Какво е социална екология?

Милена Статева е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант, който специализира в социална и политическа мисъл. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани „отворени“ системи, към добруването на които трябва да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система „човек-в-общност-общество-природа-и-вселена“. Милена е основател на ресурсната организация за активисти Орион Грид.

Социалната екология е теория и практика в социалните и психологични науки, която принадлежи към системния подход. Идеята е, че човекът е преди всичко екологично същество, т.е. той е неразривно свързан със средата си във всичките ѝ форми и мащаби. Статията разглежда измеренията на тези етични, развитийни и взаимодействени връзки, през призмата на поведението на хората по повод климатичните промени. Задачата е да разберем защо се оказва необходим този социално-екологичен подход и как и защо би могъл да работи.

“Заедно с все по-честите нетипични бедствия, идва и – какво си мислите? – организиране помежду ни за натиск за радикална икономическа и политическа промяна, насочени към спиране на нарастване на икономиката с цел печалба, спиране на безкрайния растеж и стоките еднодневки, реорганизиране на транспортната инфраструктура и т.н., повече власт в ръцете на гражданите и по-пряка демокрация? Не! Идват конспирациите, че глобалният елит и правителствата ни готвят Климатичен локдаун, за да ни спрат свободата да летим и да ядем червено месо….. We are f.cked.”

Поведението на хората и климатичните промени

Много често възниква въпросът каква е връзката между поведението на хората и климатичните промени. Отговорът изисква да бъдат отчетени няколко нива на понятието “поведение на хората”.

На първо място, от чисто политическа гледна точка, живеем в консуматорско общество. То изисква безкраен растеж (основно на ресурсите, но не само). Производството му води до безпощадна експлоатация и на хората, и на света около нас. Както подчертава в множество трудове френската философка и психоаналитичка Люс Иригаре, капитализмът като система се основава на подхранването на страха за оцеляване. Този ирационален страх, дори ужас, изисква безкрайно натрупване, с което да си осигурим безсмъртие в ума ни – да черпим ресурси безразсъдно, особено от природата, която възприемаме като безкрайна даденост. Това безразсъдно харчене се ускорява многократно, когато са замесени огромни печалби и интереси – на правителства, корпорации, бизнеси, фабрики, заводи.

На второ място, като историческа тенденция, все по-често ще ставаме свидетели на климатични и природни феномени, които са непоносими за отделните индивиди и за цели общности. Вече говорим за понятието “климатични бежанци”, които търсят спасение от катаклизми. Френският философ, антрополог и социолог Бруно Латур дори формулира предстоящите съвсем скоро “миграции без форма или нация”, поради “климата, ерозията, замърсяването изчерпването на ресурсите и разрушенията на хабитата”. Неслучайно колективното ни въображение се занимава с напускането на Земята като един потъващ, поради природни, политически, икономически и социални причини, гигантски кораб – например във филми като “Заселници” (2021), “Колонията” (2021), “Веном” (2020), “Елизиум” (2013) и др.

Както бе подчертано в предходната статия „Може ли науката за обществото да ни говори за климата?“, заплахите за и пораженията върху общия ни дом – метафорични и реални, карат социолози като Елиът (2019), да говорят за нов подход в разбирането. Той е насочен към начините, по които изменението на климата ни въвлича в проблемите на загубата и скръбта, породени от изчерпване, изчезване и срив. Именно тези въпроси трябва да заемат все повече място в публичния дискурс.

На трето място, тези теми и преживявания ни отвеждат до реакциите на човешките същества и обществото като механизъм, съставен от индивиди, но надхвърлящ сбора им в една отделна единица. Хората в групи и организации имат склонност да реагират предимно обратното на поведения, които биха довели до успешна адаптация към нови условия на живот. Това не е трудно да се наблюдава по отношение на климатичните промени и от обикновените хора в обикновени ситуации. Налага се да преодолеем неоправдано високите си очаквания към “рационалния човек”, структурите, науката и институциите.

Както показва великобританският социолог Стан Коен (2001) относно други подобни ендемични разрушителни феномени, проблемът далеч не е чисто индивидуален. Съответно, и решенията му не са чисто психологически – достижими чрез пропаганда и манипулация или образоване с данни, научни теории и обяснения сами по себе си. Книгата на Стан Коен е опит да се анализират както личните, така и политическите начини, по които хората избягват неудобни и болезнени реалности като бедност, страдание, насилие и несправедливост. Истината често се прикрива от правителства и корпорации, за да се съхранят и трупат печалби, да се реализират икономии, да се обслужват мощни финансови и политически интереси. За разлика от психологическата реалност, политическите, социални, културни и икономически реалности, които играят много по-голяма роля, е трудно да бъдат разбрани и адресирани без парадигмата на социалната екология.

Необходимостта от социално-екологичен подход

Конвенционалните обществени науки разглеждат в изолация дадена единица (например индивид). Те се стремят да открият подлежащите ѝ закони, принципи и постулати чрез наблюдение и измерване. Както ни разказва тази история Фред Емери (1989), след края на Втората световна война, “развитият” свят преминава през всеобхватна криза подобна в разрушителността си на климатичния срив. В търсене на модели за възстановяване, в полето на организационната психология, към началото на 1960-те години възниква сериозен проблем – необоснованата вяра в неограничените възможности на конвенционалната наука не помага за решаването на конкретни предизвикателства в реалния живот.

В края на 50-те години на миналия век, изследователите откриват концепцията на фон Берталанфи за отворените системи. Тя им помага да проследят как по-широката среда на организациите – потребителите, работната сила, законодателите и т.н. се развива и променя контекста на задачите. Тези промени в по-широката среда действат така, че да променят уравненията на входа/изхода на организацията, ако не и самите системи. Широките промени в средата могат да бъдат проследени в своята закономерност, колкото и промените, които настъпват вътре в системите, или между системите и техните специализирани среди.

Това дава възможност да се разработи основната идея на социоекологичния подход, а именно, че редица условия са в непрекъснато движение между индивида и социалното поле: “Понякога индивидът свободно избира цели, задачи или идеали и средствата за тяхното преследване. В други случаи може да се види, че индивидите избират средства и цели, защото социалната структура не им е оставила голям избор”. Т.е. когато мислим за изборите, които правят хората в поведението си за справянето с климатичната криза, механизмите са много по-сложни от просто “стимул – реакция”. Много често хората нямат алтернатива на опасното поведение – например, в известната ситуация, в която бедни хора биват обвинявани за това, че горят гуми за отопление. Наместо алтернативно и дори безплатно отопление, им се налагат глоби като общински мерки за справяне с екологичните проблеми. Дори и да са склонни да променят този си избор, те сами виждат, че фабриките и заводите междувременно горят тонове боклук от други държави, за което не са санкционирани, а напротив.

В същото време – и това е основната трудност – се оказва, че е необходима дори още по-различна логика, за да разберем света като система. Както обяснява по-нататък Емери, системата и нейната среда имат своя собствена идентичност, но са взаимноопределящи се и следователно променят идентичностите една на друга. Отделните подсистеми на дадена система, както и тези, с които те (и тя) си взаимодействат могат да бъдат разнородни, но да се придържат към сходни, и дори същите, принципи и закони на динамика и взаимодействие.

За целите на проследяване на тази промяна се взима конкретната логика на организациите, формулирана от редица учени, цитирани от Емери, както и задаващата посока корелация на свързаните системи. Добрата новина за изследването на борбата с климатичните проблеми, от тази гледна точка е, че при натрупването на критична маса променени в нагласите и поведението си индивиди, има значим шанс да се променят по-мощните актьори в полето на замърсяването на околната среда. Бойкотиране на опасните производители, продукти и услуги, обществен натиск и изобличения и пр. са само част от много възможни акции. Лошата новина е, че актьорите, които са замесени най-много в замърсяването на околната среда, формират различна база, не само са по-мощна от сбора на индивидите, но и имат много по-мощна мотивация – като печалбата и акумулирането на власт, например.

Емери цитира Зомерхоф, който изрично се занимава само със системи, търсещи цел – връзката “система-среда” за живите системи като цяло. Тези разработки водят и до друго усложнение – индивидите имат много разнопосочни цели в подхода си за справяне с климатичните промени: лично оцеляване и оцеляване на семействата им (което често е трудно чрез възобновяеми източници на енергия например), спасяване на животните от експлоатацията във фермите, които излъчват огромния процент въглеродни емисии, спасяване на растителните видове и особено горите и пр. А корпорациите и правителствата имат една основна цел – увеличаване на приходите и минимизиране на разходите.

“Считахме”, казва Емери, “че създаваме една вселена на научния дискурс, в която съображенията за човешката мотивация могат да бъдат издигнати “над [безсмисленото взиране в] пъпа” до преследването на цели и идеали”. Тази трансдисциплинарност води до по-нататъшното развитие на това поле и кристализира в социоекологичния модел на личността на Бронфенбренер, разработен в тридесетте години след 1970 г. Според него, както е прието и в други интерсубективни рамки, личността се развива не в изолация, а в тясна връзка със заобикалящите я системи, а самата тя е отворена система, която си взаимодейства с тях и им влияе. В основата на екологичния модел на Бронфенбренер е биологичната и психологическата структура на детето, основана на индивидуалната и генетичната история на развитието. Този строеж продължава да се влияе и променя от непосредствената физическа и социална среда на детето (микросистема), както и от взаимодействията между системите в средата (мезосистеми). Други по-широки социални, политически и икономически условия (екзосистема) оказват влияние върху структурата и наличието на микросистемите и начина, по който те влияят на детето. И накрая, самите социални, политически и икономически условия се влияят от общите убеждения и нагласи (макросистеми).

От тази гледна точка, от ключово значение е отглеждането на загриженост за околната среда у децата от най-ранна възраст. За съжаление, този модел предполага, че това ще се случи много трудно, и дори е невъзможно, ако успоредно не се променят и останалите нива. Все повече семейства на микрониво се оформят като отговорни потребители и граждани. Не ползват пластмаси, аерозоли, животински продукти, садят дръвчета, осиновяват и кастрират животни. Промените в мезосистемите, които играят много по-мощна роля, обаче изискват далеч повече време – промяна в преобладаващите нагласи, промяна в цялостната култура и ценностните системи, които определят нормите, правилата и регулациите на отношенията ни като общество. Още повече време е нужно да се променят екзосистемите, т.е. широките социални, политически, културни и икономически аспекти на средата. Те са ригидни, бюрократични структури, със склонност да използват санкции и елементарни, често неработещи, решения. Това е време, с което човечеството не разполага, предвид скоростта от ефектите на екологичния колапс. Затова е нужно на първо място да се осъществява натиск върху екзосистемите, които носят основата на всички останали нива, да реализират спешна себетрансформация.

Социалната екология в съвременността

Този модел поставя личността в центъра на една по-сложна система, която не е задължително да се обуславя само от термините на вземане на поведенческо решение, или само от нуждите на развитие и участие в развитийния модел. В съвременната си развита форма парадигмата на социалната екология е добре дефинирана от Стоколс през 1992 г. Стоколс участва в успешното разработване на здравни програми, които отчитат описаните по-горе аспекти и процеси, със следните особености:

Многоизмерна структура на човешката среда

Свойствени на средата са: физически и социални, природни и изградени характеристики; обективни – материални, както и възприемани – символични (или семиотични); виртуални и базирани на мястото характеристики. Т.е. човешките същества и други социални единици функционират чрез, и се влияят не от прости решения (“пазете природата” – “пазим я”). Трябва да се отчетат материални съображения като тези за непосредственото оцеляване, за което например мнозина разчитат на и могат да си позволят предимно неекологични решения. Не по-малко мощен фактор са възприеманите характеристики – да кажем, свързани със статуса и социална принадлежност (доколко например веганизмът е ценност в дадена среда, превъзхождаща статусната ценност на консумирането на скариди или говеждо, или дори просто “добрата стара балканска скара”). Не на последно място, как дискурсът – говоренето, породено от икономически и политически динамики – оформя симулираната среда, в която мислим, действаме и правим избори. Изборите могат да варират от това да променяме ежедневието си на микрониво (с какво се храним, какво купуваме и защо, как се придвижваме) до макроинтервенции като реални действия за мощно противопоставяне на корпорации, правителства, ферми и пр. чрез бойкот, протести, политически акции, изкуство и т.н.

Интердисциплинарни, многостепенни, контекстуални анализи на взаимоотношенията между хората и околната среда

Обхващащи близки и далечни мащаби (от тесен до широк пространствен, социокултурен и времеви обхват), тези анализи означават, че една наука, да кажем биологията, не може да бъде полезна за целите на справяне с екологичния колапс без връзка и обмен с други науки (психология, социология, философия, история и дори палеология и пр.). Същевременно е невъзможно и без да разбираме собствените ѝ отношения със средата – финансиране, формулиране на въпроси, обслужване или противопоставяне на интереси и други източници на вредна или полезна предубеденост.

Системни принципи

Изисква се приоритизиране на вериги на обратна връзка, взаимозависимост на елементите на системата, предвиждане на непредвидени странични ефекти от публични политики и интервенции в околната среда. Това означава постоянно вслушване и вглеждане в ежедневния живот и реалностите на хората, институциите и организациите, от които се очаква да осъществят промяна. Важни са не само съпротиви и защити, странични ефекти, реалистичност на ефектите и ефективността от промяната, морална и икономическа стойност, алтернативни решения и пр., но и търсени, неочаквани или нежелани ефекти от материални и нематериални фактори и разнообразни контексти.

Превръщане на теорията и резултатите от изследванията в интервенции в общността и обществени политики

Реализирането на горепосочените аспекти е близко до невъзможното поради всеобхватността и комплексността на факторите и процесите на всички нива, които са довели човечеството до толкова глобална криза. Трудността днес е не толкова да се осъществят тези проучвания, а да се преведат на език и с решения, които съответстват на реално възможни политики и интервенции в системата, такава каквато е към момента. Оказва се, че това би означавало коренна промяна в обществената организация и обществения договор, срещу която има мощни интереси.

Равностойна и равнопоставена включеност

Следва необходимостта от привилегироване на съчетаването на академични и неакадемични гледни точки – учени и академици, непрофесионални граждани и групи от заинтересовани страни в общността, бизнес лидери и други професионални групи, както и разработващи политики и държавни ръководители. Отправната точка е, че всяка от заинтересованите страни има отличителна позиция, гледна точка, степен на свързаност с „глас“ и властова позиция (Уейк, 1995). Това е особено важно в области като климатичните промени, където средата, често е поляризирана между заинтересованите страни от „официалната“ и от „алтернативната“ култура. Ето защо се нуждаем от форма на комуникация, която да подпомага динамичния обмен и изграждането на единност между тези често противопоставящи се групи.

Трансдициплинарност

Налага се възприемането на ценности и ориентация, които надхвърлят разделението между науките. Това е възможно чрез синтезиране на концепции и методи от различни области, които се отнасят до конкретни теми на изследване, извлечени от реалния живот. Отделните науки не работят върху проблемите, разпознати в полето им в изолация, а мобилизират инструментите си наред с тези на други науки (и дори начини на познание, включително древни и традиционни), за да разберат и решат отделни житейски предизвикателства.

Така приложен към климатичните промени, този подход се оказва труден за осъществяване и операционализиране без премахване на йерархичността и доминацията на всички нива. Произвеждат се изследвания, публикации, данни, препоръки и т.н., които дори не могат да бъдат прочетени в тяхната свързаност и цялост. Комплексните проблеми изискват прости, макар и мащабни решения, които да доведат до всеобхватна промяна.

Социалната екология като политическо решение

Социалната екология не само описва и наблюдава света от тази гледна точка. В разработките на Мъри Букчин кристализира и политиката на социалната екология. В този подход се предлагат анализи, критики и на тяхната основа – социална структура и процеси, които следват системната логика. В сърцето на политиката предложена от Букчин е общество, основано на текущо всеобщо търсене на бъдещето. Това включва и съвместно обсъждане на проблеми, трудности, предизвикателства и техните решения. Той пилотира конфедерации от общини, които на свой ред са изградени от общи събрания на гражданите (асамблеи). В тези асамблеи, задачата на хората е да поемат отговорност за справянето с проблемите, които имат водещо значение за тях и семействата им. По-важно е, че им се дава възможност да определят приоритети, взимат решения и контролират ресурсите на базата на информиран дебат.

Политиката на социалната екология не е социализъм, синдикализъм или друг радикален проект. Според този стратег, подобни подходи са се доказали като неуспешни. Социалната екология не е и мистицизъм в духа на решенията, фокусирани върху личен морал, духовно израстване, промяна в начина на живот или преминаване към примитивизъм. Според Букчин, това е наивно – така няма как да променим едно общество, чийто организъм се движи от метаболизъм на растеж, производство за самото него, йерархия, класи, доминация, експлоатация и насилие между и върху хората, както и върху околния свят.

Задачата на тази алтернативна перспектива е да въведе начини за обществена организация, които се основават на логичната естествена структура на света като серии взаимодействащи си и взаимозависими системи. Обществото, организирано по този начин, би повишило потенциала си за радикално справяне с всички проблеми на ежедневието и бъдещето ни като създава алтернативна обществена структура, основана на равностойна и равноправна комуникация и споделено, солидарно живеене и вземане на решения. “Социалната екология”, както по-нататък обяснява сайтът на създадения от Букчин Институт по социална екология, “предвижда морална икономика, която преминава отвъд оскъдицата и йерархията, към свят, който хармонизира човешките общности с природния свят, като същевременно празнува разнообразието”.

Какъв е другият възможен свят?

Изправени пред реалността на екологичен колапс в контекста на света като глобална система, важният въпрос се оказва: Какъв е другият възможен свят? Или може би светове? Можем ли да го открием, преоткрием, създадем и пресъздадем, да си го изфантазираме дори.

Публикацията обобщава логиката на системното мислене, и в частност потребността от социалната екология и нейната същност и бъдеще, като основа за такъв свят, който отразява свързаността на човека като отворена система и част от един мащабен организъм.

В публикацията са използвани материали от:

Cohen, S. (2001) States of Denial: Knowing about Atrocities and Suffering, Cambridge: Polity Press.

Elliott, R. (2018). The Sociology of Climate Change as a Sociology of Loss. European Journal of Sociology, 59(3), 301-337. doi:10.1017/S0003975618000152

Emery, F. (1989) The Social Engagement of Social Science, Volume 3, The Socio-Ecological Perspective, налично онлайн тук: http://www.moderntimesworkplace.com/archives/archives.html (п.д. юли 2021 г.)

Stokols, D. (1992) „Establishing and maintaining healthy environments: toward a social ecology of health promotion.“ American Psychologist 47.1

Weick, K. (1988). Enacted sensemaking in crisis situations. Journal of Management Studies, 25, 305–317

Прочети цялата публикация