"Политическа корпорация "Лицемерие" (I ЧАСТ)

Автор - Славчо Кънчев*

През 387 г. пр.н.е. Платон купил парцел в западните покрайнини на Атина и основал първия в света университет, наречен Академията. Също като питагорейците от Южна Италия членовете на Академията смятали, че изучаването на математиката е ключът към всички познания. Именно затова надписът над вратата на Академията гласял: „Вход забранен за всички, които не познават математиката“.

Ето я причината, поради която тази статия ще бъде конструирана не по традиционния начин: увод, изложение и накрая заключение. Структурата ѝ ще бъде аналогична на математична теорема: първо е твърдението, което подлежи на доказателство, а после следва и самото доказателство.

Твърдението, което подлежи на доказателство, е: „От 2007 г. досега парламентарно представяните партии в своите изяви по проблемите за контрола, противодействието с цел минимизиране, както и санкционирането на корупционните практики по високите нива на властприлагането, демонстрират долнопробно лицемерие“.

Но първо да изясним напълно понятието „лицемерие“.

В том 8 на Речник на българския език, издание на БАН, 1995 г., стр. 704, е дадено обяснение: „Качество или проява на лицемер, лицемерка; неискреност, двуличие, двуличност ...“.

Първото лице на политическия псевдоелит у нас, през тези петнадесет години от 2007 г. досега, изскача безброй пъти, от електронните и печатните средства за масова информация. Всички членове на ръководствата на парламентарно представяните партии не пропускаха да се легитимират като „фанатично предани борци против корупцията“, да хвърлят тежки обвинения срещу политическите опоненти за забъркването им в корупционни афери, а и да поемат тържествени обещания за натикването на операторите със „сребърни аргументи“, както още древните римляни наричали подкупите, в миша дупка. Като после тя бъде и зазидана, пък от корупцията остане само скелетът ѝ – артефакт от периода на т. нар. „преход“ от 10 ноември 1989 г. досега. Е, първото лице, без съмнение, е твърде привлекателно.

Но второто лице е като изскочило от холивудски филм на ужасите. Лице без каквато и да е разкрасяваща козметика по него. Състои се от документираните реакции от 2007 г. досега на ръководствата на парламентарно представяните партии спрямо предложенията на Асоциацията за борба с корупцията в България за въвеждане у нас на чуждестранна нормативна уредба за контролиране, противодействие с цел минимизиране, както и санкциониране на корупционните практики по високите нива на властприлагането в неговите три сфери: законодателна, изпълнителна и съдебна.

Прилагана в различни варианти в продължение на дълъг период от време в Съединените американски щати, държави от Западна Европа, както и други страни по света, тази нормативна уредба е доказала посредством резултатите от нея своята ефективност.

От 2007 г. досега Асоциацията за борба против корупцията в България (А. Б. К. Б.) полага сизифовски усилия да бъдат извършени съответните законодателни промени и въведени подзаконови нормативни актове, за да бъде възможно да бъде постигната значително подобрение в противодействието на корупционните практики у нас, особено тези при извършването на тръжни процедури с голям обществен финансов ресурс.

... През декември 2007 г. председателят на Управителния съвет на А. Б. К. Б. осъществи, по негово предложение, среща с представител на ръководството на БСП, за да го запознае с необходимостта за създаване на експертна група, която в кратък срок да подготви проекто-нормативна база, въз основа на добри чуждестранни практики, за ефикасни действия срещу корупцията по високите нива на властприлагането (властимащ е единствено суверенът!).

Първоначално прието с одобрение, предложението скоропостижно зацикли. Както беше обяснено от Ивелин Николов, член тогава на Изпълнителното бюро на Висшия съвет на БСП: „Предложението среща много силна съпротива“. На въпроса ми: „След като от Европейския съюз има категорично настояване за ефективни действия срещу корупцията, а и „тройната коалиция“ разполага с парламентарно мнозинство“, то се появява уместният въпрос у кого са реалните лостове на властта? „Няма да коментирам!“ – отговори ми Ивелин Николов.

Проектът, поне що се отнася до Българската социалистическа партия, беше пъхнат окончателно в чекмеджето на Бездействието.

През следващите години А. Б. К. Б. отправи официални предложения, с входящи номера на съответните институции, и адресирани до Корнелия Нинова, Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Димитър Главчев, Ива Митева, Тошко Йорданов, Мая Манолова, Николай Хаджигенов, Станислав Трифонов, Мустафа Карадайъ, Антон Кутев, Янаки Стоилов, ген. Атанас Атанасов, Христо Иванов, Иван Гешев и пр., и пр. за установяване на действено сътрудничество с Асоциацията за борба против корупцията в България, с цел въвеждане у нас на добри чуждестранни закони и подзаконови актове за справяне с корупцията, особено при тръжните процедури с голям публичен финансов ресурс. Не беше пропуснат като адресат и президентът Румен Радев. Но, уви, без благоприятна реакция.

Кои са възможните промени в българската нормативна уредба, които да послужат като основа (при наличие на желание и политическа воля), за рязка положителна промяна в противодействието на корупцията в България? Те са твърде много на брой, например:

1. Приемане на закон, съгласно който цялата нормативна база (включително и подзаконовата нормативна база), да бъде изследвана за корупциогенност, тоест за създаване на предпоставки за корупция, като с оглед на резултата от анализа евентуално бъдат нанесени поправки във формулирането на съответния елемент от нормативната база. Същата методика в бъдеще да бъде прилагана предварително при изготвянето на проектозакони и подзаконова нормативна уредба.

Всички политически формации, пребивавали във трите сфери на властприлагането от 2003 г. досега, се съпротивляваха на въвеждането на този инструмент за превенция на корупцията. И то въпреки, че тя притежава напълно задължителен характер още от 2003 г., когато Общото събрание на ООН я приема като директива за изпълнение от страна на държавите членки на тази организация.

2. Да бъде въведен използваният в продължение на дълъг период от страна на американското правителство широкоспектърен компютърен анализ на поведенческите модели на участниците в тръжни процедури, чрез който да се установят корупционните нагласи при участие в обществени поръчки;

3. Да бъде въведена системата ARACHNE, разработена от Европейската комисия като инструмент за оценка на риска по оперативни програми. Системата е оперативен софтуерен инструмент за определяне на най-рисковите проекти и предоставя възможност за продължително и систематично наблюдение и преглед на данни от вътрешни и външни източници по отношение на проекти, бенефициари, договори и изпълнители;

4. Да бъде създаден превантивен софтуер по отношение на конфликта на интереси при провеждане на тръжни процедури, който върху широка база данни за свързани (по една или друга линия) лица, да извършва оценка на риска, чрез контролни индикатори, като при наличието на високи техни стойности, по отношение на конкретен кандидат за изпълнение на дадена тръжна процедура, това да послужи за законово основание за евентуално прекратяване на възлагането на дадената обществена поръчка на горепосочения кандидат;

5. Промяна на чл. 225, ал. 4 от Наказателния кодекс, която гласи: „Който съзнателно състави неверни сведения или представи неверни данни за определяне цена на стока или услуга и от това са последвали или са могли да последват щети за държавно учреждение или предприятие, за обществена организация или за гражданите се наказва с лишаване от свобода до една година или „пробация“.

Необходимо е рязко да бъде завишена наказателната отговорност спрямо деяния, съставомерни по чл. 4, на чл. 225 от НК. В сегашния си вид тази алинея е неоправдано „жалостива“ спрямо лицата, които съзнателно представят завишени прогнозни цени по предстоящи тръжни процедури с обществен финансов ресурс. Асоциацията за борба против корупцията в България има натрупан солиден опит как именно предварително подготвените завишени прогнозни цени после служат като „оправдание“ на прокуратурата „да не намери достатъчно данни“ за ощетяване на бюджета или пък за разхищение при изразходването на средства по европейски програми, въпреки че става въпрос за милиони, понякога дори за десетки милиони левове. Ето защо наказателната отговорност за изготвяне на невярна прогнозна цена при тръжни процедури до 200 000 лв. би трябвало да бъде от 3 до 12 години лишаване от свобода, а над тази сума – от 5 до 20 години.

6. Необходимо е да бъдат извършени промени в Закона за достъп до обществена информация, с цел да бъде осигурена пълна прозрачност при извършването на тръжни процедури, когато финансирането е посредством публичен ресурс. За целта е наложително в този случай да не е валидна ал. 3 на чл. 37 на ЗДОИ, според която е налице основание за отказ за достъп до обществена информация, когато: „достъп засяга интересите на трето лице и няма негово изрично писмено съгласие за предоставяне на исканата обществена информация, освен в случаите на надделяващ обществен интерес“.

Промяната ще лиши от възможност административните съдилища да отказват достъп до обществена информация в случаите, когато изпълнителят по договора е частна фирма, която не е дала изрично съгласие, под претекст, че това представлява търговска тайна. Логиката за осигуряване на достъп до обществена информация без ограничение в този случай е, че никоя частна фирма не е задължена да участва в тръжни процедури с обществен ресурс. Когато пък пожелае, ще се подчини на интересите на суверена – българските граждани. И той е пълна прозрачност как се изразходват техните пари.

7. Това предложение, въведено у нас, би било като неумолима гилотина спрямо извършителите на злоупотреби с обществен финансов ресурс.

На 12 март 1863 г., по време на Гражданската война (1861–1865 г.) в Съединените американски щати, поради установените системни и значителни по финансов размер нарушения при изпълнението на военните поръчки за доставки за федералните войски, американските конгресмени приемат т. нар. „False Claims Act“ (в буквален превод „Закон за фалшивите претенции“). При доставките за армията на Севера безскрупулни търговци продават окуцели коне, болни мулета, негодни оръжия и амуниции, червясали хранителни припаси.

Независимо от нарушенията както по отношение на качеството, така също и спрямо договорираните количества, доставчиците претендират да им бъдат изплатени изцяло дължимите суми, като извършват измами, че са изрядна страна, понеже са изпълнили задълженията си. Законът носи и популярното име „Закон на Линкълн“, понеже е приет по времето на президентстването на Абрахам Линкълн.

Всъщност идеята за този закон произхожда още от времето на крал Едуард ІІ, който през 1318 г. предлага като възнаграждение една трета от глобата, която „релаторът“ (relator)1 осигури за кралската хазна посредством съдебно дело, водено по открити от него нарушения на чиновници, причинили щети на краля. Важна правна норма е, че паричната награда е предвидена съгласно т. нар. „qui tam“ постановление, което позволява на гражданите да водят дела от името на английския крал, а понастоящем от името на правителството на САЩ, на основание на False Claims Act, като им се полага, в случая на успех, процент от възвърнатото и/или от наложената глоба. Словосъчетанието „qui tam“ е съкращение от латинската правна фраза „qui tam pro domino rege quam pro se ipso in hac parte sequitur“ – „този, който започне дело от името на нашия господар Краля, както и за самия себе си“.

Законът на крал Хенри VІІІ от 1540 г. за присъединяване на трета страна постановява, че информатори могат да предявяват иск в съдебен процес, който засяга право за земевладение. Този закон все още е в сила в Република Ирландия, въпреки че през 1967 г. беше анулиран в Англия. Идеята за възможността информатор да предяви иск за нанесени щети на Британската общност по-късно е пренесен в английската колония Масачузетс върху северноамериканския континент, където е прието „глобите заради измами при продажбите на хляб да бъдат разпределяни една трета за инспектора, който разкрие измамата и останалата част в полза на града, където е станала измамата“. Подобни положения могат да бъдат открити в колониалните законодателства на Кънектикът, Ню Йорк, Вирджиния и Южна Каролина, много преди образуването на Съединените американски щати.

Първоначално наказанията за нарушителите на държавния интерес съгласно Закона за фалшивите претенции са възстановяване в двоен размер на щетите, нанасяни на държавната хазна и глоба в размер на 2 000 щат. долара за всяка фалшива претенция. През 1986 г. са приети значителни поправки в Закона на Линкълн, които ожесточават санкциите и размерът на възстановените щети бива утроен, а размерът на глобите увеличен в диапазона от 5 000 до 10 000 щат. долара за всяко установено нарушение.

Очакваното възнаграждение в размер на 15 до 25 процента от всяка възстановена щета е привлекателна мотивация за „доносниците тръбачи“, както инициаторите на процедура на основание на False Claims Act биват наричани неформално, или „релатори“, съгласно закона. Наименованието „доносник-тръбач“ произхожда от случаите, когато релаторът е в близки отношения с лицето или формацията, към които е предявено обвинение по процедурата на Закона на Линкълн. (На английски език терминът е „whistle-blower“, като жаргонно глаголът „to whistle“ означава „доноснича“, а „blower“ – „тръбач“.)

От 2012 г. досега повече от 70 процента от всички акции на федералното правителство на основание False Claims Act са инициирани от „доносници тръбачи“. Претенциите, обявени към нарушителите на закона, включват сферата на здравеопазването, изразходването на бюджетните разходи във военната област или финансиране на други правителствени програми. Официалната администрация на Съединените американски щати възстановява 38,9 млрд. щат. долара на основание на False Claims Act от 1987 до 2013 г., като 70 % или 27,2 млрд. щат. долара бяха от qui tam дела, заведени от релатори.

Още при приемането на Закона за фалшивите претенции сенаторът Якоб М. Хауърд, който освен със законодателство под сводовете на Капитолия се е занимавал и със спомоществователство на държавната администрация, е обосновал поощряването на „доносниците-тръбачи“, мнозина от които са били замесени също в неетични действия. В своята пледоария пред конгресмените „бащата“ на False Claims Act заявил: „Обосновах qui tam процедурата с древната идея за изкушението и (с практиката) за използване на разбойник, за да бъде хванат друг разбойник, която е най-сигурният и експедитивен начин, открит изобщо от мен, за да бъде предаден той на правосъдието“.

По време на големите военни разходи в навечерието и докато трае Втората световна война, генералният прокурор (министърът на правосъдието) на САЩ, за да се справи с измамите, разчита на наказателните членове в американското законодателство повече, отколкото на False Claims Act. Като резултат прокурорите започват да изчакват Министерството на правосъдието да заведе криминални дела и едва след това да предявяват граждански искове към нарушителите, практика, заклеймена като „паразитна“ по онова време. Отделно в Конгреса се появяват и настроения да бъдат отменен самият Закон за фалшивите претенции, но в последния момент вместо неговото премахване е решено само да бъдат намалени възнагражденията на „релаторите“ след компенсиране на щети от страна на нарушителите.

Законът е изменен още веднъж през 1986 г., отново поради проблеми, свързани с нецелесъобразното усвояване на перата на федералния бюджет за военни програми. При осъществяването на ускореното превъоръжаване (т. нар. „военно строителство“) по време на двата президентски мандата на Роналд Рейгън (1981–1989 г.), сигнали за мащабни измами, извършени от доставчиците по договорите с Пентагона, отново стават водещи новини в средствата за масова информация, затова и Конгресът ожесточава санкциите по Закона на Линкълн, като същевременно увеличава и възнагражденията на „релаторите“.

Приложението на Закона в неговия по-строг вариант първоначално е изцяло за контрол върху военните доставки, но постепенно от края на миналия век измамите в областта на здравеопазването започват да получават повече внимание, като след 2008 г. над 40 % от възстановените щети, нанесени на федералния бюджет, идват вече от тази сфера. Често нарушение в областта на здравеопазването е незаконното разширение на списъка на заболяванията, повлиявани от даден медикамент, извън официално одобрените от американската Агенция за контрол върху храните и лекарствата. Лекарите биват заблуждавани от подвеждаща информация от страна на фармацевтичните компании и така предписват на повече пациенти дадено лекарство. По този начин бива извършвано реинбурсиране на огромни количества лекарства по държавните здравноосигурителни програми „Медикейт“ и „Медикеър“ и се източва публичен финансов ресурс.

В счетоводните баланси на големите фармацевтични компании в Съединените американски щати плащанията на различни глоби по Закона за фалшивите претенции често заемат водещи места.

През 2010 г. филиал на „Johnson & Johnson“ се съгласи да плати повече от 81 млн. щат. долара граждански и криминални глоби, за да удовлетвори претенциите на Агенцията на храните и лекарствата в процес, иницииран от двама „доносници-тръбачи“. В делото са изнесени данни, че фирмата Ortho–McNeil–Janssen Pharmaceuticals, Inc. (OMJPI) (подизпълнител на „Johnson & Johnson“), е действала неправилно при промотирането и продажбите на антиконвулсивния медикамент „Топомакс“. Установено е, че OMJPI незаконно се е опитвала да пласира „Топомакс“ посредством, освен другите неща, промотирайки продажбите и употребата на медикамента за редица психиатрични състояния, различни от тези, при които неговата употреба е одобрена от Агенцията по храните и лекарствата, т. е. посредством т. нар. „извънетикетна употреба“(„outlabel prescription“). Като резултат OMJPI съзнателно е причинила фалшиви или измамнически искания „Топомакс“ да бъде доставен на, или предизвиква продажби от редица федерални здравноосигурителни програми с държавно финансиране.

В отговор на сигнала от „доносника-тръбач“ Джери Х. Браун, американското правителство заведе дело срещу фармацевтичната компания „Мерк“ за надуване на цените на нейните доставки за американските въоръжени сили, воюващи в Ирак и Афганистан. В изявление, оповестено на 3 януари 2012 г., компанията направи публично достояние решението си да плати 31,9 млн. щат. долара глоби и обезщетения, но не направи признание за вина. Джери Х. Браун получи 3,6 млн. щат. долара от размера на споразумението.

Компанията „Care Fusion“ през 2014 г. изплати 40,1 млн. щат. долара, за да уреди обвинения срещу нея за нарушение на False Claims Act посредством промотиране на „извънетикетна употреба“ на нейни продукти. Американското правителство обвини Care Fusion, че е промотирала продажбите на нейното лекарство Chlora Pep за употреба, която не е одобрена от Агенцията за храните и лекарствата. Chlora Pep е търговското наименование, под което Care Fusion произвежда медикамента Chlorhedine, използван за почистване на кожата преди операции.

На 27 декември 2007 г. на първа страница на в. „Уолстрийт джърнъл“ е публикувана разследващата статия, според която Марио Габели, милионер от взаимните фондове, е бил основал фалшиви малки компании като фасада, за да кандидатства пред Федералната комисия по съобщенията за лицензи за клетъчни честоти, струващи стотици милиони щатски долари, тъй като лицензите са давани с много големи облекчения на собствениците на дребен бизнес. Сигналът беше подаден от информатор по Закона за фалшивите претенции. В край сметка Марио Габели и приближените му заплащат глоба от 130 млн. щат. долара.

В Конгреса на САЩ са преценили, че Законът за фалшивите претенции съвсем не е достатъчен като инструмент за разкриване на финансови измами спрямо държавната хазна. Ето защо целенасоченото е стимулирано издаването пред съответните държавни органи на данъкоплатци, които са „пропуснали“ да внесат дължимите си налози. Наградата може да достигне 30 % от допълнително събраните данъци, глоби и др. По програмата, която беше ревизирана от Конгреса през 2006 г., за да бъдат увеличени данъчните приходи чрез по-големи стимули за информаторите, наистина се бездействаше почти пет години. Първата премия на нейно основание беше присъдена през 2011 г., след получени повече от 1300 сигнала. Факт е, че до месец юни 2012 г. са били изплатени едва три възнаграждения, след като само през миналата година щатското министерство на правосъдието е събрало над 27 млрд. щат. долара на основание на Закона за неверни данъчни документи. В резултат на острите критики Главното данъчно управление (IRS) на Съединените щати разработи нови правила за работа, влезли в сила на 1 август 2012 г. И тогава Брадли Биркенфелд – бивш високопоставен служител на швейцарския банков гигант „Ю Би Ес“, уцелва суперджакпота на живота си.

Размерът му е точно 104 млн. щат. долара, е, преди облагането с данъци. Която огромна сума е изплатена на Биркенфелд за ценната информация, предоставена от него на IRS, за това как бившият му работодател е съдействал на хиляди американци да укриват данъци. Беше и поставен рекорд за най-високо индивидуално възнаграждение за информатор в американската история. И най-щедрата компенсация за поета вина, заради която Брадли Биркенфелд лежа 30 месеца в затвора, а след излизането си иззад решетките, трябваше да прекара още 10 месеца под домашен арест.

Както е казал Макиавели: „Хората рядко имат доблестта да бъдат или съвсем добри, или съвсем лоши“. Затова и Брадли Биркенфелд е не само добър в действията си, чрез които си заслужава наградата, но е бил и лош. Когато в продължение на пет години, след постъпването му през 2001 г. в „Ю Би Ес“, е един от 60-те банкери на швейцарския банков лидер, изпращани регулярно на лов за богати американски клиенти, въпреки че чиновниците не са притежавали изискваните от Комисията за ценни книжа и фондови борси в САЩ лицензи за тази дейност. „Ловната дружина“ на „Ю Би Ес“ дебнела госпожите и господата с внушителни наличности по банковите им сметки, на аукциони за ценни произведения на изкуството, в изложбените салони, яхтени регати, голф и тенис клубове. В „Ю Би Ес“ вербовачите на клиенти били обучавани как да не бъдат разкривани от щатските регулаторни органи. Ето защо шефовете им ги задължавали да оперират единствено с кодирани лаптопи, както и да попълват фалшиви декларации, че пътуват до САЩ като туристи, а не за бизнес. В резултат Брадли Биркенфелд и колегите му от „Ю Би Ес“ привлекли за клиенти мнозина заможни американци, а банката управлявала техните 20 млрд. щат. долара, помагайки им да измамят IRS и да заобиколят напълно ограниченията на контролните финансови органи. Комбинациите включвали насочването на американските богаташи към задгранични консултанти, които основавали фалшиви компании в данъчни убежища като Британските Вирджински острови, Панама и пр.

Самият Биркенфелд успял да убеди най-богатия си клиент – милиардера Игор Оленикоф, видна фигура в бизнеса с недвижими имоти, да прехвърли активите си от английската банка „Барклейз“, където Биркенфелд работел преди постъпването си в „Ю Би Ес“. По-късно от „бримката“ чорапът на измамите бързо се разплита. След като Брадли Биркенфелд разказва историята си на прокуратурата в САЩ, моментално срещу него са повдигнати криминални обвинения, понеже първоначално отказвал да разкрие собственото си участие в измамата, както и факта, че е работил с Оленикоф.

В началото на 2008 г. обаче американската прокуратура издействала обвинителен акт срещу Биркенфелд от федералното голямо жури във Форт Лодърдейл, Флорида. Признава се за виновен през юни 2008 г. и свидетелства, че „Ю Би Ес“ е печелела минимум по 200 млн. щат. долара годишно от управлението на недекларираните активи в размер на 20 млрд. щат. долара.

Притисната в менгемето на неоспоримата фактология, швейцарската банкова група се съгласи да бъде глобена със 780 млн. щат. долара, за да предотврати наказателно преследване срещу себе си, както и призна, че е поощрявала данъчни измами от 2000 до 2007 г. и предаде на американските данъчни власти данни за 250 швейцарски банкови сметки на граждани на САЩ. По-късно „Ю Би Ес“ беше принудена да огласи информация и за други 4 450 сметки. Събраните от американските данъчни власти над 5 млрд. щат. долара укрити налози са само началото на финансовия принос към хазната на Съединените щати, заради който Брадли Биркенфелд получи колосалната премия от 104 млн. щат. долара.

Отправено първоначално по официален път на 29. 05. 2018 г. до тогавашния министър-председател Бойко Борисов с вх. № 08.01-72 по описа на деловодството на Министерския съвет, а на 29. 09. 2018 г., с вх. № 29308, предложението за въвеждане на Закона за фалшивите претенции в България, беше изпратено и до тогавашния главен прокурор Сотир Цацаров.

Посредством ловки процедурни хватки, чрез препращане на предложението до тогавашния министър на правосъдието Цецка Цачева, също и до министъра на финансите Владислав Горанов, шансът българският народ са си възвърне голяма част от отработеното от него, да, именно от българските граждани и от никой друг, беше напъхан в бюрократичен ковчег. Но този шанс е жив и напълно действен, както показва неговото имплементиране, и то не само в САЩ.

Българският народ има потенциала, като първодържател на историческата власт на суверен, да го наложи, и то не само това предложение, като законодателна практика. Цялата човешка хронология доказва, че когато народната воля избухне, никой не би могъл да ѝ противостои успешно.

И така, доказателството на твърдението, че „От 2007 г. досега парламентарно представяните партии в своите изяви по проблемите за контрола, противодействието с цел минимизиране, както и санкционирането на корупционните практики по високите нива на властприлагането, демонстрират долнопробно лицемерие“, е направено!

Или „Quid erat demonstrsndum (съкр. q. e. d.)“, т. е. „Което и трябваше да бъде доказано“, както казвали още древните римляни.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

1 – Англ. Заявител, лице, което донася за престъпление. Лице, по молба на което Генералният адвокат (Attor ney General, т. е. генералният прокурор, в САЩ това е министър на правосъдието), възбужда дело за принудително осъществяване по съдебен ред на някакво публично право. Макар че заявителят не е ищец, той поема съдебните разноски (costs) по делото. Генералният адвокат трябва да даде съгласието си за издаване на съдебната заповед, като при това разполага с пълна свобода на действие при вземане на решението дали да бъде предявен иск от името на заявителя. Решението на Генералния адвокат (министъра на правосъдието на САЩ) не подлежи на преразглеждане от съда.

Прочети цялата публикация