Оживелият в Некропол. Част II. Последният бой

Продължаваме с интервюто на «Ампер». Този път ще се въздържа от коментари – все едно, като чуеш подобни истории, наум ти идват само цветисти изрази, които не стават за печат. А хората наистина са преживели този абсурд...

* * *

- Как да е, стигнахме поста. Той беше разположен край някаква махала... Или пък селце... Чак след година – година и половина разбрах, че това е Некропол – придобилото известност през зимата на 2022 – 23 година място в ЛНР (1). Ние си го знаехме просто като Селото.

Тъкмо заехме позицията и украинците започнаха да ни обстрелват със завидно постоянство. Връзка няма, не знаем за какво да съобщаваме... Сидим, гледаме къщите, слушаме взривовете... Единствената полза от нашето стоене беше, че престанахме да се плашим от непреките попадения, вече различавахме изстрела на минохвъргачката от този на танка и на 152 или155 – милиметровото оръдие. Така мина първото излизане. Смениха ни след два дни.

- Началото не е било много весело...

- Няма страшно – краят беше близо. По-близо, отколкото можеше да се предположи. Следващия път ме изкараха от играта. Това стана при атака в Некропол.

- Как ви поставиха задачата за щурма, подготвиха ли ви?

- Превъзходен въпрос! От нерви и заради кибиченето на поста аз не бях ял три дни, само пиех вода. Останалите в отделението също минаха на икономична диета. Отслабнахме физически, народа го налегнаха разни болежки... И психическото състояние беше нестабилно. Все пак допреди две седмици ние бяхме цивилни, вярващи, че няма да има мобилизация, както говореха по телевизора (2).

А за боеприпасите – получихме толкова, колкото можем да носим...

- Момент, а колко човека участваха в атаката? Рота? Или взвод?

- Не, едно пълно отделение – бяхме осмина или деветима. Не помня точно бройката.

Вечерта на 6 октомври дойде батальонният и каза: «Момчета, трябва да се вземе украинската позиция в селото...». Това беше цялото поставяне на бойната задача.

- Той, значи, не ви е начертал схема, не е показал къде са противниковите и нашите части, какво трябва да се «вземе», колко врагове има там?

- Ти пък! Нищо подобно! (Смее се.) С нас изпратиха ротния, той беше единственият, запознат с операцията.

Наредиха да вземем повече боеприпаси и вода и да проверим изправността на оръжието. Понеже не ми дадоха повече от четири пълнителя, аз напълних мешката с пачки с патрони.

Сетне разбрахме, че нашият механик – водач е изчезнал... Акцията беше пред провал... Командирът на ротата взе да тича по ямите – укрития на отделенията, питаше кой е управлявал БТР, има книжка категория C или поне е карал лека кола... Всички си мълчаха. Тогава той преформулира въпроса: «Има ли желаещи за обучение за водачи на бронетранспортьор?»... Намери се един герой – мечтател, ха-ха-ха. Макар и трудно, запалиха машината. Трябваше да вземем назаем от съседите нафта. Нямаше грам антифриз, а нощем температурите падаха под нулата – тъй че двигателят подкашляше.

С хиляда зора потеглихме. Ще опитам да опиша пътя, който изминахме. Ако гледаш по посока на противника, излиза, че ние напуснахме условно «нашия» район с къщи в сивата зона (3), продължихме по улицата, водеща към другата част на Селото. Отдясно имаше неголям гъсталак – шмугнахме се зад него. По-нататък, на около 100 – 150 метра, отляво започваше перпендикулярна пресечка. Когато изскочихме от «кутийката» и се разпръснахме, видяхме наблизо няколко постройки. По думите на ротния именно в тях и в гората отзад бяха украинцита. Получава се, че ние десантирахме в десния фланг на вражеските позиции.

Честно казано, не знам защо не ни изгориха, докато бяхме в машината. Може да са нямали тепловизори и прибори за нощно виждане – все пак тръгнахме по тъмно...

Залегнахме, заозъртахме се... И осъзнахме, че по нас още не стрелят – въпреки че онези можеха да ни избият като пилци във всеки един момент. Дали в сградите не е имало достатъчно хора, или пък там е бил разположен наблюдателен пост?... Кой знае...

Моите другари живнаха, предложиха да ставаме и да видим сметката на украинците. Започна спор. Имах усещането, че само аз мисля трезво, но все пак ротният подкрепи предложението ми, че след като не знаем как се е укрепил неприятелят, трябва да понаблюдаваме какво става.

Взе да се развиделява и по «Азарта» (4) предадоха на командира, че ще има артилерийска подготовка преди да тръгнем в атака. Братлетата на оръдията, мобилизирани и неуки като нас, изстреляха четири снаряда (5). Тръснаха всичките под носовете ни – по чудо не убиха никого и не унищожиха бетеера.

Веднага след тази канонада украинците вдигнаха квадрокоптер. Виждах го добре, но без команда не стрелях. Той отлетя и отгоре ни се посипаха мини. За нула време раниха няколко човека. После разбрахме, че имаме и убит. Не издържахме на противниковия обстрел и панически решихме да отстъпим поне на половин километър, в нашата част на Селото. Бронетранспортьорът не запали веднага, тръгна все пак, но когато изминахме неголямо разстояние, забелязахме, че един от нашите го няма. Върнахме се, намерихме тялото на братлето. Докато се качвахме обратно, чух първия украински танк, излизащ на позиция за пряк изстрел някъде наблизо. Вече по време на движение видях и втория. Не знам защо не стреляха, но ние се върнахме в условно нашия квартал. Там вкарахме БТР в двора и се скрихме в една от къщите.

...Обед.

Бях зле, травмата от взрива на мината се проявяваше.

Превързочните материали не стигнаха за всички. От осем или девет човека шестима бяха ранени или контузени.

Украинците не ни оставиха на мира и взеха да гърмят по квартала с всичко, което имаха подръка, включително с танкове. Ротният заповяда на ранените да тръгват пешком по двама, понеже бетеерът пак заглъхна.

Движехме се по улицата, по която дойдохме сутрина, на прибежки, оставяйки голямо разстояние между двойките. Аз бях сам. Неприятелят ни наблюдаваше и съвсем наблизо започнаха да падат мини. Чух пронизително изсвирване, скочих в крайпътната канавка и това ме спаси – «моят» снаряд се пльосна на пет метра по-напред, обливайки с шрапнели оградите на пустите домове. Окончателно оглушах с лявото ухо. С дясното още чувах нещо. Пригади ми се, но понеже не бях ял отдавна, нямаше какво да повърна, стомахът се свиваше в спазми.

Някъде по това време ни настигна бронетранспортьорът. На бронята се събрахме всички бегълци. Полетяхме напред, още повече, че обстрелът на района продължаваше. А аз напълно се шашардисах, когато на излизане от Селото се разминахме с двама цивилни, спокойно каращи колелета.

Върнахме се в горския пояс, в който живяхме последните няколко дни. Прегледаха ни. И тук аз изпаднах в нещо като вцепенение или паническа атака. Пред очите ми мътнееше, нищо не възприемах и само повтарях като скоропоговорка: «Какво става? Какво става?». Мен, както и останалите ранени, ме разоръжиха, освободиха от ненужните вещи и по заповед на ротния натовариха в БТР, който трябваше да ни закара до болницата. И аз загубих съзнание.

Бележки

Луганска народна република (абр.)

До последния момент руските официалните власти уверяваха населението, че ситуацията на фронта е под контрол и не се предвижда мобилизация. Докато на 21.09.2022 не беше публикуван президентският указ N: 647...

Неутрална територия.

Р-187 («Азарт») – руска портативна радиостанция.

През есента на 2022 год. неочаквано за всички се оказа, че руската армия не е обезпечена с артилерийски боеприпаси. Според мен това се дължеше на няколко причини:

Част от военните заводи на времето бяха приватизирани и разрушени – на освободените терени предприемачите построиха търговски центрове и жилищни квартали.

Оцелелите предприятия не бяха готови да заработят веднага на пълна мощност.

Разходът на снаряди на фронта беше огромен – около натовските позиции артелеристите създаваха лунни пейзажи, но точността на попаденията им бе минимална.

Много арсенали бяха оставени на врага при отстъплението на руските войски.

Прочети цялата публикация