камо ли преборен, без да има организация и по най-малките места, подобна на комитетското дело на знаете кой, и без – уви – раздаване на пари по един или друг начин (може да не е точно в стил „Ескобар“, все пак).

Ерго, има съвсем прост, но и по-сложен популизъм. Ясно, че е световно явление, но е хубаво да се знае, че у нас той произвежда компаративисти по политическа необходимост, или, по-просто, вулгарни политически гьонсурати без капчица морал, ако позволите. И никой не разбира, че популизмът е като „лапнеш нещо, глътнеш нищо“, т.е. не произвежда нищо за когото и да било, освен – вероятно – малко повече гласове на избори.

Популизмът превзема и премазва всичко

Добре, разбирам – ако пренесем всичко това върху световната платформа, ще намерим великолепни десни популисти като Орбан, Тръмп и дори Вучич (на другаря Си не му се налага). Преди началото на демократизацията в края на 19 век популизмът не е съществувал в днешния смисъл (освен когато кралят раздава хляб и зрелища), но сега в голяма степен изчерпва днешната политика – докато само Харари в “Nexus” и аз май предупреждаваме, че това явление превзема абсолютно световната политика, овладява ресурсите и всички реформисти навред са чао.

Така популизмът премазва либералната демокрация, защото мимикрира като нейна напълно приемлива паралелна същност. Казвам аз, хау. Къде остана онази класическа политика на Чърчил, в която лидерите съвсем честно казват, че без кръв, пот и сълзи няма да стане? И че трябва да бачкате за демокрацията, за да я има?

За финал - и още по-умно: популизмът винаги е вид трансмутация на политическото, но не и истинска негова легитимация. А у нас, впрочем, има ли популисти? Усмихнато човече?

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Прочети цялата публикация