Ядрена диверсификация или Quo vadis*

Коментар специално за ФАКТИ на проф. Янко Янев, директор на Института за управление на ядрените знания във Виена:

Атомните електроцентрали са най-мощният, устойчив и невъглероден източник на електроенергия, с който разполага човечеството. Нищо ново, поне за знаещите. Само 31 страни в света имат необходимия потенциал от знания, инфраструктура и природни дадености да използват атомна енергия. Също добре известно. България е една от тях и от повече от половин век използва атомната енергия за производство на ток, в медицината, селското стопанство и индустрията. Известно за малцина. Половин век ние използваме руски ядрени технологии, тъй като след края на Втората световна война, геополитическото разделение на света ни нареди в групата на страните под политическото, икономическото и военното влияние на Съветския Съюз. Само СССР и САЩ тогава имаха разработени ядрени технологии за военно, а впоследствие и гражданско приложение, и разпространиха технологиите за мирно приложение в страните от сферата на влиянието си.

За България ядрената програма започва с построяването на изследователския реактор ИРТ-2000, а впоследствие и с реакторите ВВЕР-440 и ВВЕР-1000 в Козлодуй. Втората площадка за АЕЦ в Белене е готова за строеж и на практика след купуването на оборудване за два нови реактора от най-ново поколение, е реална част от програмата за използване на атомна енергия на страната. Независимо от некомпетентните и спонсорирани крясъци на зелени, евроатлантици и други антиядрени клакьори. Подобна се оказва ситуацията в Чехия и Словакия, Унгария, Финландия, Литва, Беларус, Украйна. Руска ядрена технология се използва с успех и в Китай, и в Индия, а се строи в Египет, Турция и Бангладеш и поне още десет страни от Африка, Азия и Латинска Америка с подписани спогодби за въвеждане в бъдеще.

Ние сме точно в ситуацията на Свети Петър, който срещнал Христос, носейки кръста си към Рим и го запитал - Quo Vadis? А Исус му отвърнал, че се връща в Рим, за да бъде разпънат отново на кръст. Не знам дали легендата е вярна, но е факт, че е крайно време всички умни хора в нашата страна да посочат пътя за развитие на енергетиката ни с използване на всички предимства на мирния атом. Крайно време е да понесем кръста и да започнем да строим и в Белене, и в Козлодуй, ако искаме децата ни да живеят на светло и топло.

Да диверсифицираш доставчиците на леки коли, сирене или кисело мляко е умно решение, особено когато пазарните механизми работят и конкуренцията изглажда опитите за узурпиране на пазара и изкривеното ценообразуване. В ядрената енергетика обаче не е така, особено когато не ние сме създали технологията, произвели и построили атомната електроцентрала, горивото и резервните части. Всеки ядрен обект е свързан с проектанта, строителя и доставчика на гориво и услугите по безопасност за целия жизнен цикъл - от чертежа на АЕЦ и условията на безопасна експлоатация на централата до преработването и окончателното безопасно складиране на това, което остава като отпадък и подлежи на изолиране от биосферата.

България никога не е имала собствен ядрен горивен цикъл и винаги е била част от съветския, а след 1992 г., от руския горивен цикъл. През 1992 година недалновидно унищожихме производството на уран, който е стратегическа суровина, особено когато имаш атомна енергетика. Сега само купуваме готови горивни касети, без въобще да имаме представа как се формира цената им и защо не можем да намерим друг производител, без да изменим проекта и оставим отговорността за безопасно поведение на горивото и без да можем да търсим компенсации в случай на авария. Можем само да завиждане на една абсолютно прохождаща в ядрената енергетика страна като Обединените арабски емирства, която контролира изцяло горивния си цикъл - от закупуването на уран, през обогатяването и производството на горивни касети, и използва всички пазарни механизми, за да получи най-изгодно икономическо и технологично предимство.

Какво направихме ние? Заменихме проектанта и производителя на централата с друг потенциален и заинтересован производител. Без да се замислим - само по геополитически причини, с незавършен анализ на безопасността и с неясни предложения за ядрения горивен цикъл. Как и по какъв начин ще осигурим услугите на институтите и организациите, проектирали и произвели атомните реактори в Козлодуй и в Белене, е отворен въпрос, но само с геополитика едва ли ще компенсираме знанието и опита.

И така, Quo vadis? И знаем ли накъде отиваме?

* от лат.: „Къде отиваш?“

Прочети цялата публикация