Какви са резултатите от посещението на „Съюза от Мека“ в Техеран?

осещението на делегацията на „Съюза от Мека“, включващ Саудитска Арабия, Турция и Пакистан, в Техеран в понеделник, 26 октомври, не доведе до обявен политически пробив, който да сложи край на войната или да открие ясен път към преговори. То обаче разкри регионална инициатива, надхвърляща рамките на традиционното дипломатическо посредничество и съчетаваща стремежа към овладяване на ескалацията с опит за ограничаване на възпирането и пренареждането на силовия баланс в региона. Въпросът не се свежда единствено до това Иран да бъде убеден да се върне към преговорите, а включва и проверка на способността му да отдели продължаващата конфронтация със САЩ и Израел от необходимостта да избегне разширяването на конфликта към други регионални държави.

В делегацията участваха саудитският министър на отбраната принц Халид бин Салман, пакистанският началник на армията фелдмаршал Асим Мунир и ръководителят на турското разузнаване Ибрахим Калън. Те се срещнаха с високопоставени ирански представители, сред които Мохсен Резаи, секретар на Висшия съвет за национална сигурност, както и с президента Масуд Пезешкиан. Съставът на делегацията има особено значение, тъй като съчетава саудитски представител в областта на отбраната, чиято страна пряко понася последиците от ескалацията, пакистански военен командир с важни канали за комуникация и турски разузнавателен ръководител, способен да участва в контакти, изискващи дискретност и гъвкавост.

Според съвместното изявление след срещата четирите страни са се договорили да продължат диалога и да засилят сътрудничеството в областта на регионалния мир и сигурност. Иранската страна определи разговорите като положителни, но без да обяви обвързващо споразумение в сферата на сигурността или окончателно разбирателство по спорните въпроси. Това означава, че официално обявеният резултат остава в рамките на съгласието за запазване на отворени канали за комуникация, а не представлява споразумение, което да отстранява причините за конфронтацията или да гарантира прекратяване на последиците от нея.

Липсата на обявено споразумение обаче не означава непременно, че посещението не е постигнало други цели. Възможно е разговорите да са били насочени към очертаване на червените линии, проверка на готовността на страните за ограничени отстъпки и създаване на канали за комуникация, които да бъдат използвани при нова ескалация. Това остават аналитични хипотези, а не потвърдени резултати, предвид ограничената публична информация за съдържанието на преговорите.

Посредничество, което носи послание за възпиране

Най-същественото значение на посещението се състои в съчетаването на посредничеството с възпирането. Саудитска Арабия, Турция и Пакистан не действат от напълно идентични позиции в кризата, но имат общ интерес да предотвратят превръщането на войната в по-широк регионален конфликт, който би изчерпал военните и икономическите им ресурси и би изложил енергийната сигурност и морските маршрути на продължителни рискове.

Значението на тази инициатива нараства и на фона на споразумението за взаимна отбрана, подписано от трите държави в Мека на 7 август миналата година. То предвижда въоръжено нападение срещу една от страните членки да се разглежда като нападение срещу всички, наред с укрепване на отбранителното сътрудничество между тях. Следователно изпращането на представители на тези държави в Техеран не бива да се тълкува като отстъпление от техните ангажименти в областта на сигурността. Също така само по себе си то не доказва, че трите държави се подготвят за пряка военна конфронтация с Иран.

По-обоснованата стратегическа интерпретация е, че делегацията се опитва да съчетае два паралелни подхода. Първият е да даде шанс на дипломацията да овладее ескалацията. Вторият е да предупреди Техеран, че продължаващото пренасяне на нападенията и заплахите към съседните държави може да промени техните стратегически сметки и да засили координацията им в сферата на сигурността. В този смисъл дипломацията се превръща в инструмент за управление на възпирането, а не в негов заместител.

Ефективността на това послание обаче зависи от яснотата на взаимните ангажименти. Тристранното споразумение за отбрана засилва способността на участниците да координират действията си, но не означава автоматично, че те имат единна позиция по всички аспекти на войната. То също така не доказва наличието на общ механизъм за реакция при всяка възможна ситуация. Различията в географското положение, икономическите интереси и международните отношения могат да улеснят постигането на съгласие за предотвратяване на ескалацията, но да затруднят съгласуването на конкретен отговор, ако такава все пак настъпи.

Защо страните от споразумението отиват в Техеран?

Значението на посещението произтича и от разбирането, че оставянето на кризата изцяло на динамиката на военните действия може да доведе до последици, които впоследствие трудно биха могли да бъдат овладени. Саудитска Арабия е пряко заинтересована от сигурността на своята територия и петролни съоръжения, както и от предотвратяването на превръщането на атаките на хутите в постоянен натиск върху нейната икономика и плановете ѝ за развитие. Турция се стреми да ограничи разрастването на войната и да защити регионалните и търговските си интереси, като същевременно запази самостоятелна политическа роля в регионалните механизми за сигурност. Пакистан от своя страна трябва да съчетава значението на отношенията си със Саудитска Арабия с необходимостта да управлява отношенията си със съседен Иран и да избегне въвличането във военна конфронтация, която би наложила допълнителна тежест върху сигурността и икономиката му.

Тези интереси не правят целите на трите държави идентични, но създават пространство за съвместни действия. Саудитска Арабия може да поставя на първо място прекратяването на нападенията и гарантирането на сигурността на жизненоважните си съоръжения. Турция може да се съсредоточава върху предотвратяването на разрастването на войната и изграждането на регионална рамка за управление на разногласията. Пакистан пък може да използва отношенията си с различните страни, за да улесни комуникацията между Техеран и Вашингтон.

В този смисъл „Съюзът от Мека“ не представлява непременно единен фронт срещу Иран, а зараждаща се рамка, която може да изпълнява две различни функции: да изгражда колективен капацитет за възпиране и да осигурява политически канал за комуникация с държава, чиято продължаваща конфронтация със съседите може да застраши и самите участници в споразумението.

Тук се откроява важно противоречие: колкото повече се засилва способността на трите държави да координират действията си в сферата на сигурността, толкова по-голяма става необходимостта им да поддържат отворени канали за комуникация с Техеран. Целта е да се избегне погрешна преценка, която би могла да превърне ограничен инцидент в по-широка конфронтация. Успехът на този баланс обаче зависи от способността на страните да превърнат политическите договорености в ясни и проверими правила на поведение.

Иран: между преодоляването на изолацията и отказа от отстъпки

Техеран е изправен пред дилема, която надхвърля традиционния избор между преговори и ескалация. Иран има нужда да облекчи военния и икономическия натиск, но същевременно съзнава, че отстъпките под натиск могат да бъдат възприети вътрешнополитически като признак на слабост. Те могат също да отслабят преговорните му позиции и да засегнат отношенията му със съюзниците и регионалните мрежи на влияние.

От тази гледна точка посещението предоставя на Иран възможност да покаже, че все още е способен да поддържа отношения с влиятелни регионални сили и че не е напълно дипломатически изолиран. То му позволява също да предаде посланията си до Саудитска Арабия, Турция и Пакистан и да използва каналите на тези държави за комуникация с Вашингтон. Политическата полза от подобни контакти обаче не означава непременно, че Техеран е готов да промени стратегическите си сметки или да направи съществени отстъпки.

Основната дилема пред Иран е, че успешната стратегия за печелене на време изисква повече от поддържане на отворени канали за комуникация. Ако дипломацията не бъде съпроводена от стъпки за намаляване на риска от нападения и за предоставяне на осезаеми гаранции на съседните държави, те могат да възприемат продължаващия диалог като временно действие, което не променя естеството на заплахите, пред които са изправени.

Освен това способността на Иран да маневрира е неразривно свързана с военните и икономическите развития. Колкото повече нараства цената на войната, толкова по-силна става необходимостта от споразумение, което да облекчи натиска. Увеличаването на разходите обаче не води непременно до бързи отстъпки. То може да подтикне страната под натиск към още по-твърда позиция, ако тя смята, че отстъплението ще доведе до допълнителни изисквания.

Следователно въпросът не е само дали Техеран желае преговори, а и какви условия е готов да приеме, какви гаранции са му необходими и доколко е склонен да отдели ядрените и военните въпроси от регионалните договорености в областта на сигурността.

Ормузкият проток: изпитание за пресичащите се интереси

Ормузкият проток е едно от най-важните практически изпитания за всяко регионално разбирателство, тъй като последиците от нарушаването на корабоплаването в него надхвърлят рамките на пряко конфронтиращите се държави и засягат международните енергийни пазари и търговията. Следователно сигурността на протока не може да бъде сведена единствено до спора между Иран и САЩ. Тя е свързана и с интересите на държавите от Персийския залив, както и със способността на регионалните икономики да поддържат стабилни енергийни потоци и износ.

От гледна точка на трите държави предотвратяването на разрастването на морските рискове не е просто въпрос на политическа солидарност, а икономическа и стратегическа необходимост. За Иран географското положение и значението на протока осигуряват потенциален инструмент за натиск, но използването му крие рискове. То може да разшири кръга на държавите, засегнати от конфронтацията, и да засили стимулите за координирани действия в областта на сигурността срещу всяка заплаха за корабоплаването.

Ситуацията се усложнява допълнително от връзката между сигурността на протока и американско-иранските преговори. Според позиции, приписвани на Техеран, Иран обвързва възобновяването на преговорите по ядрената си програма с вдигането на американската блокада на иранските пристанища и облекчаването на ограниченията върху износа на петрол. Разногласията между САЩ и Иран обаче засягат и условията на ядрената програма, както и гаранциите, необходими за евентуално ново споразумение.

Това разкрива различен ред на приоритетите. Техеран иска икономическият натиск да бъде облекчен, преди да започне преговори, които възприема като продължение на конфронтацията. Вашингтон от своя страна се стреми да постигне отстъпки или гаранции, преди да смекчи инструментите си за натиск. Между тези позиции регионалното посредничество се опитва да намери пространство за намаляване на напрежението, без никоя от страните да бъде принудена да обяви цялостно отстъпление от своите условия.

Не бива обаче да се приема, че държавите от „Съюза от Мека“ могат самостоятелно да разрешат това противоречие. Наличието на канали за комуникация не им дава автоматично възможност да променят стратегическите решения на Вашингтон или Техеран. В началния етап техният принос може да се ограничи до улесняване на контактите, намаляване на риска от недоразумения и предлагане на ограничени договорености, върху които впоследствие да бъде изграден по-широк процес.

Кой контролира решенията за ескалация? Дилемата около нападенията на хутите

Въпросът за нападенията на хутите срещу Саудитска Арабия представлява по-пряко изпитание за способността на посещението да доведе до осезаеми резултати. Кралството се нуждае от практически гаранции за сигурността на територията и жизненоважните си съоръжения. Общото съгласие за укрепване на регионалния мир не е достатъчно, ако нападенията продължат или остане висок рискът от тяхното повторение.

При решаването на този проблем обаче е необходимо да се прави разграничение между влиянието на Иран върху хутите и предположението, че Техеран контролира изцяло всяко тяхно решение. Наличието на отношения, подкрепа и механизми за влияние само по себе си не доказва, че Иран може незабавно да прекрати всяко нападение или че всяко споразумение с него автоматично ще доведе до изпълнение на поетите ангажименти от страна на хутите.

Ето защо всеки реален напредък изисква да бъде проверена готовността на съответните участници да преминат от политически послания към конкретни и подлежащи на проверка договорености. Те трябва да включват прекратяване на нападенията, ясно разпределение на отговорностите и създаване на комуникационни канали, които да предотвратяват възобновяването на ескалацията. Успехът на подобни договорености изисква също да бъдат отчетени местните фактори в Йемен, които влияят върху решенията на хутите, вместо целият йеменски въпрос да бъде сведен до отношенията между Техеран и Рияд.

Ако посредничеството не успее да постигне напредък по този въпрос, разминаването между дипломатическата реторика и реалната обстановка в сферата на сигурността може да се задълбочи. Това би отслабило доверието в ефективността на диалога и би засилило натиска за предприемане на допълнителни мерки за възпиране.

Турция и Пакистан: посредничество или регионално пренареждане?

Тристранната инициатива не може да бъде разбрана единствено през саудитските интереси. Турция и Пакистан също се стремят да затвърдят позициите си във всяка бъдеща регионална архитектура за сигурност.

Турция има интерес да предотврати превръщането на войната в мащабна регионална криза, която да застраши икономическите ѝ отношения и интересите ѝ в областта на сигурността. Участието ѝ предоставя възможност да влияе върху дискусиите за бъдещата регионална архитектура за сигурност, без ролята ѝ да се ограничава до присъединяване към един от лагерите. Пакистан от своя страна може да се възползва от отношенията си както с Рияд, така и с Техеран, както и от тежестта на военните си институции в комуникационните канали. Това би могло да му позволи да допринесе за сближаването на позициите, особено когато преките политически контакти между противниците са ограничени.

Посредничеството обаче не означава пълен неутралитет, нито предполага, че интересите на посредниците съвпадат с тези на страните, между които те посредничат. Всяка държава може едновременно да се стреми към ограничаване на военните рискове и към разширяване на влиянието си върху бъдещите регионални договорености.

Тук е важно да се прави разграничение между успеха на посредничеството в поддържането на контактите и успеха му в промяната на поведението на участниците. Първото може да бъде постигнато чрез поредица от срещи и обмен на послания. Второто изисква съгласие по конкретни ангажименти, механизми за наблюдение на изпълнението им и способност за реакция при нарушения. Към момента обявените резултати от посещението не са достатъчни, за да се заключи, че инициативата е преминала от първия към втория етап.

Какво може да се промени след посещението?

Резултатите от посещението могат да бъдат оценявани на три взаимосвързани равнища.

Първо: дипломатическо равнище. То включва продължаването на диалога и запазването на каналите за комуникация между Иран и трите държави, както и евентуалното им използване за подпомагане на посредничеството между Вашингтон и Техеран. Именно на това равнище официално обявеният резултат е най-ясно очертан. Той обаче остава ограничен, ако не бъде последван от конкретен преговорен процес.

Второ: равнище на сигурността. То се отнася до въздействието на срещата върху нападенията срещу Саудитска Арабия, рисковете за корабоплаването в Ормузкия проток и вероятността от разширяване на конфронтацията. Оценката на това равнище изисква конкретни данни за развитието на обстановката, а не само положителни изявления или съвместни декларации.

Трето: стратегическо равнище. То засяга въпроса дали „Съюзът от Мека“ ще се превърне в постоянна рамка за политическа и отбранителна координация и управление на кризи, или ще остане временен инструмент за справяне с настоящата война. Устойчивостта на подобна роля изисква институционални механизми, ясни канали за комуникация и съгласие между участниците относно реакцията при заплахи, като същевременно всяка държава запазва достатъчна свобода да управлява собствените си интереси.

Тези три равнища могат да се развиват с различна скорост. Диалогът може да продължи, въпреки че преговорите за конкретни мерки в областта на сигурността са в застой. Отбранителната координация може да се засили, без посредничеството да успее да убеди Вашингтон и Техеран да възобновят преговорите. Поради това оценката на посещението не бива да се основава на един-единствен критерий или на очакването, че то ще доведе до всеобхватно споразумение още с първата стъпка.

Заключение: начало на нов процес или временно управление на кризата?

Към момента потвърденият резултат от посещението е договореността за продължаване на диалога по въпросите на регионалния мир и сигурност, без да бъде обявено споразумение за прекратяване на войната, гарантирано отваряне на Ормузкия проток или започване на нови американско-ирански преговори. Значението на инициативата обаче се състои в това, че тя събра държави с общи отбранителни интереси и Иран — страна в конфронтация, чиито последици надхвърлят непосредствените ѝ граници, в опит да ограничи рисковете, преди те да се превърнат в регионална реалност, която трудно може да бъде променена.

Значението на посещението не се състои непременно в това, че Саудитска Арабия, Турция и Пакистан са променили политическата си ориентация, а в опита им да разширят инструментите за управление на кризата, така че възможностите да не се свеждат единствено до военно възпиране или изчакване на промяна в обстановката на бойното поле. Контактите с Техеран могат да съществуват успоредно с укрепването на отбранителното сътрудничество. Те могат също да служат за проверка на границите на ескалацията и за определяне на условията, при които тя може да бъде предотвратена.

Въпреки това остава разминаване между изграждането на политически канал и способността да бъде наложено споразумение. Трите държави могат да улесняват контактите и да увеличават политическата цена на пренебрегването на регионалните опасения, но не могат сами да преодолеят разногласията между САЩ и Иран или да гарантират, че всички участници ще спазват ангажиментите за прекратяване на ескалацията.

Ето защо истинското изпитание започва след края на срещите. Ще бъдат ли последвани те от конкретни стъпки за намаляване на нападенията срещу Саудитска Арабия? Ще се появят ли признаци за по-устойчиви договорености относно корабоплаването в Ормузкия проток? Ще успее ли посредничеството да изведе американско-иранския спор от логиката на взаимно противопоставящите се условия и да го насочи към преговори, които могат да продължат?

Отговорите на тези въпроси ще определят дали посещението в Техеран е начало на изграждането на регионален механизъм за управление на сигурността, или представлява само опит да се спечели време и да се предотврати избухването на по-мащабен конфликт в изключително чувствителен момент.

Докато тези признаци не станат ясни, най-точното определение за посещението е инициатива, съчетаваща посредничество и възпиране, която постигна напредък в запазването на отворен диалог, но все още не е доказала способността си да промени хода на конфронтацията или да създаде устойчиви гаранции за сигурност.

Прочети цялата публикация