С Майкъл Майндкрайм за книгите-игри

Един литературен жанр среща своя апогей в средата на 90-те години в България. В предпочитано забавление за голяма част от тийнейджърите се превръщат книгите-игри. Това са художествени произведения, в които читателят взима решенията за развитието на фабулата. В една книга си рицар, в следващата елф, в трета футболен треньор, в четвърта футуристичен космонавт, в пета бандит, в шеста хакер и т.н. Водиш битки, разследваш, пътуваш между познати и непознати светове.

Бумът започва пред 1993 г. и предшества по-голямата достъпност и разнообразие на компютърни игри. Ролевите и настолни игри също са екзотика. Това отваря първоначалното поле за книгите-игри, които могат да бъдат възприети и като някакъв заместител на споменатите забавления, но едновременно с това имат свой  уникален характер. Той идва от писателските качества на много от авторите, които освен игра, предлагат и добра литература. Другата страна е находчивостта при изграждането на игрални системи. Те превръщат книжните „приключения“ в поне толкова зарибяващи, колкото компютърните. В наистина добрите примери от жанра виждаме комбинация от тези две ключови качества.

И ако съвременната българска литература страда от някои комплекси за малоценност, то поне за книгите-игри можем да кажем, че родните образци дават нови посоки на целия жанр. Колин Уолъмбъри, Робърт Блонд и Ейдриън Уейн, Джордж М. Джордж - такива са мистичните псевдоними на българските майстори. За значимостта им говори на първо място колекционерската стойност на творбите им, които в най-популярния период издава „Плеяда“. Добрите илюстратори, част от школата на списание „Дъга“, допринасят за магнетичността на тези издания. 

Поради редица причини, първоначалната българска вълна в книгите-игри се отдръпва някъде през 2000 г. През последното десетилетие обаче наблюдаваме възраждане и развитие на жанра, което доказва и че той не е бил поредното временно явление от онова шарено десетилетие.

За магията на книгите-игри, умението да ги пишеш и тривиалната действителност около издаването им преди две десетилетия си говорим с едно от най-големите български имена в тях. Димитър Дафовски е познат като Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Самият той изтъква, че никога не е бил върху билборд. Въпреки това, в един момент негова книга има в почти всяка юношеска библиотека в страната. Нещо повече – Майндкрайм е човекът, който най-категорично изважда жанра от фентъзито и фантастиката и развива може би най-добрите игрови системи. "Боговете на футбола", "Демоните в НБА", "Златният оракул", "Пробивът" – това са малка част от вселените, сътворени от Майкъл Майндкрайм, в които е много вероятно да сте живяли, ако сте израствали през 90-те.За останалото слушаме самият автор.

За автора и неговото начало

"Завършил съм Софийската математическа гимназия. Литературата хич не ми вървеше. Следвах хидротехническо строителство. В тежките времена нямаше никаква работа. Един ден брат ми донесе тази книжка на Любо Николов (Колин Уолъмбъри) – „Замъкът на талъсъмите“ (б.р. – втората книга на Николов. С нея и „Огнена пустиня“ той поставя началото на жанра в България). Така се почна. Реших да пиша книги-игри." 

Легендарният автор продъжлава: "Хареса ми концепцията за игра – взимаш решения и от тях има последствия. Видях и как цялото поколение на брат ми, който е 7 години по-малък от мен, бяха пощурели по книгите-игри. Добре е да имаш толкова ентусиазирана публика. Смятам за себе си, че имам в приемлива степен аналитичен ум, успях да направя схемата за (първата ми) игра, да я разуча и разбрахм, че това ми е по силите." 

Издаването

 "Нещата бяха кошмарни. Писах „Изпитанието“ над половин година в тежки условия, разполагайки само с една пишеща машина „Марица“. Първите ми контакти бяха с „Еквос арт“ и те не я харесаха. След това обикалях много издателства. Запомнил съм една единствена среща – с изпълнителния директор на издателство „Христо Ботев“. Тръгнах да му обяснявам вдъхновено идеята, той ме прекъсна и каза – „Отиди в издателство „Отечество“. Те имат бюджет и пари, които да губят."

Дълго време не можах да се свържа с „Плеяда“. Мислех и че те са зарязали книгите-игри. Случайно видях, че започват да пускат чужди игри. Отидох, говорихме и това съвпадна с този бум в края на 1993. Тогава излязоха три авторски дебюта – на Уейн и Блонд, на Джордж М. Джордж и моята. Част от този бум на български автори е и Любо Николов, Колин Уолъмбъри, от който започна всичко."

Книгата-игра

Това е книга, в която те поставят в някаква роля в началото и започвайки да четеш историята си поставен пред някакви избори. В добрите образци на жанра от изборите има логични последици. Лош пример са книгите-игри, в които просто се мотаеш като муха без глава, не знаеш каква ти е целта и нямаш идея какво да правиш. Само се разхождаш наляво-надясно.

Аз не харесвах книги-игри. Не бях от поколението, което четеше и се забавляваше с тях. Чел съм ги само за да видя кой какво е направил."

За жанровото разнообразие в неговите книги – от уестърни, през бойни изкуства, спорт, музика и всичко останало

"По-зрял прочит на творбите ми показва, че не съм се подготвял достатъчно добре по всяка тема. Стараех се, но нямаше интернет, нямаше и много източници. Събирах книги от познати и четях разни справочници. Засядах в Народната библиотека, една, две, три, четири седмици, докато събера достатъчно материал. Втората ми книга беше на пиратска вълна, а аз нямах много идея от корабоплаването по време на пиратите. Това, че си чел за Капитан Блъд и Сандокан не те прави подготвен да пишеш по темата.

На Запад жанрът е останал доста дълго време твърде ограничен. Те си падат по тия подземия и дракони, да се моташ и да се биеш с чудовища. Ние се опитахме да развием нещата и да предложим нещо по-интересно, да излезем от фентъзи тематиката.

Не е било въпрос на поръчки. В „Плеяда“ нямаше спускане на задачи – „напиши книга за магьосник“ или „сега излезе „Властелинът на пръстените“, дай нещо такова“. Знаеха, че книгите-игри са популярни и оставяха авторите да творят. Имаха леки съмнения за третата ми книга – „Демоните в NBA” – защото до този момент нямаше такова нещо. След като тази книга се оказа популярна, абсолютно всички приказки какво ще пиша станаха излишни.

Единствено в „Хермес“ съм имал поръчки – написах „Черната маска“, защото беше излязъл филм за Батман и ми поискаха маскиран герой. Също написах „Острова на динозаврите“ заради популярността на Джурасик парк. И, разбира се, след успеха на „Боговете на футбола“ през 1994 издателите разбраха, че в година с европейско или световно, е хубаво да има книга-игра за футбол."

За игровите системи

"Имах усещането, че ме четат деца и юноши. Опитвах се да ги науча на нещо. Полагах усилия в изборите ми да има логика. Давах възможност на читателя да разбере защо е понесъл последствията – не просто да ги забавлявам, но и да научат нещо по дадената тема или за живота, каква е логиката му. Повечето от другите автори на книги-игри, като Уейн, Блонд и Любо Николов, имат литературна основа. Повечето от тях са скарани с математиката. При мен е обратното. Не съм се изразявал добре и не ми беше това силата. Тя беше в бойните системи и оразмеряването на приключението. Затова се насочих към логическите избори, да има значение от тях. Често в другите игри се получава нещо такова – завиваш наляво и те напада мечка. Не знаеш защо те е нападнала. Аз се опитах да вкарам логика. След това въведох и някакво оценяване на представянето на играча."

За илюстрациите

"Илюстраторите бяха покрай Петър Станимиров и Димо Стоянов от „Плеяда“, които идват от „Дъга“. Имахме удоволствието да ни илюстрират хора като Ивайло Иванчев и Евгени Йорданов, които също са работили в „Дъга“. За илюстраторите по онова време нямаше много хляб и издателствата можеха да си позволят най-доброто."

Любимата книга-игра на Майндкрайм

"Ако трябва да посоча книга-игра, с която се гордея, бих посочил „Пробив в NBA”. Тя е една от най-сложните игри, като система. Има си слабости, но идеята в рамките на книга-игра да развиеш баскетболен отбор в рамките на 3 сезона, да събираш играчи, представянето ти да градира, да ставаш все по-добър и по-добър, не беше по силите на моите колеги. Те може би са имали добре изградени художествени произведения. Аз вярвах, че играта трябва да е водещото." 

За известността

"Почувствах се известен преди 10-тина години, когато видях читателите си като пораснали хора и оцених влиянието си върху тях. До 2000г., когато излезе последната ми книга-игра, в нито един момент не ме е застигала популярността. Книгите-игри имаха някакъв успех, но авторите не бяха звезди – нито бяха добре платени, нито бяха популярни."

Крахът на книгите-игри и новото начало

"Колкото и да се говори как компютърните игри ни убиха, аз смятам, че сами се убихме. Въпреки че в договорите ни имаше клаузи за доплащане при допълнителен тираж, никога не съм видял такова доплащане. Остава в сферата на легендите какви точно са били тиражите. Ясно е, че накрая падаха. Що се отнася до хонорарите, в съвременни пари най-големият не е надвишавал 5000 лева.

Никога не сме имали редактори, гейм-дизайнери. Когато нямаш редактори и критична мисъл, в един момент нещата се обърнаха на „издавай, издавай, издавай“. В един момент се нароиха прекалено много автори и издателства, а заедно с това „Бард“ започнаха да преиздават и стари книги. Със сигурност това уби пазара, с пренасищане.

Сега виждам общество от зрели хора, което се интересува от книгите-игри и затова те излизат отново вече 10 години. И смея да твърдя - на доста високо ниво. За разлика от моето време, когато аз пишех ръкописа, давах го на издателя, после той го издаваше без редакция. И така беше сигурно при 99 процента от авторите и книгите. Сега игрите минават през редактор и коректор, издателството работи много по-пряко с автора за подобрения върху ръкописа му."

Цялото интервю с Майкъл Майндкрайм за Изотопия можете да чуете в прикачения епизод на подкаста Попкулутра. Можете да го последвате във Facebook и Spotify. Изотопия е във Facebook и Intstagram. 

Прочети цялата публикация