За да не се превърне българското правосъдие в Ердоганово

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Седя и се чудя: отиваме ли към турски Ердоганов модел в съдебната система? Защо се питам? Защото по моему има нещо като днешната Ердоганова двойственост на правораздавателната реалност, част от която може би се наблюдава и у нас. А именно: формално и популистки Ердоган почти всяка седмица обяснява, че фокусът му е в справедливостта, както се казва и партията му, но всъщност мнозина говорят за безмилостно смазване на политическите опоненти.

И още по-големият въпрос е: възможно ли е днешната българска власт да упражнява по-мек вариант на същото?

Думам ти за Турция, сещай се за България

Отбягвам умишлено казуса "Коцев" и "говора примерно", както казва Хазарта, но и с опит за поглед от хеликоптер върху системата. Първото и най-важно, което ми хрумва, е, че като юрист, пък и наблюдател на процесите, вярвам дълбоко в българския съд и повечето български съдии. Голямата част от тях са истински достойни магистрати, които, доколкото им позволяват рамките на правото, се противопоставят на изкривяванията в системата. Същевременно благодарение на Третата индустриална революция твърде често "орки" съдят по Фейса вместо съдиите, а това е изронващо и дори разпадащо за самата идея на правото. Още по-красиво казано по древноримскому (и по-специално от Салустий в "Югуртинската война"): Когато улицата се намеси в правото, то изхвърча през прозореца.

А защо започнах с Турция: защото има преки паралели, макар и в относително различен контекст. Имам два примера за вас. Първият е истанбулският кмет Екрем Имамоглу, а другият е Селахатин Демирташ, най-успешният тамошен кюрдски лидер. Имамоглу е в зловещия затвор "Силиври", а Демирташ - в подобен в Одрин. Тук "забавното" е, че вторият е на път да излезе, защото Ердогановият ултра-националистичен съюзник Девлет Бахчели иска да се представи пред друг вид гласоподаватели като "либерален". С други думи: наблюдаваме едно властово лицемерие, което казва, че въпреки десетилетната война срещу кюрдите, ние ги приоритизираме и възприемаме. Това, разбира се, е циничен отглас на неудържимата популистка вълна в днешния свят, която често премазва смисъла и рациото за сметка на краткотрайни политически дивиденти. Гледаме го и у нас.

Имамоглу изглежда като перфектната жертва на авторитарната и подчинена съдебна система. Той два пъти е избиран за кмет на Истанбул от опозиционната Републиканска партия и за мнозина абсолютната назидателно е вкаран в затвора от Ердогановия режим - режим, който съвсем двойствено е в състояние да продуцира две реалности. Едната официална, а другата - строго политическа. Това да ви прилича на нещо?

И сега идва и истински болезненият проблем относно нашата реалност. Демирташ ще сключи сделка и ще излезе, но почти академичният въпрос е възможно ли е политици да използват съдебната система като инструмент? Тогава идва старият римски въпрос "quis custodiet Ipsos custodes", т.е кой би ни пазил от самите пазачи (на правото)? Възможно ли е вече да живеем в страна, в която съдебната система да бърка - нарочно или не - наказателното с политическото? И да използва основните медии за необходимата съпътстваща назидателност? Помислете малко.

За да не спечели злият вълк

Да опитам и леко философски, без когнитивно напрежение. Самата теория на правото, сякаш удобно непонятна дори за някои изявени магистрати, презумира, че всеки е невинен до доказвано на противното, а не бърза жертва на Фейсбук правораздаването. Т.е. тя е питагорейска априори - предполагаме, че субектът е добър, а не лош, но когато попаднем на лош, наказанието трябва да го промени. И вие абсолютно не знаете каква огромна "писателска" работа извършва даден съдия, за да спази закона (тук турските ми примери от по-горе не работят).

Би работило само едно: съдиите у нас да запазят един вид Платоновата си честност. Ако загубим и нея, губим всичко, и тогава, да речем, вълкът от "Ну, погоди" печели мача срещу зайчето на справедливостта.

Има и голям комуникационен проблем, свързан с обяснимия народен копнеж по бързо правосъдие. Съдиите съвсем правилно не се обясняват пред медиите, но в днешната дигитална среда това води до възмущение от "малкия човек". Ерго, съдът винаги - медийно и всякак - е зашит като бавен и/или корумпиран, дори да правоприлага истински. В този смисъл е добре не само общите, но и районните съдилища да разясняват казуси и дела - немислимо преди, съвсем мислимо при днешното соцмрежово избухване.

Да уважаваме съдиите и техните решения

Съдебната система у нас може да си работи съвсем нормално, стига да се спазват checks and balances. Най-секси реформата там може да се сведе до нещо относително просто: третата власт у нас да не може и да няма начин да стане "Ердоганова", т.е. да напомня политическа и понякога лична бухалка на овластените.

Затова ще завърша по вазовски: съдиите, съдиите, те да са живи. И да имат куража и честността да се противопоставят на "Силистра йолу"-то на политическия натиск - на това изпълнително-властово разпищолване и мазен гювеч, което по тези ширини в момента изглежда неизбежно.

Ще завърша с нещо още по-важно: съдебната наша (континентална) система, особено в наказателната си част, не може и не бива да бъде повлиявана от революционен прерогатив. В днешния си вид все пак тя е правнук на просвещенското разбиране за диспозиция и санкция в правната норма, които предполагат равенство пред закона, дори той да е лош. Друг е въпросът, че според мен глупавата държава ходи след събитията и преправя законите, следвайки най-различни трагични събития с голям обществен отзвук. Но да уважаваме съдиите и техните решения, моля: те са основните крепители на приблизителния демократичен ред, в който живеем.

Прочети цялата публикация