Той посрещна Ботев на козлодуйския бряг. А днес почти никой не го помни

На 2 юни 2012 г. във видинското село Тияновци е открит паметник. Основен виновник за изграждането му не е държавата, нито местната власт, а един мъж, потомък на онзи, чиято иначе забравена памет се почита. Все пак местната власт не остава съвсем безучастна. Помага с дарение от седем торби цимент. Тази кратка история е толкова показателна за начина, по който България почита историческите си личности, че върху нея може да се пише и говори наистина много. Но това е разказ за нещо друго. Откритият през 2012 г. паметник е на Младен Павлов, останал в историята и като Козлодуйския даскал. Не сте го чували? Спокойно, не сте единствените. Паметникът на Младен Павлов в Тияновци, Снимка: Читалище "Пробуда" 1927 Това, според някои свидетелства, е единственият човек, посрещнал четата на Христо Ботев в Козлодуй. Самият той твърди, че е и онзи, посочил къде да спре параходът "Радецки" след превземането му. Ролята му не се изчерпва с това. Павлов разказва, че малко преди смъртта на Ботев е бил изпратен лично от него да търси Стоян Заимов във Враца, откъдето четниците чакали помощ*. Заимов отказал да говорят, а даскалът така и не успял да се върне при Ботев. Ден по-късно научил, че поетът е убит, а четата се е разпръснала. Кой е Младен Павлов? Ако някой се опита да разбере кой е този човек, ще срещне големи трудности, поне със съвременните методи. Информацията за него онлайн е твърде оскъдна, преповтаря се и почти навсякъде е идентична с написаните няколко абзаца в Уикипедия. В края на живота си, през 1928 г., Павлов издава мемоарите си. Това е една малка книжка, прилична по-скоро на бележник. Подвързана е с твърди корици и съдържа 77 странички в малък формат. Може да се намери в някои библиотеки. В столичната, например, си стои непокътната няколко десетилетия. Последният печат за ползването й е от февруари 1955 г. Младен Павлов е роден, по собствения му разказ, във Видин на 14 март 1848 г. Същата година е роден и Ботев. Младен Павлов през 1876 г. В днешно време някои хора оспорват рожденото му място. Твърдят, че той е роден в с. Тияновци, където преди десет години е издигнат и паметникът му. Той е дело на скулптoра Цветан Тимотеев. Инициативата идва от покойния Розалин Флоров и Иван Александров от същото село. "Тимотеев каза, че ще го направи, а ние направихме останалото – кой с труд, кой с арматура, кой с цимент. Събрахме и 170 лв. да платим за скулптурата", спомня си Александров. В Тияновци, където за разлика от миналото, сега не са останали много хора, казват, че почитат паметта на Павлов. Същото е и във с. Долни Вадин, където революционерът живее до смъртта си през 1935 г. Там е запазена къщата му, някога музей на Ботевите четници, а днес – етнографска къща. В една от стаите са останали няколко снимки от него, както и портрет. Къщата е ремонтирана по инициатива на местното читалище през 2007 г. Дотогава не е била особено поддържана. В Долни Вадин се пази и свидетелството за пенсиониране на Павлов. От този документ става ясно, че е пенсиониран като "поборник от четата на Хр. Ботев" през 1900 г., когато е на 52 години. В началото той получава по 360 лв. годишно. През следващите 26 години пенсията ще се увеличи до 27 000 лв. годишно. В един от документите по пенсионната му преписка се посочва, че синът му и дъщеря му учат в чужбина, а той няма никакви имоти – движими или недвижими, както и че "не занимава никаква професия понастоящем". Нищо не е случайно Никой не се събужда революционер. Обикновено се започва с общо несъгласие със средата, в която живее, за да са стигне до реални действия. В книгата си "Мемоари: Кратки бележки из моя живот" Павлов дава доста примери за непоносимостта през годините. "В средата на XIX в. град Видин беше един западнал еснафски град и повече приличаше на военен лагер. Населението му се състоеше от българи, турци, които бяха болшинство, румъни (власи), цигани, еврeи и др. Като господстващо племе, турците се държаха към българите надменно, особено в махалата, където бях роден аз", пише той. По онова време един от най-наболелите въпроси за българите е църковната независимост, най-вече заради опитите за увеличаване на влиянието на гръцката църква. Видин не прави изключение. Павлов си спомня, че докато е дете видински владика е гъркът Паисий. "Когато му целувахме ръка, той говореше на български: Гошподи, Гошподи, приеш шъ небешъ. Това странно произношение даваше повод да се гаврим с владишките думи. Тази гавра се подхранваше у нас и от факта, че някои от родителите на наши съученици вършеха пред Паисий разни доноси поради това, че бяха гъркофили", пише Павлов. Наказанието за тая дързост е проклятие от владиката, но това не смущава особено бъдещия даскал. Павлов учи във Видин до 1868 г., когато напуска, за да учи занаят – кожухарство в румънския град Калафат. През 1870 г. се записва в Белградската семинария, където остава три години. По-късно ще напише, че е бил доста разочарован от престоя си там: "Първоначално аз постъпих като прислужник, за какъвто ме прие тогавашният ректор на тая семинария – сръбският патриарх Димитрий. Обаче трябва да си призная, че само няколко месеца от постъпването ми аз се разочаровах от „брачата сърби“, които ми се видяха шовинисти и врагове на нашата народна кауза. Аз слушах, че имало едно радикално течение, което било във връзка с нашите революционери и искрено желаело тяхната дружба, обаче официалните представители на сръбската държава, за каквато минаваше и интелигенцията от семинарията, ме отвратиха със своя шовинизъм и пристрастни съждения за български народ". Мемоарите на Павлов, издание от 1928 г. От Белград Павлов си тръгва след още една проява – с двама свои приятели отива на театър да гледат пиеса със сюжети от българската история. Постановката обаче им се вижда изкривена и почват да освиркват актьорите. Веднага след това полиция ги извлича от театъра с юмруци и ритници. След това за бъдещия даскал става невъзможно да остане в Белград. Връща се във Видин, а оттам отива да учи в Габрово. Изключен е набързо, защото, както сам казва: увлякох се в бунтарското движение. След това изключване става учител в оряховското село Бреница. После се премества в Берковица, откъдето е изгонен след една сказка в черквата и заминава за Козлодуй. Тук също не стои мирен, пише жалби до официалната власт против събирането на данъци и пак успява да си спечели врагове. През цялото време събира информация за турските войски в областта и я предава на революционния комитет в Букурещ. Тих Бял Дунав Участието ми в четата на Ботев изобщо не беше случайно, ще напише в Павлов в края на живота си. Много преди пленяването на "Радецки" са правени планове как точно да се случи това, разказва той. "Аз бях предупреден за това епохално дело и аз трябваше да служа като пътеводител в това отношение, т.е. аз трябваше с особен сигнал да посоча къде да дебаркира четата", пише Павлов. Тезата, че Козлодуй не е избран просто така се повтаря многократно. През 2018 г. покойният историк и дългогодишен директор на музея "Радецки" Николай Пачев заявява: "Не Ботев въвежда козлодуйския бряг в плановете на българската революция, а онзи великан с име Васил Левски. Той е личността, която избира това място като пункт за нелегален внос на оръжие още на 2 юли 1872 г. На този ден той е в Козлодуй, доведен от представители на оряховската революционна общност". Според Павлов пък там са ходили бъдещите четници Иваница Данчев и Спас Соколов, за да изберат пункт за слизане на четата. Това се случва в края на 1875 г., т.е. около половин година преди Ботев да завладее "Радецки". Тъй като не се знае кой точно плавателен съд ще бъде ползван, на Павлов е поставена задачата да следи движението им, както и това на турската гранична стража. "В изпълнение на тая клетва, колко душевни вълнения съм преживял. Аз отивах ежедневно на Дунава, за да следя кой параход в колко часа ще мине край Козлодуй, макар параходите, които циркулираха тогава, да бяха четири", пише той. Къщата, в която е живял Павлов в с. Долни Вадин. Снимка: Читалище "Съзнание" 1927 Както е известно, Ботев се качва с четата си на "Радецки" на 17 май 1876 г. Капитанът е принуден да отклони парахода и да ги свали на българския бряг. След клетвата им, първото село, в което влизат, е Козлодуй, където са посрещнати единствено от Павлов. Останалите се разбягват и скриват след като четници стрелят по граничната стража и убиват един от тях. Че даскалът е единственият, който ги посреща, пишат в спомените си няколко Ботеви четници**. Спас Соколов: "В това село като наближихме, то една трета мина през средата на селото, а другите две – от двете страни на селото. При входа на селото били посрещнати случайно от местния даскал Младен Павлов, който поздравил борците с "добре дошли". Никола Кючуков: "Часът беше 4 след пладне. Към четата се присъединиха двама млади момци, от които за единия едвам си припомням, се казваше Павлов, родом от Видин, който тогава беше учител в Козлодуй". Димитър Тодоров: "Никой не разбра какви хора сме освен селският учител, едно будно момче, което дойде с нас". Никола Обретенов: "Към 2 часа бяхме на мегдана пред училището, отгдето излязоха децата. В това време се показа едно голобрадо момче, яви се пред четата и почна да си къса феса и да вика "Да живее България". Това беше селският учител Младен Павлов, когото после наричахме козлодуйското даскалче". Към Враца Четата не престоява много в Козлодуй. Павлов тръгва с тях към Враца. На следващия ден те са на Милин камък, където са атакувани от башибозуци. Битката продължава часове, а според даскала командата на Ботев била: "На месо, момчета". Биещите се чакат помощ от Враца, но такава не идва. Тогава решават да пратят човек да търси Стоян Заимов. Според Павлов имало двама врачани, но сам Ботев решава да прати именно него. Вместо писмо до Заимов, пише даскалът, войводата му дава един пръстен. Той разказва, че тръгнал за града, успял да влезе и намерил къщата, в която се криел Заимов, но последният не пожелал да говори с него. Тази версия се оспорва от друг четник, Прокопи Дянков. Години по-късно той ще напише в едно писмо: "Доколкото знаях и сега разпитах на ново, същия ден след пладне, когато премина нашата чета, турците по заповед се въоръжават от 7 до 77 години и почват на тълпи да демонстрират из града и чаршията и българите се изпокриват в миши дупки и как е можал на другия ден даскалчето да отиде във Враца, когато в това време по улиците на Враца не е смеел българин да се мерне". И Никола Обретенов, също участник в събитията, оспорва разказаното от Павлов***: "И още колко измислици се пишат и говорят. Че Ботев си дал пръстена на М. Павлов (Козодуйското даскалче) и го изпратил при Заимов във Враца. Наистина Ботев изпрати пратеник до Заимов във Враца, но му написа записка, която предаде на един от четниците варачани и за отговор чакахме цял ден на Веслец, но не е давал никакъв пръстен". Както е известно, помощ от Враца не идва. На 20 май Ботев е убит, а Павлов казва, че така и не успял да се върне при четата след неуспешната си мисия. Вместо това излязъл от града и заскитал из околностите. На 21 май се среща с оцелелите четници Йордан Инджето и Петър Бесарабски, които му казват, че Ботев е убит. Отделя се от двамата и решава да спи в една долчинка. Там намира човешки труп с отсечена глава, покрит с клони и шума. Не твърди, че това е бил Ботев, но според разкази на четници той е оставен именно покрит с клони. Първият му биограф – Захари Стоянов – пише***, че трупът е бил обезглавен след откриването му от турците: "Още вечерта главата била отсечена и занесена във Враца. С тържество я разнасяли из града, а после я побили при другите глави (от Милин камък) на мегдана при градския часовник. Живите момчета, хванати около Враца, от дружината обадили, че тя е главата на техния войвода; а и врачани разказват, че тя била твърде голяма, с широко чело, с наполеоновска брада, с черни мустаки и вежди. Подир три деня заедно с другите глави хвърлили ги в барата под града. Свещеник Гено ги извадил и заровил в черковата "Св. Петър и Павел", но умрял, умряла и бабичката от черковата баба Сава, така щото не се знае мястото, где почива буйната глава". След неколкодневно скитане Павлов е арестуван в Берковица. Разкарван е из няколко затвора, но успява да избяга и отива в Румъния. На следващата година се връща в България с румънските войски, участващи в Освободителната война. Пак в ареста След изтеглянето на руснаците Павлов става съдебен чиновник. И в свободна България обаче не стои мирен. На 17 май 1886 г. държи сказка в Оряхово за Ботев. След това е арестуван. По-късно ще напише, че причината била политическото партизанство и това, че местният началник не го харесвал. И ще каже: "Особено лош спомен имам от 1886 г. или 1887 г. по време не регентството или на Стамболовото управление". От запазените документи се става ясно, че въпросът за препитанието става основен за козлодуйския даскал в по-късните години от живота му. Разбираемо, както сам декларира, не притежава имоти, нито пък кой знае какво състояние. От пенсионната му книжка се разбира, че се разделя със службата си на чиновник още през 1884 г. след общо четири години като секретар и мирови съдия, след като е "по негово собствено желание уволнен". В документа няма следващи отбелязвания за заемана длъжност. Година по-рано по разпореждане на околийския началник на Павлов са дадени за обработване 30 дка земя. Пет години след това обаче окръжният началник на Враца пише, че някогашният даскал нито е приел земята във владение, нито я обратотва. "Тази земя е раздадена от правителството на Банатските преселници и се намира в тяхно владение", чете се в този документ. Младен Павлов през 1926 г. През 1900 г., т.е. шестнайсет години след като напуска чиновничеството, му е отпусната поборническата пенсия. За да се случи това е представено свидетелство от двама други четници, които декларират, че Павлов е бил с тях. Единият от подписалите се е Иваница Данчев. Декларацията е заверена в Оряхово на 3 май 1900 г. Това не единственият такъв документ. Участието на Павлов е доказано и със свидетелство от общинска комисия във Враца, която го удостоверява с "имената, изписани на въздигащия се тук паметник на Ботев, между които е записано и неговото". След това козлодуйският даскал многократно пише заявления и молби пенсията да бъде увеличена. През 1917 г. например пише до отделението за държавния дълг на министерството на финансите. И заявява, че е поискал увеличение на пенсията още през 1911 г. През следващите шест години, дали заради трите войни, които води България, или поради обичайната чиновническа немарливост, той изобщо не получава отговор. Затова през 1917 г. казва: "От подаване на заявлението до днес съм прекарал горчиви надежди, че нашите години са станали много дълги, че са причина на огромен товар за българския народ да поддържа старините на първите си ветерани". През 1925 г. с писмо до пенсионното отделение той уведомява, че се мести в София поради преклонна възраст и ще живее със семейството на дъщеря си на ул. „Гладстон“ 45. И затова иска пенсията му да се изплаща в столицата. До края на дните си Павлов остава недоволен от живота в България. В книгата си пише следното: "Петдесет години след героичната смърт на Ботев свободна България празнува неговия юбилей (1926 г.). Много карикатурно нещо имаше в тоя юбилей. В него привличаха внимание две обстоятелства: юбилеят се честваше от ония касти, които Ботев мразеше най-много – чорбаджиите и духовенството. И друго едно обстоятелство правеше впечатление – именно това, че на самите тържества се измени характерът и формата на Ботевото знаме, под което Ботев и неговите другари сложиха кости. А това не е толкова безразлично нито за стара, нито за нова България". Павлов е много остър и спрямо Стоян Заимов. Нарича действията му предателство, защото разказал на турските власти кои са участниците в съзаклятието от Враца и те били арестувани. По този въпрос Павлов е единодушен със Захари Стоянов. Последният отива още по-далеч: "А когато се яви Ботев при Враца, когато пушките загърмяха не на шега, то благоразумният Заимов се намери на тавана, облечен в женски сукман"*****. На последната страница от книгата си Павлов пише: "Аз не мога да дам друг съвет на младите българи освен тоя: Пазете като зеницата на окото си идеалите на Христо Ботев". Спорно и безспорно Да се намери достоверна информация за събитията около Ботевата чета е истинско предизвикателство. Независимо, че по темата е писано много, остават много въпросителни. Затова е редно да се разграничи спорното от безспорното в разказа на Павлов. Безспорно е, че той е бил заедно с четата още от Козолодуй. Тази версия се потвърждава от още няколко души като разминаванията са за дребни детайли – в колко часа са се срещнали, какво е казал еди-кой си и т.н. Безспорно е, че е тръгнал с тях към Враца и е присъствал на сраженията. Има обаче детайли от разказа му, които не се потвърждават от други хора – например историята с пръстена на Ботев и изпращането на Павлов да търси Заимов се отрича от поне двама други четници. Доколко той е знаел предварително за превземането на "Радецки" също е неясно. Разказът след отделянето му от четата също не подлежи на проверка. Самият Павлов разказва, че през повечето време е сам. * Павлов, Младен – Мемоари, Кратки бележки из моя живот – 1928 г., София, Кооперативна печатница „Франклин“ ** Ферманджиев, Никола - Ботевите четници разказват, 1975 г., София, Народна младеж *** Обретенов, Никола – Спомени за българските въстания, 1983 София, Издателство на ОФ **** Стоянов, Захари – Христо Ботйов, Опит за биография, Издателство БЗНС ***** Стоянов, Захари - Записки по българските въстания      

Прочети цялата публикация