Мъртвата хватка на успеха

През всяка епоха обществото е в плен на някакъв култ. По времето на социализма, това е бил култът към Сталин. По времето на настоящата пазарна икономика това е култът към успеха. Но както единия беше поразвенчан, мисля че трябва да поразвенчаем и другия.

Владимир Висоцки. Роден 1938 г. той умира през 1980г. Само на 42 г. Всепризнат гений и талант. Източниците за него са противоречиви. В статията на e-Vestnik: „Как руският Хамлет – Висоцки, загина от морфин и алкохол 2.“ (08.02.2016г.) Пише: „Д-р Ала Машенджинова е лекувала Висоцки дълги години. Според нея първото му постъпване в болницата „Соловьов” е през есента на 1965 г. (Тогава е само на 27г. – бел.авт.) Болницата е единствена в Москва, специализирана за неврози, в частност и за алкохолна болест…Разбира се, поради естеството на заболяването, той не можеше да повярва на 100 процента, че е болен. Струваше му се, че ако поиска може да спре да пие самостоятелно. Володя тогава не беше знаменитост – обикновен млад актьор…След първото изписване от болница „Соловьов”, ремисията на Висоцки е продължила около две години. При алкохолизма ремисия се нарича срокът, в който алкохоликът изобщо не употребява алкохол…Второто постъпване на Висоцки в клиниката е през 1968 г….Ремисията след второто изписване за съжаление вече не е толкова продължителна…Според лекуващата лекарка, когато Висоцки е бил женен за Людмила – ремисиите му са били по-дълги.

След брака му с Марина Влади периодите на трезвост били много по-кратки…Приятели на Висоцки казват, че той проклинал болестта си и мъчително се опитвал да се пребори с нея, като именно затова прибегнал до наркотици. Най-достъпен от болниците бил морфинът. Последната му приятелка Оксана разказва, че той се инжектирал просто, за да се почувства по-добре. И я предупреждавал никога да не опитва…Съпругата на Висоцки, Марина Влади, която често идва в Москва, а той често пътува до Париж, избира да не се възползват повече от услугите на болницата „Соловьов”. Тя възразява, че там пациентите са по 13 души в стая, а за Володя, който вече е известна личност, това е неприемливо условие….“(Що за аргумент? – бел. авт.) Толкова от този източник.

Можем да направим отправна точка, че истинското начало на актьора е с начална дата 1964, когато той постъпва в театъра „Таганка“, а началото на успеха му датира от 1966, когато в „Таганка“ му предлагат първата голяма роля в постановката „Жизнь Галилея“( Живота на Галилей). От тук до смъртта му остават само 14 г. на ярко сияние. На 01 декември 1971г. се жени за Марина Влади. В. Труд от 20.05.2018 г. („Марина Влади стана на 80“) пише: „ Връзката им върви тежко – тя във Франция, той в Съюза (според други източници са имали раздели и по месеци – б. авт.), отделен проблем в отношенията им е алкохолната му зависимост, от която тя всячески се опитва да го спаси…Понякога това ѝ се отдава, но всичко завършва с нови сривове…Деветте години съжителство не са лесни – бурни скандали, сълзи, проклятия…Марина прави и невъзможното бракът да оцелее…“

Равносметката от тези 14 г. успех е впечатляваща: „След като умира, в личния му архив баща му и жена му, Марина Влади, намират 800 песни и 1100 стихотворения. Изиграл е 30 филмови роли, включително Хамлет (само Хамлет е играл в театъра 317 пъти!), изнасял е концерти по цяла Русия и на много места по света (включително и в България).“/ Уикипедия/. Тук трябва да уточним - стотици концерти по целия СССР. А неиздаваните му тогава песни са записвани на неофициални концерти и презаписвани многократно на магнетофони и въртени непрекъснато. Всичко това гарнирано с бурен бохемски живот, запои до сутринта, периоди (месеци) на самота без съпругата Марина (което може би допълнително го кара към алкохола), но големият въпрос е: „Кое сърце би издържало на всичко това?“ Във филма: „Благодаря, че съм жив.“ се показва една сцена. Около година преди смъртта на Висоцки лекари искат от родителите му принудителна хоспитализация. Висоцки дръпва една реч: „Ще умреш, ще умреш, 20 години го слушам това. Трябва ли най-накрая да умра, за да се успокоите? И какво ако вляза в болница? Ще изляза след месец и няма да съм аз. С чужда кръв, няма да мога да вдигам повече от 2 кг.!“ Родителите му се отказват да подпишат за принудителната му хоспитализация. Щом остават насаме, лекарят му казва: „ Вие сте в прединфарктно състояние, имате шумове на сърцето, аритмия, износена задна стена на сърцето и това на фона на постоянен медикаментозен допинг…От приятеля ви разбрах, че ви предстои гастрол в Узбекистан – жега, концерти, полет…вие просто няма да се върнете от там.“ Каквото предсказва лекаря почти на 90% се сбъдва.

В Узбекистан, Бухара, на 25 юли 1979г. Владимир Висоцки получава клинична смърт. Едва успяват да го извадят от кома и го карат в тежко състояние в реанимацията на местната болница. В документалния филм: „Висотский – последний год“ авторите застъпват тезата, че Висотски е предчувствал, че скоро му предстои краят (даже го споменава) и това е предопределило сценария на живота му през последната година.“ Тук ще си позволим да им противоречим. В икономикса има един термин „ Self fulfilling Prophesy“ – предсказание, което сам сбъдваш. И се дава пример - двама-трима мощни участници на пазара имат собствено предсказание как ще станат работите (например цените на акциите на дадена компания!. Започват да действат според това предсказание, купуват мощно и…сами го сбъдват. Не е ли това случая с Висоцки?

Още в Бухара, юли 1979г., когато е претърпял клинична смърт и лекарите в болницата едвам са му възстановили сърдечната дейност, когато е идвал на себе си (а концертите му са били отменени), Висоцки е казвал: „Ще успея за концерта, ще успея! Колко е часът?“

За същия този концерт, филма „Спасибо, что живой“ („Благодаря, че съм жив“), разказва, че преди заминаването, Висоцки е много зле, едва се влачи. Проблеми със сърцето, преумора и т.н. Колебае се и постоянно си сменя мнението – ту „ще ида“, ту „няма да ида“ Накрая решава да отиде. Неговия уредник (по нашему импресарио), влиза в кухнята сияещ, докато Висоцки лежи без сили на леглото в спалнята и споделя тържествуващо с приятелката му: „Какви пари само ще напечелим!“ Приятелката: “Доите го, доите го!“ и промърморва нещо в стил „Не ви е срам!“

През последната година на живота си Висоцки вместо да забави, живее на още по-високи обороти. Пише и изпълнява песни, снима се във филм, започва да режисира друг, не спира с представленията на сцената. В горепосочения документален филм дават пример как след изтощителни снимки за филма, Висоцки се мята на Мерцедеса си и отива да изнася представление (и то главна роля) в театъра Таганка. Още един щрих: „Верни фенове на поета са изброили 5-6 потрошени в катастрофи негови автомобили – „Жигули“, „Рено“, „БМВ“, „Мерцедес” – 2 бр. Според тяхна събрана документация смъртта е дебнела Володя не само по пътищата. Многобройни кръвоизливи с неясен произход, припадъци, два пъти изпадане в клинична смърт, пиянски сбивания.“ (е-vestnik 08 февруари 2016г.).

Висоцки умира на 25 юли 1980 г. „Според версията на Анатолий Федотов причина за смъртта е инфаркт на миокарда.“ ( e-Vestnik)

Елвис Пресли. Роден е през 1935 г. в град Тюпълоу, щата Мисисипи. Умира на 16 август 1977г. в Мемфис. На 42г. Точно колкото и Висоцки. Странно съвпадение. Ето кратка справка за неговия живот.Успехът му започва през м. юли 1954г. – едва на 19г. с една песен, която започват да въртят по радиото.През 1955 г., на 20г. Елвис постига големи успехи. Неговата последна малка плоча за Сън Рекърдс се изкачва до първо място в националната класация на Билборд за кънтри-енд-уестърн. Концертните му изяви привличат все повече зрители. През януари 1956 г. на 21г. Елвис прави своя първи запис за RCA-Victor. „Записва пет песни, между които Heartbreak Hotel…Малката плоча с Heartbreak Hotel…(прави продажби – б.а.) 300 000 бройки за три седмици и близо 38 милиона за следващите пет години.“(Уикипедия).

От 1955г. мениджър му става „полковник“ Том Паркър, който много допринася за неговия успех. По това време Елвис съумява да припечели достатъчно, за да уреди за родителите си по-добър живот. „Изпълнението на Hound Dog на 5 юни 1956 (Елвис е на 21г.б.а.) си остава шедьовър. Участието му в шоуто на Ед Съливан през септември се наблюдава от рекорден брой зрители – 54 милиона. Интерес проявяват и филмовите компании. Най-бърза е Парамаунт пикчърс, чийто продуцент Хал Уолис подписва договор с Елвис още през април. От август до октомври Елвис снима първия си филм Love Me Tender, където му партнира Дебра Паджет. Излизането на филма на 16 ноември се превръща в сензация… До края на 1956 г. излиза вторият му албум – Elvis, а през 1957 още два – филмовият Loving You и Elvis Christmas Album с коледни песни. Част от тези коледни песни са рокове, опит за смесване на коледната тематика и съвременната музика. Първите четири албума на Елвис неизменно заемат първите места в класациите, където остават общо 29 седмици. Освен това се продават в над 10 милиона броя. Всичко това е невиждано до момента.“ (Уикипедия)

Елвис влиза в казармата през март 1958 г.(на 23г.). По време на службата, на 13 септември 1959 г., се запознава и с Присила, бъдещата си съпруга, която тогава е едва на 14 години.През м. март 1960г. излиза от казармата. (на 25г.) Тук можем да кажем, че това е период на мозъчна почивка много полезен за младия певец. „Периодът 1960 – 1963 г. (между 25 и 28г.) е много плодотворен за Елвис. Завръщането му сред свободните хора се превръща в триумф. Той е нетърпелив да продължи да записва и да снима там, откъдето е спрял… Участието му във филма Flaming Star, заснет през 1960 от 20th Century Fox е пример за сериозна роля и добра игра. В този филм са изпълнени само две песни, така че не музиката е водеща. За жалост той се приема по-зле отколкото Blue Hawaii например и това убеждава филмовите компании да използват най-безочливо Елвис за евтини продукции със слаб сюжет, но натъпкани с музика. Впечатлени от големите печалби, Паркър и Елвис се оставят да бъдат въвлечени в този порочен кръг(подчертаното – мое б.а.)…

Общо през цялата си кариера Елвис участва в 31 игрални филма. След 1962 г. той решава да снима по три на година, което не говори добре за тяхното качество…За да привлече публиката в кинозалите Паркър прекратява концертната дейност на Елвис. За последен път за следващите 7 години Елвис се появява пред публика на 25 февруари 1961 г.(на 26г.) в Мемфис.“(Т.е. до 1968г. /докато стане на 33г./ Елвис запазва пълно концертно мълчание. Това може би дава глътка въздух за звездата (зависи от интензитета на снимките)– концертите са къде - къде по-натоварващи.б.а.). През 1967 г. (на 32г.) Елвис се жени за Присила и точно след девет месеца се ражда дъщеря им Лиса-Мари. Отношенията между тях не се развиват добре, което предвещава бъдещия разрив. (Уикипедия)

През 1969г. (на 34г.) Елвис се появява му отново на сцената. „От 30 юли до 28 август 1969 г. в Интернешънъл хотел в Лас Вегас той изнася общо 56 концерта пред 123 000 души, като пее енергични стари рокове и някои от новите си песни. Със същата страст, с която в началото на 60-те се впуска да прави филми, сега Елвис се впуска да прави концерти. За 8 години до смъртта си през 1977 Елвис изнася над 1100 концерта пред 5,5 милиона зрители. Общо RCA издава 8 концертни албума, като един от тях (Elvis Aloha from Hawaii) успява през 1973 г. да стигне до първото място в Билборд.“ (Уикипедия)

„През 1971 г. Елвис е включен сред десетте най-заслужили млади мъже на нацията. Тогава той е на 36 години. И ако кариерата му отново върви добре, не е така с личния му живот. Още в края на същата година Присила го напуска заради един учител по карате.(след 4 години брак – б.а.). Това е сериозен удар за Елвис, но не може да се каже, че не е заслужен. Елвис определено не се проявява като добър съпруг с честите си любовни авантюри и постоянните си отсъствия. През 1973 следва официалният развод (Елвис е на 38г. – б.а.) и наскоро след това той заживява с Линда Томпсън. По това време ексцентричният му живот (Елвис притежава няколко десетки кадилака, собствен самолет и обича да прави огромни и скъпи подаръци на всички от обкръжението си) коства толкова много пари, че през март 1973 той се решава да продаде всички права над песните си на RCA за сумата от 5,4 милиона долара.“(Уикипедия)

„От 1973 г. (38-ата година на Елвис – б.а.) започва нов залез на Елвис. Въпреки че музиката, която записва, не е лоша и в нея има много добри попадения, популярността му отново спада. Късните албуми отново не се продават така добре, а още по-малко – неизменно издаваните сингли. Само концертите продължават да привличат много хора и концертните зали винаги са пълни. Публиката не се смущава нито от вида на Елвис, който напълнява, нито от зачестилите моменти, когато губи гласа си или направо изгубва съзнание на сцената. Всъщност това не смущава и самия Елвис. Колкото и да няма желание за нови студийни записи, той продължава концертите си. Все пак студийните албуми са най-печеливши, така че RCA неизменно преследва своя изпълнител за нови сеанси. Стига се дотам, че през 1976 г.(когато Елвис е на 41г. – б.а.) сеанси с цялата огромна техника се провеждат в дома на Елвис в Грейсланд, тъй като той отказва да излезе от него.

Това, което продуцентите смятат за своенравничене на една звезда, всъщност е безкрайна умора на Елвис от постоянни записи и концерти. Напрежението в работата му е толкова голямо, че той неизбежно се нуждае от стимуланти, успокоителни и приспивателни. Те стават част от живота му и постепенно го довеждат до разруха. Личният му живот продължава да е объркан и несигурен. След Линда Томпсън негова приятелка става Джинджър Алдън, но все така рядко вижда дъщеря си. Сега негово семейство са приятелите му (т.нар. мемфиска мафия).“(Уикипедия)

„Елвис умира на 16 август 1977 г. (на 42 години – б.а.) в дома си в Грейсланд вероятно от свръхдоза приспивателни и успокоителни. Това събитие разтърсва Америка; не оставя и следа от настъпилото безразличие към него...“ Уикипедия.

Според вестник „Днес.бг“ от 16.08.2012г. („Смъртта на Елвис - 35 години мистерия.“): „Проблемите му започват с раздялата с жена му Присила през 1972, която дълбоко го наранява…Елвис все още е на върха и всяка година прави все повече концерти, но упадъкът му е очевиден. След като разводът е завършен, той започва да взима повече наркотици, които макар предписани в началото от лекар заради депресията му, влошават здравето му значително… Все по-често в следващите години Елвис се появява на изпълненията си неадекватен и почти без възможност да изпълни правилно хитовете си. С напрежението, което му оказват продуценти и фенове, той се справя чрез успокоителни и приспивателни. В този период, макар и в лошо състояние, звездата не спира да записва нови и нови парчета…Някогашният секс символ е надебелял и е изгубил обаянието си, често припада от злоупотреба с медикаменти, а когато на 1-ви август 1977 излиза книга, написана от бившите му бодигардове и приятели, посветена на неговата зависимост към наркотиците, това вече го притеснява сериозно и той се опитва да я спре от печат. Само две седмици по-късно тогавашната му приятелка го намира припаднал на пода в банята си, а лекарите не успяват да го върнат към живот.“( https://www.dnes.bg).

Във филма „Елвис“(1897г.) на Дж. Карпентър има няколко запомнящи се сцени. Майка му приживе, в началото на кариерата му казва: “Елвис, ти влагаш толкова жар в изпълнението на песните си, че се страхувам да не прегориш.“ Жена му на няколко пъти вижда, че е преуморен и иска да се откъснат, да идат на пътешествие из Европа. Той ѝ обещава, но ѝ казва: „Не мога сега, имам проблеми, които трябва да реша, ако заминем, те ще ме чакат тук, когато се върна.“ И когато са запланували най-накрая пътешествие, вместо това, той отива да прави записи в Калифорния. Преди концерта му през 1969г., когато баща му настоява да не излиза, а Елвис отказва, баща му казва: „Ти никого не слушаш!“ Има и два монолога на Елвис. В единия казва: „Имам всичко, което съм желал – успех, жена, роди ми се дете…И въпреки всичко чувствам в себе си празнина, която не мога да запълня.“ В другия монолог казва: „Не мисля, че ще живея повече от 40 години.“

В документалния филм: „Elvis, the searcher.“ се казва още една истина: „В късните 60-те години (т.е. от 1965г. нататък –б.а.) младата аудитория е била дизентересирана от Елвис за сметка на Бийтълс, които покоряваха света. Елвис се е превърнал, по липсата на по-добра дума uncool (не толкова почитан – б.а.). Както и да е това представление от 1968г. малко преобръща нещата.“

В документалния филм: „Elvis Presley: The Last 24 hours.“ Един от обкръжението споделя: „Една вечер в къщата на Елвис бяха поканени 152 жени фенки“. Авторите казват, че Елвис е имал масивен апетит за храна, жени, наркотици и рок-енд-рол. В последните си години Елвис отива на своего рода „наказващ“ (punishing) график на турне, организирано от неговия мениджър – полковник Паркър. Един от неговите близки споделя: „Той (Елвис) не харесваше идеята да прави по две шоута, понякога и три (на вечер – б.а.) седем дена в седмицата…Аз му казах, отрежи турнето, намали темпото, а той отговаря: „Имам заплати да плащам.“ Авторите на филма продължават: „С плочи, които вече не се продават, приходите от турнетата се превръщат в единствения доход за Елвис. И бидейки 40+, вече нямаше огромни последователи. Той се движеше по ръба на финансово стопяване. Той не само трябваше да плаща сметките сега, но 50% от дохода отиваше в Том Паркър. Полковника също беше изправен пред фалит.“ Оказва се, че полковника е запален играч на хазарт в Лас Вегас. Един от приближените на Елвис споделя: „Една нощ, през 1970г. беше между шоутата, видях полковника в игралната зала. Той ме покани да седна до него. И за час и половина изгуби милион и четвърт.“

Още два аспекта от горния документален филм. Първият показва неразумния живот на Елвис. Един от обкръжението му споделя: „Той беше буден до два-три през нощта. После всички лягахме за кратко и в 5 часа сутринта тръгвахме за дестинация, свързана с концерт.“ И още от последните месеци: „Една вечер в хотела Елвис му беше много лошо. Той лежеше, а доктора беше обхванал главата му и държеше допряна торбичка лед, за да се освести. Нахълта полковника, видя го, издърпа един от обкръжението му в съседната стая и каза: „Това, което е най-важно е той да стане на крака и да пее, нищо друго няма значение!“. И понеже сме на музикална вълна, много подходящ за описание на успеха е текстът на песента „Хотел Калифорния“.

Показателно за успеха е в последната строфа на текста - че успеха е, често, като капан – може да влезеш по всяко време, но няма излизане:

You can check-out any time you like,

But you can never leave! "

(„Може да заявиш по всяко време, че си тръгваш, но никога не можеш да напуснеш“.)

До тук с фактологията. Сега за успеха. Успеха е по-опасен от неуспеха. Човек започва да живее нашироко, започва да получава все повече и повече. И в един момент се пристрастява към този начин на живот с успех. Като към наркотик. От който не може да се откаже. И всяко отстъпление назад е свързано с огромна физическа и психическа болка. Все едно късаш живо месо от теб. Ти си свикнал да си на върха и всяко слизане надолу е унижение и поражение за теб. Обаче не само в твоите очи, но и в очите на околните (а това е още по-тежко). И понеже си станал свръх-чувствителен, го чувстваш, чувстваш (или така си мислиш) съжалението в погледа на околните, в усмивките им виждаш присмех. Както има една мисъл, в една песен “Money after money, powеr after power, minute after minute, hour after hour.“ /Пари след пари, сила (власт) след сила (власт), минута след минута, час след час.“ /В случая сила (власт) – това е известността, овациите на публиката./ Както казва героинята на Дарил Хана на героят – младият брокер, игран от Чарли Шийн във филма „Уолстрийт“: „Ще разбереш, че да имаш пари и да ги загубиш е по-лошо,отколкото въобще да не си ги имал!“ Или едно изказване от новобогаташ, за богаташ, от началото на прехода, сега обеднял: „Видях еди-кой си – жив да го ожалиш – стар костюм, стара S- класа“ /Мерцедес – б.а./ Както беше казала една млада дама, водеща широк и безгрижен /но и безсмислен/ живот с милионите оставени от баща й: „Ние сме на дъното на кладенеца от емоции – и копаем с голи ръце и нокти надолу.“ Или както Пушкин в произведението: „Евгени Онегин“:

„Балетът вече ми омръзна,

за смяна време е дошло,

наситих се и на Дидло.“

И още:

„И завтра тоже, как вчерá.“ /И утре е същото както вчера/. Тук важат два икономически закона – закона за намаляващата възвръщаемост от инвестициите и закона за намаляващата пределна полезност от потреблението на благата – например – ако сте жаден в пустинята и изпиете чаша вода, полезността е много висока, на втората по-малка, на третата – още по-малка.

Къде е тайната – някои не могат да разберат, че успехът се управлява по съвсем други правила, отколкото неуспеха. Богатството се управлява по съвсем други правила, отколкото бедността или парите на обикновения човек, големите пари се управляват по съвсем други закони, отколкото малките. Един пример, ако сте дребен инвеститор и закупите една акция, никой няма да го забележи, борсата няма да го усети нито ще вдигне котировките на акцията. Но ако сте богат и купите наведнъж 20 000 акции, борсата „ще се раздруса“. Така например във филма „Уолстрийт“, богаташът и борсова акула Геко, говори по телефона със свой подчинен: „Виждам /на монитора – б.а./ движение на 20 000 акции. …Ние част ли сме от това?...По добре да бъдем, в противен случай ще дойда и ще ти изям обяда!“

При успеха, съдбата изсипва цялото богатство, блага и възможности пред краката ви, като от рог на изобилието, но вие не може да ги използвате/да се нарадвате/ на всички. Защото това ще е пагубно за вас, ще ви засмуче като водовъртеж. Бедния изяжда всичко на масата и то с голям апетит, вкусно му е и с удоволствие. (Има поговорка: Най-добрият готвач е глада“). Богатият трябва да се ограничава, въпреки че може да си позволи 5 пържоли. Да не говорим, че някоя неуспешна бизнес сделка може така да му е вгорчила деня, че и най-вкусното ястие да не му е вкусно, все едно, че яде слама. (В Библията, Иисус казва: „По-добре да ядеш сух хляб сред любов, отколкото печено говеждо – сред омраза.“). Бедният, щом му се отдаде възможност, прибира, богатият – преценява и мисли дълго. Като песента „Ел Бимбо“:

„Ел Бимбо е призван,

да слави с песни Сан Хуан,

и този стар забравен град

с Ел Бимбо става тъй богат!…

Момичета безброй,

зоват Ел Бимбо скъп и свой…“

Е как да разбере Ел Бимбо, коя го иска заради славата, парите и успеха, и коя - заради самия него. Дори след дълго чудене да избере, може да се окаже, че след години е избрал погрешно, тя се е развела с него и си е отишла с половината от парите / богатството му. Бедният с удоволствие се сприятелява – какво могат да му вземат? Богатият се капсулира – най-често в обкръжението, което е имал, когато е бил беден. Като Елвис – ограничава се и живее с приятели и роднини от преди славата, т.нар. „Мемфиска мафия“. По този повод цар Фердинад пише, че понякога, /и то доста често – б.а./, царят се ограничава в своето постоянно обкръжение, което често спекулира с неговите страхове и притеснения и се превръща във „Височайши пленник““. Бедният може да живее безгрижно, дори да сгреши, грешката ще е малка и евтина, богатият, ако сгреши, може да му струва много скъпо, много скъпо, дори и живота – от него се иска постоянна мисъл, недоверие, подозрение, трезва преценка, внимание да не сгреши.. Бедният е като човек, живеещ в подножието на планина – топло е, завет е, докато богатият – на върха на планината, откриват се чудни гледки, когато времето е тихо, долу е смог а на върха – чист въздух, слънце, супер- приятно, но и амплитудите – температура, сняг, дъжд са невероятни. За 15-20 минути, времето може да се смени изцяло. През деня, през зимата може да е плюс 5 градуса, а през нощта – минус 25.

Един британски журналист написа статия за вечерята с Британската кралица и съпруга ѝ. Вечерята – невероятна, но: „Това тяхното не беше ядене и пиене, а деликатно опитване и отпиване от вкусните и изкушаващи храни и напитки.“

Или като една залязваща звезда, която всяка сутрин изкупувала на будката за вестници, цялата преса и изчитала внимателно светските хроники с надеждата, някъде да е написано нещо за нея.

Изследване на Банчо Банов, Финансов експерт

Един, човек, постигнал успех и известност беше споделил: „Успех и слава?! Не може да излезеш в центъра да изпиеш едно кафе като нормален човек! Всички те гледат като маймуна от зоопарка!“

В заключение ще кажем за случайното интервю на една журналистка с един министър от началото на прехода. Успял да се справи със славата и успеха, оттеглил се от кипежа на светския и политически живот на вилата и отдал се на отглеждането на внуците си. Журналистката: „Къде се загубихте през всичките тези години?“ Бившият министър: „Загубил се?! Та аз намерих себе си!“

И последно 10 (като в картите): Хубаво е да си богат, но не много. Хубаво е да си успял – но не много, хубаво е да си известен – но не много. И ще си живееш добре – но не много. Защото много добре, не е на добре.

Прочети цялата публикация