Въпрос на чест

Само една седмица след като един тунизиец преряза гръкляните на две богомолки в Ница и обезглави клисаря на църквата „Света Богородица, американският ежедневник „The New York Times" посвети обширна статия на Франция.

Авторът на материала, някой си Бен Смит, разобличи обширно провала на френския интеграционен модел. Стремежът на французите да наложат светско общество, чиито членове разполагат с равни права, без религиозни и етнически разлики, е непонятен за американския журналист.

Той дори проявява разбиране и донякъде оправдава ислямистите. Ако тези редове бяха публикувани от вестник на страна, чиито граждани всяка сутрин носеха кроасани на съседите си, а вечер се събираха на чашка, публикацията би могла да служи за урок и дори за пример. Американският журналист обаче проявява трудно обяснима слепота. Бен Смит анализира ситуацията във Франция, без да вижда случващото се около него.

Съвременна Америка е раздробена на раси, етноси, социални касти, секти и религии, които се ръководят от собствени принципи и обичаи. В тази мозайка всеки пази традициите на страната от която е дошъл, той или родителите му. Поради това в Щатите редовно има сблъсъци, които са на границата на гражданската война.

Ако Америка е създадена от емигранти, Франция не е.

"Равенство, братство и свобода" не е само лозунг. Това е закон, който задължава новопристигналите да приемат начина на живот на местните хора. Пристрастният поглед на Бен Смит към случващото се във Франция, определя готвещия се закон против „ислямския сепаратизъм“, като израз на ислямофобия. Полицейските обиски във фондациите проповядващи омраза към „неверниците“ според него са демонстрация на расизъм и ксенофобия. Никъде в статията не става дума за 290-те човешки живота, които ислямските фанатици отнеха в последните пет години.

Ако тази статия беше написана по поръчка на Ердоган и публикувана в Истанбул може би никой нямаше да ѝ обърне голямо внимание. Тя обаче излиза в световна медия с огромна аудитория в момент, в който френското общество започва война срещу крайния ислям, несъвместим със ценностите на демокрацията.

Американският журналист дори не си задава въпроса - след като френските власти преследват мюсюлманите, защо хилядите мигранти от Афганистан, Пакистан, и Чечня, не се насочват към Турция, а предпочитат Франция?

Еманюел Макрон, който владее отлично английски, е между редовните читатели на вестника. За френският президент, както и за мнозинството французи, „Свободата на словото“ е свещен принцип.

В името на същият този принцип страната е давала и дава невинни жертви, които заслужават почит и уважение. След като се запознава с публикацията Макрон звъни лично на Бен Смит, който изглежда е повече „Бен“ отколкото Смит.

За съдържанието на разговора може само да се предполага. Това което френските медии коментираха е категоричното опровержение, както на аргументите, така и на заключенията публикувани в „The New York Times“.

Знае се също, че Макрон е казал в заключение на американския журналист

„Ако искате да пишете за Франция, може да ми се обадите преди това!“

Само часове след разговора, редакцията на вестника свали статията посветена на Франция от сайта на изданието.

Колкото и странно да звучи, за България също се пише. И то не малко. Само през ноември тази година вестник „Le Monde“ публикува статия посветена на всеобщата неприязън на българите към Делян Пеевски и връзките му с Бойко Борисов.

Преди това в „Nouvel Obs“ бе публикувана анкета относно търговията с български паспорти, въртяна от Държавната Агенция за българите от чужбина.

Преди години, „потерята“ на властта срещу Алексей Петров също намери отзвук в Париж. Никой от София не опроверга публикациите на френските журналисти.

Това или означава, че няма засегнати или, че управляващите не владеят чужди езици.

Прочети цялата публикация