Д-р Любомир Канов: Аз и Америка сме квит

Питал съм се как се чувствам спрямо Америка, където преминаха 32 години от моя живот. И без да усложнявам отговора си, той е сравнително прост.

Аз и Америка сме квит. Това обобщи във "Фейсбук" д-р Любомир Канов.

Аз не получих от Америка нито един цент даром. Никога не получих помощ в началото, нито курсове за езика, нито социални подпомагания, нито някакви улеснения или привилегии. Аз даже не се вредих да разгледат документите ми като на политически емигрант, преследван от комунистите, какъвто наистина бях.

Разказваха ми за много случаи на българи, някои дори бивши милиционери, обикновени шмекери, които бяха успели да получат политическо убежище, лъжливо представяйки се за жертви на преследване, на анти-хомосексуални политики в страната си или на антиромска дискриминация. Не бях един от тях. Класирах се за гражданство в САЩ по една клауза за приемане на нови американци наречена “Exceptional”. Тоест изключителни.

Преценката на моите достижения, образование и, което е най-интересното, спечелването на Националната Награда на Българските писатели за моята първа публикувана в България книга “Човекът кукувица” изиграха много по-голяма роля от всичко останало. Мой спонсор в началото, когато пристигнах в Канада, беше брат ми. Оказа се, по недоглеждане, че неговите доходи не са достатъчни, за да бъда приет в Канада на тази основа. Наложи се да стана сам на себе си спонсор, докато учех за своите изпити по медицина и същевременно да работя като болногледач. През цялата си практика и работа като лекар и психиатър в Америка се срещнах и лекувах стотици, а може би хиляди американски пациенти. Аз се отнасях с тях винаги с максимума човечност и професионализъм, на които бях способен, а те ми отвръщаха с благодарност и типичната за американците топлота и признателност.

Срещу годините, които посветих на своята работа и практика в Америка, аз получих заслуженото си място в тяхното общество, тяхното уважение и запазих личното си достойнство, което през всичките 40 години живот преди да емигрирам беше потъпквано в родната България.

В Америка аз живях с изправена глава като свободен човек, не като роб и там създадох своето семейство. В България това беше невъзможно. Но аз не дължах никому нищо, за да постигна този живот. Америка взе от мен всичко, което можех да ѝ дам и аз получих от нея онова, което бях заслужил. Беше честна сделка. Америка е сурова и справедлива страна. Ние сме квит с нея.

Данъците, които съм платил като висококвалифициран специалист там, сигурно са послужили на поне дузина афроамерикански деца, родени в гетата от неизвестен баща и зависещи изцяло от данъкоплатците за своята социална издръжка, да отраснат. Дано да са станали добри хора и техните деца да не зависят от данъците, плащани от такива като мен.

Дали сърцето ми е там, в Америка и в Канада? Да, безусловно! Една част от мен остана завинаги на онзи континент и по нея изпитвам тъга. Но такива са странностите на съдбата — да си обречен цял живот да изпитваш носталгия по своята родина, която се е отнасяла с теб като с враг, а да тъгуваш по чужда държава, която ти е дала шанс и те е приела с неотменими, дадени ти от Бога права.

Да бъдеш равен с всички останали — Човек!

Прочети цялата публикация